В старобългарския разказ „Чудото на Свети Георги с българина“ за свети княз Борис е записано:

„Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез Своя избраник, княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на светлина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни (на българите) храни, требищата (жертвениците) им разори, утвърди ги със светите книги в правата християнска вяра, като доведе архиепископа свети Йосиф (Стефан) и други учители и наставници, съгради черкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път.“

В Българския апокрифен летопис от XI век („Сказание на пророк Исая“) за същия владетел се твърди: „И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овче поле създаде бели църкви.“

Веднага след покръстването започва строителството и освещаването на християнски храмове по българските земи. На мястото на старите езически капища (требища/жертвеници) се построяват новите църкви. При археологическите разкопки в Плиска, Преслав, Мадара и Силистра, това нещо е потвърдено: основите на езическите капища са преизползвани в християнското храмово строителство.
Интересно би било да се разкаже повече за строителството на манастири по българските земи от времето на свети княз Борис (след покръстването 865 г. до оттеглянето му от власт в манастир през 889 г.). Знаем, че именно в манастирите са пребивавали и работили българските книжници, благодарение на които при Симеон Велики (893 – 927 г.) говорим за „Златен век“ на българската писменост и култура. Можем също така да полюбопитстваме, в кой точно манастир се е оттеглил от светския живот княз Борис и се е замонашил. В тропара, посветен на Св. равноапостолен цар Борис-Михаил, покръстител на българския народ, се пее:

„Изпълнен със страх Божи, богоблажени царю Борисе, станал си жилище на Светия Дух:
утвърдил Христовата вяра, оставил си царския престол и жезъл.
И, заселил се в пустинята, разцъфтял си в подвизи и си намерил благодат пред Господа.
А сега, застанал пред престола на Всевишния,
моли Христа Бога да дарува на народа ни мъдрост и сила,
а на нас, молещи теб, спасение на душите ни.“

Но къде по-конкретно е това място, метафорично наречено „пустинята“, където Борис е разцъфтял в подвизи и е намерил благодат пред Господа? Този проблем все още не е срещнал категоричното си научно разрешение. Но най-вероятно става въпрос за един разрушен архитектурен комплекс, който в наши дни продължава да е археологически проучван. Той дава все нови и интересни сведения за специалистите и любителите на славното български минало. Става дума за раннохристиянския манастирски комплекс в местността „Караач теке“ във Варна. Нека разкажем малко повече за него, защото и без това той не е достатъчно добре познат за хора извън археологическите среди.

Манастирът е един от няколкото, принадлежащи към хинтерланда на Плиска. Заедно с манастирите от Равна, Провадийско и Черноглавци, Шуменско се намира в голяма близост до столицата Плиска. При Покръстването в околностите са живеели много прабългари, които са имали нужда от бързо приобщаване в християнството, което води след себе си до по-интензивното храмово строителство в региона, както отбелязва проф. Казимир Попконстантинов.
Специално манастира в Равна е уникална за българската археология находка. Проучвателят му проф. Попконстантинов открива в него надписи, предадени на пет различни графични системи (азбуки). Това значи, че обитателите на манастира са познавали тези азбуки и са имали нужната грамотност да си служат с тях. Прочутият Умберто Еко, впечатлен от снимки с надписите и скрипториума на манастира, споделил пред проф. Аксиния Джурова: „Ако трябва да започна да пиша отново „Името на розата“, аз ще преобърна някои от нещата, защото това за петте графични системи и за тази огромна култура, която монасите са имали, аз не съм го знаел.“

А в скалния манастир в село Крепча, Поповско, пък Попконстантинов открива най-стария датиран надпис на старобългарски (старославянски) в света. В този надпис е посочена датата от смъртта на божия раб Антоний (921 г.). Става ясно, че Антоний е предшественик дори на небесния покровител на българския народ Иван Рилски.
Ала манастирът в местността „Караач теке“ не отстъпва по значимост на тия в Крепча и в Равна. Защото е посветен на Света Богородица, покровителката на династията на Борис, следователно българският цар е негов ктитор. Поради това е твърде вероятно, именно в него князът да се е оттеглил след отстъпването на трона (889 г.) на първородния си син Владимир Расате. Някъде в този манастирски комплекс е възможно да е погребан и самият Покръстител на българския народ.
Откривателят на манастира при „Караач теке“ (Текето на черните брястове) е родоначалникът на българската археология, Карел Шкорпил. Манастирът е напълно разрушен от свлачище в края на X в., като споменът за него е запазен само задочно в една местна легенда. Братята Шкорпил я предават по следния начин:

„Едно време хвръкнала върху големия бряст икона на Св. Богородица. Събрали се християните от цялата околия, за да я снемат в града. Докарана била кола на един християнин. Иконата била турена на колата, но не могла да мръдне от тежестта на иконата. Опитали се с друга кола. Случило се същото. Най-сетне бил направен опит с турска кола. Случило се пак същото. Съвещавали се тогава първенци какво да направят. Решили да се направи опит с един млад, невинен и праведен турчин; той дошъл със здрава кола, в която били впрегнати млади волове. О чудо! Колата тръгнала към града. Много народ следвал шествието с благословение. Като стигнала колата в града, тя спряла на едно широко празно място. Това спиране било знак, че иконата желаела да остане на това място. Първенците решили да съдействуват пред тогавашните турски власти да се позволи построяване на черква върху празното място. Турските власти позволили. Построила се черква Св. Богородица (Панагия).“

Въпросното събитие е датирано в началото на XVII век. Интересно колко време след гибелта на манастира е запазен спомена за обвързаността му с Пресвета Богородица. Именно легендата е първата податка, че манастира е царско дело. Иначе в околностите на манастира животът продължава чак до XVIII в., но самият архитектурен комплекс е сменил облика си.

Голямата археологическа находка на Шкорпил в рамките на територията, която са заемали останките от средновековния манастир, е оловният печат на Михаил-Борис. На този печат Михаил-Борис е изобразен като светец, с нимб (сияние) на главата, а не като владетел. Това предполага датировка във времето след оттеглянето му от власт, след 889 г. Още повече, че около бюста е поставен надпис на гръцки, гласящ „Богородице помози (на твоя раб) Михаил, княз на България“. Явно печатът е от времето преди старобългарският език да се наложи като официален в царството. Братята Шкорпил предполагат с право, че откритият от тях печат е от периода на управлението на езичника Владимир Расате, между 889 и 893 г. Тогава Борис не е същински владетел, а е обитавал манастир (вероятно именно този при „Караач теке“), та затова от печата липсват царските инсигнии (символите на властта: жезъл корона и пр.) Обръщението в печата („Богородице помози“) именно към Богородица, закрилницата на царския род, не е случайно. По-късно при Симеон в Преслав ще се построи Владетелската църква, посветена на Успение Богородично. А чудодейната икона, на „Света Богородица с Младенеца“ от Владетелската църква, ще бъде отнесена като военен трофей във Византия, след превземането на българската столица от Йоан Цимисхий (970 г.).

Проучвателите на манастира при „Караач теке“ след Шкорпил, и най-вече проф. К. Попконстантинов, с откритията си потвърждават тезата за датировка във втората половина на IX в. Една от най-впечатляващата от всички находки в манастирският комплекс обаче си остава скрипториумът (помещенията, където монасите са се занимавали с книжовна дейност). Той е с огромна площ. Може би в него са творили някои от представителите на Преславската книжовна школа: Черноризец Храбър, Константин Преславски, Йоан Екзарх или Наум Преславски. Вероятно е в този скрипториум да са се обучавали на новите писмена и някои от техните ученици. Представителният характер на княжеския манастир и големите размери на скрипториума и на манастирската библиотека предполагат именно това.

За важността на манастира и при наследниците на Борис подсказва откритият през 2010 г. царски печат. Той е оловен печат, съпровождащ българската царска кореспонденция от онова време. Явно в манастира и по времето на Петър I (927 – 969 г.) са живеели знатни личности, които са имали честта да си пишат лично с царя.

Археологическо лято 2010 г., студенти от ВТУ по време на разкопки на Караач теке. При проучване на североизточния ъгъл на Югозападната сграда от манастирския комплекс те попадат на печат на цар Петър и царица Мария. Това е първият царски печат от района на манастира и от средновековна Варна въобще.
Какви са заслугите на манастирите като духовни средища за българския народ от времето на Първото българско царство, можем да отсъдим от постиженията на българската писменост и култура в „Златния век“ на Симеон Велики. Нека имаме предвид, че черноризци, т.е. монаси, са авторът на „За буквите“, Храбър, в края на живота си прочутият чиргубиля Мостич, самият княз Борис. Проф. Попконстантинов обобщава следствията от книжовната дейност в средновековните български манастири:

„Средновековният българин е бил значително по-грамотен, отколкото своите съвременници в Европа. Наличието на близо 400 надписа от Първото българско царство – и на гръцки, и на кирилица, и на глаголица, показва огромната загриженост на свети княз Борис за приобщаването на средновековния българин към тогавашната европейска култура (разбираме Византия). Осеяната с манастири територия, привличането на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници и възпитаници също са показателни. На международни конференции често ме питат как може да се обясни наличието на толкова много надписи от края на IХ и Х век в средновековна България и липсата дори на половината от тях в Централна Европа. Оставям отговора на читателите.“