Биография
Валентина Радинска е родена на 11-ти септември 1951 г. в град Сливен в семейството на журналист. Следва две години българска филология в СУ „Климент Охридски“, след което учи в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, и го завършва през 1976 г.
Работи като журналист във в-к „Народна младеж“, а после – 12 години като редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. От 1992-ра до края на 1994 г. завежда отдел „Цивилизации“ във в-к „Континент“. От декември 1994 г. работи като редактор, а от юли 1999 г. – до юли 2002 г. – като главен редактор на сп. „Европа 2001“. От 1996 г. до 2008 г. води спецкурс по творческо писане и магистърски семинар по същата специалност в СУ „Климент Охридски“. От октомври 2014 г. периодично осъществява курсове по творческо писане в хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в гр. Сливен.
През март 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение „Живот с ДЦП“ (детска церебрална парализа), и работи по проекти, свързани с проблемите на семействата, които отглеждат в къщи деца инвалиди.
Творчество
Автор е на три реализирани документални сценария на социална тема, както и на сценария на телевизионния филм на БНТ – „Птицата“ (2003 г.).
Валентина Радинска е автор на девет книги със стихове: „Към мен върви човек“ („Народна младеж“, 1977 г.); „Нощна книга“ („Хр.Г.Данов“ 1983 г.); „Не“ ( „Георги Бакалов“ 1988 г.); „Чистилище“ (ИК „Няголова“ 1992 г.); „Всичко“ (ИК „Иван Вазов“ 1995 г.); „Поне“ (ИК „Хемус“ 2001 г.), „Дъждовете“ ( „Захарий Стоянов“, 2009 г.); „Употреба на Свободата“ (2014 г., изд. „Захарий Стоянов“) и книгата ѝ с избрани стихове „Времена“ (2014 г., ИК „Захарий Стоянов“). Тя е автор и на литературно-критическото изследване „Димчо Дебелянов и „Повелителят на вълците“ (1997 г., 2012 г.).
Автор е и на антологията „Българската поезия след Втората световна война“ (изд. „Слово“, 2000 г.)
Превеждала е стихове на А. С. Пушкин, Инокентий Аненски, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Юнна Мориц, и др. Член е на Сдружението на българските писатели и на българския ПЕН-клуб. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици, и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.
Награди
Получава наградата за критика на в-к „Век 21“ за литературно-критическото изследване „Димчо Дебелянов и Повелителят на вълците“ (1997 г., 2012 г.). През 1998 г. получава националната наградата „Мара Белчева“ за цялостно поетично творчество.
Носителка е и на наградата за поезия „Златен ланец“ на в-к „Труд“ (2009 г.). За преводите си на поезията на голямата руска поетеса Марина Цветаева, Валентина Радинска е носител на Съюзната награда на Съюза на преводачите в България за 1992 г. Носител е на наградата „Блага Димитрова“ на ГФ „Българка“ за документалния роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ (Издателство „Ентусиаст“), посветен на големия български режисьор, чиято съпруга бе тя, и който има две издания (2011 г., 2014 г.); на националната награда за литература „Милош Зяпков“ (2014 г.) за стихосбирката „Употреба на свободата“, както и на Голямата награда за изкуство и литература на Община Сливен – „Добри Чинтулов“. През януари 2015 г. получава националната награда за поезия „Теодор Траянов“.
Откъс
На 15-ти март 2009 г. Коко навърши 75 години. Предишния ден от Москва пристигна Армен Джигарханян, хем за да присъства на юбилея на близкия си приятел, хем да гледа „Чайка“, която се играеше същата вечер в ТБА, в чест на рожденика.
През тези няколко дни Коко се чувстваше толкова зле, че те почти не можаха да се видят. За вечерта в театъра пристигнахме с едно такси в последния момент – към края на представлението. На сцената, посред декора на „Чайка“ и актьорите, участвали в спектакъла, се поднасяха поздравленията към Коко. Фондация „Аскеер“ му връчи почетен знак. Появяването на Армен на сцената предизвика фурор по няколко причини. Първо, никой от публиката не го очакваше, не знаеха, че ще се появи. И второ – той не просто се появи, а излезе на сцената, преметнал през рамо огромна стъклена пушка, пълна с някакъв алкохол, който после се оказа ром. Как я беше прекарал през границите, само той си знаеше!
Валентина Радинска
След това слязохме на скромна почерпка долу в „Максим“, или в пиано бара – вече не знам как се казва заведението под Военния театър. Не бяхме поканили много хора, беше както никога, тихо и мълчаливо, сякаш всички предчувстваха, че това ще е последният рожден ден на мъжа ми. Като си помисля само какви весели годишнини на Коко помни това заведение – особено пък една – май че беше за 65-ия му рожден ден, когато десетина мъже от трупата бяха научили на арменски една героична песен и гръмогласно, от все сърце, я изпяха на изумения Коко! Освен това бяха се докарали с огромни арменски носове, което го накара да се превива от смях!
Армен беше възторжен от спектакъла, повтаряше непрекъснато, че „Чайка“ е гениално представление. Дни след като си беше заминал за Москва, позвъни и каза: „Представяш ли си, отивам в моя театър, за да репетирам „Иванов“ на Чехов, а
през цялото време говоря на актьорите за „Чайка“ на Азарян!“ Коко „стъпи“ във „Вишнева градина“ в началото на април 2009 г. На титулната страница на работния си екземпляр, над името на Чехов е написал:
„Мен ме интересува не толкова истината, колкото удивителното, и то в най-разнообразните му проявления.“
А отдолу е добавил:
По един разказ на Борхес
Допускам, че е написал това по-късно, през есента, в началото на втория етап от репетициите си, защото, докато в края на август бяхме за една седмица на Могилата, той през цялото време четеше сборника „Смърт и компас“ на Борхес.
Когато започна репетициите си през пролетта на 2009 г., Коко, както винаги, беше абсолютно подготвен. И много вдъхновен. Сякаш бе събрал целия си духовен и физически потенциал, уникалния си опит на човек и художник и искаше
да излее трупаното десетилетия наред богатство във формата на този спектакъл, на „Вишнева градина“. Имаше някаква особена решителност тогава в него – като на човек, който е пробягал дълъг маратон и му остават още малко метри, за
да стигне до победния финал. И колкото и да е уморен, близостта на победата му дава нов прилив на сили, за да направи тези няколко последни крачки…
Но както всяка пролет, дойде време за контролен скенер. Това стана една сутрин в деня, който беше определен за поредното вливане на ербитукс във Военната болница. Следобед лекуващата му лекарка – д-р Михайлова, с някакво неудобство влезе в стаята. Веднага предположих за какво става дума, мъжът ми също.
Имаше отново тумор в черния дроб…
Съдбата продължаваше своите зловещи игрички.
После, в коридора, д-р Михайлова сподели с мен, че всъщност става дума за два тумора, но го е скрила от Коко, за да не го стресира…
*** източник – БНР / wikipedia
