Съдбата или някаква щастлива случайност ме срещна с поезията на Лучо Пиколо в това бавно, почти спряло време на изолацията. И то не за друго, а за да ми покаже, че този начин на живот, колкото и труден, и несъстоятелен да ми се струва днес, може да бъде постоянна величина от раждането до смъртта, без да носи усещане за скука и безсмислие.

 

Подобен е животът на Лучо Пиколо – роден в Палермо на 27-ми октомври 1901 г. Най-малкият син на барон Джузепе Пиколо ди Калановела и Тереза Мастроджовани Таска, чието детство минава безгрижно и добре задоволено, поради титлата, която носи баща му. До 31 г. бъдещият поет живее в семейната вила на Виа Либерта в Палермо и като че ли не търси друг живот, освен този, който има от рождението си.

Казимиро, Джована и Лучо

Вилата на семейство Пиколо

На разходка

Две неочаквани събития обаче бележат живота му в тази възраст – смъртта на баща му и тежката икономическа криза, която сериозно засяга и неговото семейство. Налага се майка му да продаде вилата и семейството да се премести в една от летните фамилни къщи. Трите деца на Тереза са дали обет никога да не се женят. От съвсем млад Лучо е безкрайно любознателен и притежава завидна за възрастта си култура и дълбоки познания по гръцки, латински, италиански, философия, математика, астрономия. След завършване на лицея, не записва в университет, а продължава да трупа знания в различни области в уюта на семейния дом. Посвещава се на музика, поезия и философия.

 

Една игра с близък негов приятел – да се надпреварват кой ще открие повече таланти (поети и писатели) непознати в Палермо – го кара да се задълбочи в европейската литература и да чете произведения в оригинал на английски, френски, немски, испански език. Така той се превръща в изключително ерудирана личност, много добре запозната със световната литература, за да може на 53 годишна възраст да публикува  на собствени разноски (забележете!) първата си стихосбирка. Изпраща я на поета Еуженио Монтале, който решава да я представи на престижната литературна конференция в Сан Пелегрино Терме през юли същата година. Пиколо присъства на церемонията и става център на внимание, а журналистите се „избиват“ да го интервюират. За няколко дни непознатият сицилиански барон се превръща в известен поет. Десетките години в четене на чуждо творчество са дали невероятен резултат и са позволили на един истински талант да се създаде сам. Следват множество поетични книги до смъртта му на 26-ти май 1969 г.

#бюлетин

#поезията днес

Преводът е съвършен – запазен е стилът, запазена е ритмиката, запазени са анжамбманите (фр. enjambement) и синтагмите, запазена е музиката, както и гласът на автора. И това е най-ценното, което един преводач може да направи – да предостави на чуждестранната публика поезията така, както я е писал самия поет. Много трудна задача и много отговорна. Личи си, че Даниела Илиева страшно обича, уважава и цени това, което е излязло изпод перото на сицилианските поети. Не си позволява да посяга към най-интимното в литературата – лириката, като я деформира с редакцията си. Напротив, не съм чела по-близък до оригинала превод на български език.

 

Поезията на Лучо Пиколо е деликатно проникване в красотата на света, в движението на времето, на природните случвания, в тайната на дните, които се разкриват само на онези, които знаят как да съзерцават света. „Часовете ни се спускат ефирно“ и „светът изчезва на цвете във заобления лик“. Ето за такава поезия става дума – поезия, описваща картини и природни състояния, поезия, която говори на един друг език, не познаващ суетата, завистта и злобата на светския живот, въпреки че бедността е чужда на поета, а възможност за контакти (все с аристократи) никога да не са му липсвали.  Даниела е кръстила книгата „Поезия“, но аз бих допълнила – поезия на самотата, защото тя лъха от всяка дума и от всеки стих, макар и не точно в този деструктивен смисъл. В поезията на Пиколо самотата е осмислена, градивна и пожелана. Неслучайно в книгата си пише:

„Тази моя склонност към
тъмата, към сумрака може
да изглежда като поза.
Всъщност отговаря на една
вътрешна необходимост, характерна
за нас сицилианците, мисля, почти
в контраст с многото светлина,
която ни заобикаля. Да се оттеглим
във вътрешния си мрак, да намерим
изгубеното, да отдалечим времето,
смъртта.“

Библиотеката на Лучо Пиколо

Поетът прекарва целия си живот в усамотение, изолиран от света, но силно свързан със света на литературата. Вечер се взира в бляскаво червения небосвод, където нищо не потрепва, само слънцето се движи и потъва все повече и повече. Слуша песента на щурците и мисли… мисли и твори. А компания му правят Йейтс, Пруст, Рилке. Кой би могъл да каже, че този начин на живот е по-малко стойностен от нашия? Какво по-велико дело от това да съзерцаваш онова, което Бог е сътворил и да заспиваш с онова, което други божества (тези на изкуството) са сътворили?

 

Поезията на Пиколо опиянява и успокоява. Издига стена срещу светското, за да вдигне завесата към природното съвършенство и да разкрие онзи най-висш смисъл на съществуването – смисълът да се твори. Изключително щастлива съм, че тази малка книжка стигна до мен и ме промени така, както само голямото изкуство може да променя. Оставям тук няколко стихотворения, които да докажат думите ми.

 

Глас смирен и непрестанен

 

Глас смирен и непрестанен
недоловим напев
на болката всевечна,
навред ни ти достигаш,
навред ни доближаваш,
рефренът ни е тъй нищожен,
тежък, че го възпира;
за теб желаем само
балсама непознат, превръзките…
но приковани там са
пред твоето ридание ръцете
да ти дадем ний можем
само молитва и печал.

 

Всемир раздвижен от поривите…

 

Всемир раздвижен от поривите на
лъчи, на часове без цветове, на вечните
поврати, на блясък
от облаци: за миг и ето променени
светват форми, епохи разлюлени.
И сводът на вратата ниска, стъпалото ръбато,
от многобройни зими, те стават приказни когато
на мартенското слънце блеснат.

 

От игра на криеница

 

Ако сме фигури от
огледало, движени от полъх само
от плът лишени и от звук
наоколо дори светът
не се е спирал, а е стена подвижна
с рисунки пълна, игра лъжовна,
двусмислие от мрак и светлина,
от форми в потвърждение
и в отрицание на смисъл – също както
на екран, от световъртеж обзети
очи ако затворим, неспирна
въртележка от отломки
бързи, образи и полусенки
от живот или пък сън
– минаваме безжизнени останки
от миг към миг и от вълна една след друга
без да може да ни спре денят
настъпващ или светликът взрян в нещата.

 

Предсказание

 

От задкулисието се появи един гадател, маг:
„във фигури загадъчни затваряш твойта орис,
със сянката отлитат аспиди крилати в гъсталака,
присмех дрезгав разлюлява вероломен лес;
но малко ти вратата открехни и виж мъглявините
на дъждове далечни;
и във мангала борова кора хвърли,
отпред над прага китка розмарин си провеси,
и лампа още запали сред твойта тишина уединена:
във сън ще дойдат от небето нишки злато,
и в стаята затворена в уюта тих
ще видиш как света изчезва
на цвете във заобления лик.“

 

Зеленият лъч

 

От кули, надвиснали балкони
срещу ветреца, видяхме ние
слънчевия взор последен
как става на кристали морски
от дълбините… и нощ дойде
и галеха огромните криле
на пеперуди: подобно сенки.
Ала изгубеният сякаш лъч
във водовъртежа на земята
озари в зелено глъбините
наши, където вечно пее
приказка една, после глас
дочухме ден след ден и разцъфтя
със трепетни дъбрави утринта.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This