Известно бе за всички, както бе и за нас, че Мачу Пикчу е топ дестинация в Перу, да не кажа и в Южна Америка. Това, което не ни бе известно е: Как може да посетим изгубения град на Инките с по-малко пари от тези, които упоменават интернет страниците? Дали ще успеем да закупим билети? Колко струват билетите? Има ли къде да спим там?… и т.н.
Въпреки всички неизвестни въпроси решихме да тръгнем, а пък докъдето стигнем. Знаехме, че ако не може да отидем, то поне ще сме опитали.
Пристигнахме в Куско късно следобед и задачата да намерим място за спане „в наш стил“ (евтино, тоест криминално), се оказа по-трудна от колкото си представяхме. Все пак изпълнихме първата си задача и се наслаждавахме на хостел с шперплатови стени и режим на водата. Но няма да изпадам в подробности за мястото. На следващия ден ни предстоеше по-важната задача: да научим как може да стигнем до Агуас Калиентес – селцето, от което тръгва пътеката за Мачу Пикчу и дали ще можем да си купим билети и за кога.
Още рано сутринта се заехме на работа. Намерихме билетната каса, пред която се бяха наредили нетърпеливо чакайки около стотина човека. Наредихме се отзад на дългата опашка и зачакахме в техния въпросителен ритъм: „А дали ще има билети за нас, все пак в интернет пише, че има само 2500 билета на ден?“. Най-накрая дойде и нашият ред и това, което чухме от идващият глас зад касата ни изненада: – „Щом нямате билети за влак или автобус до Агуас Калиентес, не може да си закупите билети! Ще трябва да си купите на място, горе билетите са неограничени!“ Тръгнахме си от касата с облекчение. Сега оставаше само да разберем как да стигнем до там.
Всички тур агенции, освен, че продаваха пълен пакет до Мачу Пикчу, се опитваха да ни пробутват и билети с автобус или влак с идеята, че няма никакъв друг вариант пред нас, освен да се възползваме от „любезността“ им. Предлагаха ни и по-евтин вариант, в който може да отидем до Хидроелектрика и от там да ходим до Агуас Калиентес, отново с тяхна помощ. В град като Куско, пренаселен от туристи, е трудно да намериш местни, които могат да те насочат към правилното място за взимане на автобус, до където и да е. Казвам правилното, защото в Перу за всяка дестинация си има отделна автогара. В крайна сметка случихме на няколко местни, които ни казваха едно и също място и решихме, че то е правилното.
Шест часа сутринта е. Ние с Антон крачим към гарата така, сякаш знаем на къде сме се запътили. След 30-минутна утринна „разходка“ се оказа, че сме на правилното място и уговарянето за цената на билета приключи в наша полза. Почти четири часа по-късно, след спускане по стръмните завои, се озовахме в Хидроелектрика – малко селце, от което много хора започват изкачването си към Агуас Калиентес по релсите на влака, водещ към същото място. Топлият въздух и зеленината, от която бяхме заобградени, веднага донесе в нас чувството за навлизане в джунглата.
Последваха изтощителни, но панорамни 11 км ходене по релсите, след което достигнахме Агуас Калиентес. Бързахме! Не знаехме дали ще успеем да си купим билети преди касата да е затворила, което допълнително подсили уморения ни вид. За наше щастие се сдобихме с билети още за следващият ден. Настанихме се в единствения къмпинг, който предлагаше общината – точно в началото на пътеката. Сега вече можехме да се отпуснем и нетърпеливо да чакаме за настъпващото утро.
Мачу Пикчу отваря врати в 6 часа сутринта. За да бъдем едни от късметлиите, които да му се радват, без да е пренаселен, трябваше час по-рано да сме готови за изкачване. Разбира се, че не бяхме единствените на това мнение. Още в началото на пътеката имаше проверка на билети, заради която се беше оформила дълга опашка. Наредихме се! И 20-тина минути по-късно, с десетките хора редом с нас, се втурнахме нагоре по извитата, криволичеща, камениста пътека. Изкачването ни бе около час, като постепенно пред нас се откриваха страхотни гледки под зазоряващото небе.
Ето, че най-накрая бяхме на така желаната от нас крайна дестинация – Мачу Пикчу! С огромна почуда открихме още една „приятна“ изненада. Пред касите за проверка се беше извила, дълга като Новогодишно хоро, опашка, на която трудно можеше да се проследи началото или пък края.
Това само засилваше още повече любопитството ни и нетърпението ни да разберем, дали изгубения град на Инките – Мачу Пикчу има заслужена популярност.
Влизайки, се изкачихме по още стълби, които ни отвеждаха по-нагоре. Изведнъж пред нас се откри гледка спираща дъха! Гледка, която до сега бяхме виждали само по реклами на тур агенции и снимки! Гледка, която определено си запази място в съзнанието ми!
Насладихме се на откриващото се пред нас и с почуда разбрахме, че всъщност ни предстои дълъг ден. Мислихме, че градът на Инките е само това, което сме свикнали да виждаме в интернет. Уви! Мачу Пикчу е огромен комплекс, в който човек може да посети няколко отдалечени руини, от които се разкриват не по-малко внушителни гледки. Първата развалина, към която се насочихме, преди да влезем в града, бе „Мостът на Инките“, който се намира на 20 минути от входа на парка.
Пътеката водеща до там бе не по-малко чудесна от гледката открила се пред нас.
Разхождайки се по пътеките около града открихме табелка водеща към „Вратата на слънцето“. 40 минути по-късно, след изкачване под горещото слънце на джунглата, се озовахме на една от най-високите точки на руините и се откри една друга, по-различна гледка към града.
Починахме си и се полюбувахме на планините, които ни заобикаляха! И ето, че дойде време да слизаме надолу и да разгледаме Мачу Пикчу по-отблизо.
Влизайки през портата открихме всичко необходимо за съществуването на един град. Освен много къщи, които ни учудиха с височината си, видяхме и няколко площада, по които сега кротко си пасяха лами.
Изгубеният град на инките също разполага и със земеделски участъци, фонтани, дори и примитивна канализация, която за наша, предполагам и ваша почуда все още функционира.
Осем часа по-късно, след много разходки и „проучвания“ из Мачу Пикчу, бяхме готови да кажем „Чао!“ на едно наше сбъднато желание, което определено дълго ще помним с пленителната красота на джунглата. И представите си за един град, който преди векове е бил убежище за много хора, а днес е населяван само от лами и пристигащи и заминаващи туристи.
Следва: Сандбординг в оазиса Хуакачина
