В българската памет името на Лора Каравелова е неизменно свързвано с това на големия български поет Пейо Яворов, чиято съпруга е била. Но освен спътница в живота на Яворов, Лора Каравелова е била и изключителна жена. Нейният характер, изтъкан от крайности, поведението й – скандално за времето, в което живее, славата й на светска красавица и покровителка на не едно мъжко сърце й изграждат образ, силно противоречив в представите на съвременниците и.
Лора П. Каравелова е родена на 8-ми ноември 1886 година, в семейството на Петко и Екатерина Каравелови. Баща й Петко Каравелов е министър на финансите веднага след Освобождението, а по-късно и министър-председател на България. Екатерина Каравелова, нейната майка, е жена с богата култура. Владее няколко езика, превежда творби от световната литература и сътрудничи на в. „Търновска Конституция“. Освен съпруга и майка, Ек. Каравелова е секретарка, помощница и политически съветник на Петко Каравелов. Сестрата на Лора Виола е съпруга на Йосиф Хербст, виден български журналист.
Животът на Лора Каравелова преминава в средите на столичния хайлайф. Образованието, което получава в католическия пансион в Париж, я подготвя за „блестящ брак“. А на конкурс за красота, организиран от столичното журналистическо дружество, е обявена за втората по красота жена в България. Но неспокойният дух на Лора не може да се задоволи с живеене в рамките на светското клише. Тя мечтае да се изяви в творчеството: да бъде поетеса, писателка или поне вдъхновителка на голям поет. Нейните творби „Ели“, „Писма до никого“, „Тъмно е“, „Из дневника на една луда“, са публикувани в авторитетни български списания и вестници, редом с имената на големи български творци. Произведенията й са вписват в жанра на модерната по онова време лирическа проза. Идейността им също произтича от и е свързана с духа на набиращия популярност индивидуализъм в изкуството.
Нейните героини мечтаят себеосъществяване, чрез което да реализират порива си за различност от заобикалящата ги среда. Както своите герои, така и Лора не се задоволява с обикновеното живеене, предписано от общественото мнение и семейството. Затова много скоро, след като е насила сгодена и омъжена от своята майка за д-р Дренков, тя заминава за Англия и престоява в Лондон повече от две години, с надеждата съпругът й да поиска развод. Лора Каравелова застава срещу нормите и порядките на обществото, за да реализира себе си, мечтите си и любовта си. В очите на столичния хайлайф Лора е скандална, разглезена и безотговорна към мъжа и детето си. Еснафският морал я заклеймява като лекомислена кокетка, играеща си с чувствата на безбройните си обожатели. А всъщност Лора търси себе си. Търси осъществяване, но и успокоение за белязаната си от няколко житейски драми душа.
Близките на семейството й я помнят като самовглъбено и чувствително дете. Оформянето на характера й до голяма степен е предопределено от трудностите, които семейството й изживява, когато тя е била дете. Смъртта на баща й, когото тя обожава, й нанася тежък удар и засилва зачестилите депресивни състояния на младото момиче. Наложеният й брак не носи търсената утеха и успокоение за душата й, а напротив, внася трагиката на неосъществената, неизживяната любов. Затова не е трудно да разберем, защо в отношенията си с Яворов тя е така необуздана и крайна. Веднъж намерила любовта, тя не иска да я изгуби, а с това да изгуби отново себе си.
Яворов и Лора се срещат за пръв път на 6-ти август 1906 година, на разходка до Драгалевския манастир. По това време той е влюбен в Мина, малката сестра на П. Тодоров, а Лора е току-що сгодена за д-р Дренков. Но въпреки тези факти сърцето на поета е запленено от образа на красивата Лора, за което свидетелства творбата му „Стон“, която след трагичната смърт на Лора, той преименува „На Лора“ и добавя под стихотворението – „Драгалевски манастир, 6-ти август 1906 г.“
„На Лора“
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка –
и в мъката любов!
Миражите са близо – пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо – пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене –
тя – плът и призрак лек!
Любовта им започва след смъртта на Мина. От Лондон Лора научава за гибелта на момичето и отива в Париж, където е погребана тя. На гроба й открива опечаления поет и му изказва любовта си. Разбираемо, Яворов я отблъсква, в този момент той дълбоко страда за Мина. Но тя е решена да завоюва сърцето му и по-късно, вече в София тя успява. На 19-ти септември 1912 г. Лора и Яворов сключват брак, след като са преминали през всички трудности по получаването на развод за Лора. Общественото мнение, дирижирано от Ек. Каравелова е против любовта им, на пълното им щастие пречат и почитателките на поета, които ежедневно му изпращат писъмца и цветя.
Любовта на Лора е противоречива изтъкана от крайности. Тя иска от Яворов любов излязла от неговите стихотворения: изключителна и абсолютно отдадена. Всеки жест, дума, нежност или писмо от страна на поета са недостатъчни за Лора, доказващи неговата „полулюбов“, както самата тя я определя. Освен това тя страда от усещането, че с тези изисквания ще отблъсне любимия.
Постоянната несигурност и страх за любовта на Яворов пораждат и необузданата й ревност. Лора ревнува от всяка случайно срещната жена или дори приятелка, за която си въобразява, че е била „по-особено“ погледната от поета. Уверенията от страна на Яворов, че я обича и за него съществува само тя, не помагат и ревността й добива заплашителни размери. На 29-ти срещу 30-ти ноември 1913 година, след като се прибират от вечеря с техни близки, Лора вдига поредния скандал от ревност на Яворов и в пристъп на отчаяние се самозастрелва пред очите на любимия си, за да докаже любовта си и в същото време да се отърве от непосилното й бреме.
Животът на Лора е пример за това, как борбената женска натура може да си пробие път в света на мъжете благодарение на своя талант, упорство и харизма. Жената Лора Каравелова скандализира едно патриархално общество, сторвайки път за хайлайфа и модерността пред „българите от старо време“, чиито цървули и потури (в прекия и преносния смисъл) им пречат да видят в нея образа на една истинска европейка.
Делото на Лора е важно за нас, живеещите цял век след нейната трагична кончина, защото е ключ към разтълкуването на модерността от зората на Освобождението. Мисля, че точно Лора е прякото женско въплъщение на тази българска модерност и европейство. Една модерна българка в една немодерна страна – една трагична съдба на фона на тихото и безметежно съществувание в българския вариант на „Belle Epoque“ – прекрасния период на разцвет на културата и изкуството в много европейски страни. (1871 – 1914 г.)
