Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат

Има различни теории как са създадени съвременните нации. Според популярния възглед, за да се появи която и да е модерна нация – на първо време са необходими вестници и други печатни издания, които да сплотят дадена група хора около обща идея и впоследствие същата тази група да се превърне в неразривна общност.

По тази логика трябва да се каже, че модерната българска нация се формира след Паисий, който пръв назовава пречката – „поради що се срамиш да се наречеш българин“. След отказа от срама „да се наречеш българин“ идват позивите за гордост от българския произход. И тези позиви са разпространявани за първи път от българските печатни издания, чиято роля тогава е да сплотяват народа. Става ясно колко са важни първите печатни издания за патриотичното чувство на възрожденския българин.

Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.

Константин Фотинов е първият български учител, който въвежда в практиката си революционната за времето взаимоучителна метода. По същата метода функционира и Априловската гимназия (1835 г.), първото светско училище в България, но по този начин Фотинов обучава учениците си в Смирна цели седем години по-рано. В училището си Фотинов преподава „правописание славяноболгарско“ и черковно пеене. В писмо до свой приятел споделя за учителстването си: „Имал съм попеченията и упражнявал съм се непрестанно по сила и по възможности мои за просвещението на нашия беден народ български.“

Покрай работата си като учител Константин Фотинов се заема с усилна книжовна дейност. Той съставя български и гръцки разговорници, „Общо земелеописание“ (География), „Душесловие за поучение на децата“ (1852 г.) и др. „Общо земелеописание“ (1843 г.) на Фотинов съдържа интересни факти за български градове и села. Той обръща внимание на Сливен и прочутата му фабрика: „Достопаметен стана този град заради рукоделницата сукнена“, която става със съдействието на „преизкусния Г. Атанасию“ и „благоразумний и остроумний господин Добри Желязков“. Велико Търново е наречен „първенствующ град на Старословенското владичество, значителен за многовидни древности“. София пък е „първенствующият град на старобългарската власт“. А Габрово и Котел са „значителни между големите села, и двете колкото са за учението похвални, толкова повече и за търговията славни и достойноподражателни“.

Но делото, с което Фотинов остава завинаги в историята, е редактирането на първото българско списание – „Любословие“ (1842 г.). Ключово значение за неговото издаване има обстоятелството, че през 1840 г. Британското библейско общество снабдява смирненската печатница на А. Дамиан със славянски букви. Списанието излиза първоначално с пробен лист. В него Фотинов се обръща към читателите си: „Другите списания издават се веднъж и отведнъж може да му земе човек сладостта, а това („Любословие“) се подновява на секий месец и има различни нови и многообразни повести и разуми, които можат да наслаждават человека и да го подновуват на всегдашно любопитствование…“

Тъй като не намира необходимото финансиране, след пробния лист от 1842 г. първият брой на списание „Любословие“ излиза чак през април 1844 г. Единствен спонсор става цариградският търговец (родом от Шумен) хаджи Рали Мавриди. Статиите, които изпълват страниците на изданието, основно са с нравствено-религиозно съдържание, от педагогически и просветен характер или из областта на историята, географията и земеделието. Фотинов заимства материали от гръцкия периодичен печат. Основни сътрудници със свои авторски материали са възрожденците Гавраил Кръстевич и Васил Априлов.

Името на списание е буквален превод на гръцкото „Филология“ като „Любословие“. Това предполага в него да се разискват и проблемите на българския език. По онова време те са особено актуални. Главният редактор Константин Фотинов стои на много консервативни позиции, основно решаване на въпроса какъв да бъде книжовният ни език. Според него трябва да се официализира така нареченото благоречие : българските книжовници да се придържат о благоречието – славянобългарският (черковнославянския) език, а не към просторечието (простонародния говор). Той дори смята, че не е необходимо да има няколко славянски езика, а „всички славяни да си служат с черковнославянския език и да се придържат в една обща славянска граматика.“ В крайна сметка гледището на Фотинов не намира никаква подкрепа сред мнозинството книжовници.