Не бях чела македонска поезия. Както често се случва, най-близкото ни е най-далечно. Не мога да отрека скептицизма, с който разтворих книгата на Славе Димоски „Последните ръкописи“, както не мога да отрека и несдържаното любопитство да се срещна с една близка до нашата поезия (поне такива бяха очакванията ми) и да открия колко различна е тя.
На пръв поглед, българи и македонци са като двама братя, разделени при раждането. Само че тези братя са израсли в различни условия и възпитавани от различни майки. Поезията на Слави Димоски се различава коренно от съвременната българска поезия и мисля, че в много отношения я превъзхожда. Не знам как звучи в оригинал и няма да коментирам ритъма и музиката. Вместо това ще наблегна на смисъла на думите в стиховете и смисъла на самото творене на такава поезия.
Балада за пъпната връв
около врата си нося
пъпната връв
прегризана от два камъка
когато се раждах в планината
сега езикът принадлежи на тях
а на мен – фитилът на свещта
която изгаря профила ми
и изтрива родилния ми белег
зодия: риби. мълчание
в пещерата осветена
от голи тела: мъртвият
носи на ръце мъртвеца
на раменете си нося
пъпната връв
да ме върже още веднъж
да ме върне назад
в единствената
сляпа светлина
да блесне моят вик.
Още първото стихотворение в книгата – „Балада за пъпната връв“ – ме прикова и дълго време не ме остави да прелистя страницата. Колкото и да го чета, в него винаги остава нещо неразбрано или по-скоро не успявам да открия думи, с които да го опиша. То остава в сферата на усещанията, на несъзнаваното очарование, каквото оставя след себе си едно истински естетическо произведение на изкуството.
Димоски говори за пъпната връв като корен, който човек винаги носи със себе си и неизбежно го привързва здраво за дървото, от което е произлязъл. И макар че тази пъпна връв е срязана още при раждането, тя остава символично в живота ни, под формата на спомена, безусловната любов към родителите, чувството на принадлежност към нещо отминаващо, което не престава да тлее в нас. Езикът – словото принадлежи на два камъка, това са двамата родители, които са дали този език на лирическия герой.
Отъждествяването на родителите със студения и безжизнен камък говори за тяхната безвъзвратна смърт. Това обаче не пречи връзката с тях да се усеща и пъпната връв да не се къса никога. Езикът също представлява подобна връзка, която остава дори тогава, когато родителите ги няма. Фитилът на свещта или самият живот изгаря профила, променя лицето, същността й изтрива родилния белег, но човекът продължава да носи едни особени белези, които са непроменими с времето – зодията, характера, духовната принадлежност към миналото.
Изключително силно въздейства фразата „пещерата осветена от голи тела“. Защо голите тела светят, а облечените – не? Защото голите тела показват истинската същност, без маскировката, която е необходима пред обществото. Дрехите са фабрични продукти на човешката дейност, нямат Божествен заряд. Само живата, естествената природа, носи Божията светлина и следователно само тя може да свети. Това връщане назад към утробата, към „единствената сляпа светлина“, е връщане към загубения свещен лъч светлина, защото утробата не може да е тъмна – там, където се заражда живот, е свято място. Там присъства Бог, там е началото и там лирическият герой се опитва да намери своя смисъл, за „да блесне моят вик“.
#бюлетин
#поезията днес
За „Седемте смърти на Мария Калас“ – спектакъл на Марина Абрамович
Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. На 1-ви септември Баварската опера откри новия си сезон с един по-различен спектакъл – „Седемте смърти на Мария Калас“ от Марина...
#доверете се на SiteGround
В диханието
с първия слънчев лъч
една птица умира.
със всеки слънчев лъч
по една птица умира.
във въздуха друг живот
няма.
с първата мълния
една риба умира.
със всяка мълния
по една риба умира.
във водата друг живот
няма.
с първия мрак
един човек умира.
със всеки нов мрак
по един човек умира.
на земята друг живот
няма
само в диханието
на Отца
Отче, защо ме изостави
Или
те изоставихме
всички ние
лековерните и слепите
в диханието единствено твое.
Магарето от Ерусалим
За мене бе твърде тежък товар,
но издържах до храма.
След това моят самотен живот
продължи, привидно спокоен.
И го прославях: покланях се
на светлината на всеки нов ден.
Оттам Го гледах с венеца трънен
и с кървавата бразда на челото.
И се случи. Стана каквото стана.
Но, очевидно – мене ме забрави.
Основна тема в голяма част от творчеството на Димоски е Бога, но не онзи абстрактен образ, който се прокрадва в българската поезия напоследък, а живият Бог. Онзи, с когото можеш да поговориш и да те разбере, когото можеш да попиташ за неправдите и за верния път, когото можеш да помолиш за прошка и който действително усещаш с всичките си сетива, защото е в теб и всичко заобикалящо те.
Избрала съм да ви представя онeзи стихове на Димоски, които най-силно ме докоснаха и ме накараха да разсъждавам върху тях и върху себе си. Поставям акцент върху стихотворението „Магарето от Ерусалим“, което няма да анализирам – то говори достатъчно. Изключително много ми хареса идеята за одухотворяване на магарето, въвело Исус в Ерусалим, и което Димоски прави пряк свидетел на Христовите мъки на кръста, но странно, животното мисли точно като човек и се чувства забравено от Христос.
Песен
Живея само един миг.
В този миг изчезвам и се превръщам във
звучна творба.
Този миг е твърде дълъг за моята смърт и за моя
крехък живот
Само един час затрупан в снега
в ехото на хоризонта в блясък въведен.
В стръмните страни в развяната грива.
Този ден е твърде дълъг за моя крехък живот
за гласа който се издига. Живея
само в този миг като трева.
Високо като небето само един миг.
Само един и последен миг който имам
когато трябва да се събудя и да викам
само последен и един миг когато викам
когато започвам и когато завършвам
когато завършвам с цял глас когато викам
само един миг живея, само един час
само в този ден.
Светлината е огромна тайна
светлината
е огромна тайна
над малката земя
адамова
люлей ме господи
леки са крилете
над синята вода
небесният вулкан
гаси сиянието
на звездите
люлей ме невидим
докато светът се затвори
в непрозрачна
загадъчна
синева.
Превод на поезията: Роман Кисьов
още за четене
На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите
Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства. В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...
Неофит Бозвели – бунтовник преди революционерите
Българското Възраждане се различава от европейския Ренесанс по един съществен признак. Докато ренесансовите личности в Европа са хора, стоящи извън Църквата, в България първите носители на духовно обновление са все църковници. Най-изтъкнати сред тях са Паисий...
ALI с премиера на видеото на „Don’t Hate Me“
В своя пети сингъл алтернативната рок банда реди сурови истини с перфектно полирани детайли и емоционален мащаб отвъд музиката.
Таласъмите в българските народни поверия
В представите на българите от XIX в. таласъм е „зъл дух, който се явява като сянка нощем по големите сгради“. Таласъмите ходят докле пропеят петлите.В представите на българите от XIX в. таласъм е „зъл дух, който се явява като сянка нощем по големите сгради“....
„Успехът към ново научно знание зависи от умението на историци и археолози правилно и критично да използват генетичните данни“ – интервю с проф. д-р Лолита Николова
Професор д-р Лолита Николова е сред водещите праисторици в България, световно признат археолог, културен антрополог, генеалог и художник... Интересите ѝ са в областта на финалния халколит (Преходния период между халколита и бронза) и най-вече епохата на Ранния бронз....
Опакованата Триумфална Арка – мечтата на Кристо
Едно от местата, за което бленувах беше Франция и дори през тези трудни за пътуване времена имах късмета да посетя Париж през октомври.
„Панелките“ – завръщане през призмата на модата
Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен фотограф: Тина Бояджиева Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен, защото политическата...
Крем с тиква
Не харесвам Хелоуин, но обичам тиква и не устоях на изкушението да приготвя забавен крем. Както винаги в мой стил: без брашна, млечни продукти и без захар, обогатен с ароматен шоколадов ганаж с канела. Този крем, с нежен и деликатен аромат, е подходящ за следобедната...
къде и кога да отидем
предстоящи събития
