Имре Оравец е унгарски писател. Поет. Романист. Преводач. Автор на произведения за деца. С филологическо образование. Определян е като авторитет на европейската литературна сцена. Изкарвал прехраната си като учител, секретар, общ работник.
Бегло очертана, биографията на автора съдържа податки за множество истории, с един и същ главен „персонаж“. Като персонаж той би придобил завършен вид, при разглеждането на неговите образи и превъплъщения като части от цяло, като щрихи, нанесени върху непрекъснато допълващ се портрет. Сходна, но все пак художествена, е историята, изградена в „Септември 1972“ (изд. „Ерго“, 2012 г.), превод – Мартин Христов.
Извън интерпретативните пречупвания на биографичното, постепенно силуетът на Имре Оравец придобива плътност в съвременния български литературен контекст. След поемата в проза „Септември 1972“ на български излязоха и избрани стихотворения на унгарския писател – стихотворения от различни негови книги, включително и от най-новата – „Умиращо дърво“ (2015 г.). Избраните стихове са поместени в книга със заглавие „Подходящият ден“ (изд. „Ерго“, 2016 г.). Извън посочения контекст, в необята на изкуството „Септември 1972“ може да бъде поставена до класически творби като разновидност на жанра, напр. до Бодлеровите и Тургеневите стихове в проза, а защо не и до Елин-Пелиновите „Черни рози“.
Предговорът на „Септември 1972“ посочва един от възможните ѝ прочити. В краткия предговор авторът ни запознава с процесите, протекли при създаването на произведенията и в частност – на героя, при оразличаването на писателя от творението, едновременно с това Оравец представя себе си като писател извън биографичните факти, на различни равнища на текста, представя ни поета, който рефлектира, метафоризира, моделира несловесното в словесно, белетриста, вплел сюжетите и темите така, че да изкристализира формираната от тях цялост, преводача, който познава съвременните естетически търсения и има отношение към тях, филолога, запознат с образците на световната литература и пр. Книгата не разделя поета от романиста, не поставя филолога пред преводача. В „Септември 1972“ те съжителстват диалектически, редом с различни видови и родови характеристики на творбата. Книгата се противопоставя на строгите маркери и означители, приема в себе си, преобразява, съчетава (присъщо на жанра) проза и поезия.
Симптоматично е, че героят в книгата разказва животи в резюме, през ситуациите, развити на текстово равнище, връща се към „други“ времена – времена на любов, времена на раздяла, времена-състояния – събира се в различни житейски роли, каквито откриваме в привидните приближавания и раздалечавания от биографията на Имре Оравец.
Трябва да се отбележи, че първоначално авторът не замисля „Септември 1972“ нито като поема в проза, нито изобщо като книга. Произведенията са възникнали като спомени, лирични фрагменти от дневник. Оравец не осмисля литературния им потенциал, приема ги за „непретенциозни импровизации“, „обскурно занимание“, признава, че те не са написани, за да бъдат събрани в книжно тяло.
Книгата се заформя и оформя постепенно и по-късно, когато писателят поглежда отстрани творбите, вече по-слабо емоционално ангажиран с написаното, забелязва в тях „структурна гъвкавост и езикова откритост, способни да въплътят в себе си елементи от всякакъв порядък и значимост“. За целта са променени факти, главният герой и главната героиня, с всичките им хипостаси, са трансформирани, близостта до прототипите е заличена, сюжетите са адаптирани, за да се превърне личното от дневника във фикционалното от стиховете в проза, за да „отстъпи“ гласът на автора пред симфонията на поемата.
В поемата, както в потока на съзнанието, границите на момента, на ситуацията се определят от монолога на вътрешния аз, намерил и езиков израз – при който отделните части се състоят от едно изречение (от порядъка на половин или цяла страница). Не става дума за монолог в драматургическия смисъл, по-скоро за специфична реч, която напомня за начина, по който се движи мисълта. В обръщенията на героя към жената, колкото конкретна, толкова и събирателен образ, се подсказва и заложения в поемата диалог. Логическата конструкцията на поемата се разпростира между вътрешен монолог и наглед въображаемо устно изговаряне на монолога пред останалата в миналото любов. Героят се връща към спомените си, за да ги пренареди. В „Септември 1972“ властва хронологията на споменното – хронология, при която съзнанието задава координатите, мести фокуса от един момент върху друг, когато поетическото разграфява разрастващото се, страница след страница, повествование, разгърнато в ефимерни пространства, които заключват в себе си големи времеви отрязъци.
„Тогава още не можех да го изрека, тогава още липсваха думите за него, липсваха повече от двадесет и петте години, които оттогава изтекоха, и липсвах аз, който оттогава разбрах нещо, но сега вече мога да го изрека, за първи път в живота си към теб почувствах любов…“
Темите и сюжетите в поемата преминават нееднопосочно през любовта по време на раздяла, по пътя на влюбването след разделите, до раздялата след любовта, при студената натрапчивост и остротата на отсъствията, засиленото усещане за празнота при опитите за равносметка, през конкретиката на момента, възпроизведена от импулсите на паметта, след изживяването на мига, изживяването на мимолетните усещания, до осмислянето на спомена, извлечен от пулсацията на ежедневието.
„… денят едва е завършил, а вече нетърпеливо очаквам следващия, повторение на този до най-малката подробност, достойно продължение на тази дълбокомислена и животворяща монотонност.“
На равнището на сюжета и на равнището на тематичните кръгове героят разказва една история, определя една тема, но в същото време си спомня предходната среща, далечното отдръпване от любовта, другия образ на жената, забравената кореспонденция, съдържанието на писмата, отминалата своя същност, предишното си битие.
„В началото от теб идваше това-онова, писмо или по-нарядко картичка, понякога послание от повече страници, друг път само няколко реда… и аз също отговарях, не на всичко и веднага, защото не исках да разклащам повече и без това разклатената си вяра, че мога да започна отначало, ако ли не това, което започнахме с теб, то друго и с друга, и че има смисъл, тъй като камбаните не бяха ударили още, нито беше паднала нощ, и все пак имаше някаква непрекъснатост, като подземна река клокочеше под повърхността на поражението ми…“
Темата се видоизменя. Разказът не следва строги построения. Поезията избуява над равнинното разказване и понякога „свива“ сюжета, обзема неговите функции. Емоцията замъглява ситуацията. В града като място за човека се оглежда града като състояние на човека. „Обстановката“ катализира процесите, чрез които в съзнанието действителността приема своя форма, започва да съществува в свой собствен порядък. Пространството се деформира до възпроизведеното от мисълта в нейното протичане. Времето се пречупва в извънвремеви диапазони.
„Живея в друго време, не в моето, не в твоето, а във времето на някой трети, на онзи, който можех да бъда…“
В „Септември 1972“ любовта се превръща в биография на героя. Както той разказва за нея, така и тя разказва (за) него, за всичките му възможни животи. Нейното отсъствие се отразява в негова незавършеност. Докато отсъствието не премине в илюзорно бъдеще и „повече няма да има нито минало, нито настояще, нито сладост, нито мъка, и няма да те има и теб, защото не искам да те има, ще има само бъдеще, красиво и безмилостно“.
