Колко трае „Моментът преди порастване“ на Лилия Йовнова?

Юли, 2018
литература & книги

снимка: личен архив©

„Моментът преди порастване“ (2018 г., ИК „Жанет 45“) е първата книга на младата Лилия Йовнова. Заглавието провокира прочитът на поместените в дебюта стихотворения да отбележи възрастта на родена през 1999 г. жена, да потърси биографични бележки за момичето, което на петнадесет е наградено от изданието „Малки поетики“. Ако се стигне до сливане, до прибързано препокриване на действително с художествено, лирическите творби ще се ограничат неправомерно до придатък на предварително типологизиран авторов образ. А названието на книгата всъщност препраща към трудния за установяване, ефимерен предел между детство и младост, между безгрижие и отговорност, лекомислие и разсъдливост, неопитност и съзряване.

 

В „Моментът преди порастване“ едноименните първо и последно стихотворение изпълняват ролята на концептуална рамка, отчасти функционират като контрапункт едно спрямо друго и отиграват съответно – мнимо предусещане за приближаването на мига и осъзнато връщане, обръщане към него, когато вече е отминал. Преди да настъпи, моментът е неуловим, докато не го хванеш като крадец, който възнамерява да те ограби. След като е преживян, оказва се, бил е по-дълъг от очакваното. Очакванията са пренаписани от опита, с непоколебимите резци на знанието.

 

В книгата опитът приема различни поетически форми, изговаря се, онагледява се от различни позиции. От едната страна стои жената, която си спомня детето, което е била, но знаейки, че не е било нужно да се старае винаги да бъде „момичето на татко“, от другата – дъщерята, която се извинява и благодари на своята майка в „навреме написано писмо“. В част от произведенията се напомня, че „един делник те дели от нищото“, докато в други се промъква молбата – „изчакай да се хванем във времената“.

 

С други думи, времето е основна тема на книгата, смислотворен механизъм и метод за разграничаване на предишна представа или гледна точка от настояща, за оразличаване на привидно, променливо от изконно, непроменливо. Ако си позволим известен схематизъм – то е оста, върху която уроците на порастването се разполагат.

 

„Съжалявам за всичките стихотворения.
Дължа извинение и на двама ни.
Ти не заслужаваше толкова много.
Аз не заслужавах толкова малко.“

 

Ще пребориш ината, ако разбереш, че „победител няма“, щом с твърдоглавието си губиш другия, ще осъзнаеш, че „едва преглъщаш“, ако признаеш, че нищо не е по-близо до гърлото ти „от острието на спомена“. Позициите се успоредяват и успоредяването им, темпоралното им преподреждане, контекстуално доловимо или изразено посредством лексикални средства, глаголни форми, се извършва на принципа на контраста. На стилово равнище, емоционално обагрените метафори контрастират на емфатични разсъдъчни констатации. В идеен план – постъпките, събитията, последиците са противопоставени на новата гледна точка спрямо тях. Усъмняването например е последвано от преосмисляне, от категоричността, чрез която се извежда наученото.

 

„И трите пъти се направих, че не съм те разбрала.
И трите пъти сгреших.“

„И съм абсолютно сигурна, че болката
от изписването няма нищо общо
с размерите на тъгата.“

 

Колкото и гледни точки да се сменят, срещат, оглеждат, независимо дали посланията имат характера на самооценка или са насочени към другия, дали са отправени към миналото или проектират бъдеще, вътрешният подтик на поетическата книга е да ни поведе през кръга на порастването, на живота.

 

20 м2

Зад едната стена реве дете,
облечено в поредните си най-хубави дрехи,
а умиление пълни очите на всички баби,
дядовци, родители и семейни приятели.

След минути, от другата страна,
дъщери, съпруги и синове нямат сили
да сдържат сълзите си, докато пред тях
лежи мъж, нагласен в най-хубавия си костюм.

Нека някой ме убеди, че животът
не може да направи пълен кръг
в една църква.

 

Разделени от стени, началото и краят са само моменти, положени в двадесет квадратни метра. Цитираното в пълнота стихотворение е показателно за книгата. В него, както и в „Стая“, „От този град само си отиват“, „Този стар град“, „Косите й са още солени“, пространството се усвоява, изживява. През местата се преминава. Те пазят признания, премълчавания, обвинения. Предизвикват въпроси; желание за бягство. Те са измерени, ограничени вместилища на човешкото, но и светове, покорени от „номада“ (по работното име на книгата). Превърнати са в памет и повод. Функционират чрез паметта, която въплъщават, в чиито обеми са запечатани животи.

 

Така в диптиха „Молитва“ апартаментът е толкова важен, колкото сънят и песента, защото възсъздават представа за близкия, когато него вече го няма. Произведението не само събира в себе си трайно присъстващите в книгата теми за рода, семейния ред, любовта, вярата, молитвата. То е повик, устремен към другия, оголване на болезненото от загубата, разколебаване на линейната протяжност на времето, помирение с лековитостта на спасителните илюзии. Скръбта събира семейството. Но протича различно за всеки, не може да се съпостави или измери. Тя продължава и след молитвите, и след изписването, след нейното недоизказване.

 

Колко трае моментът преди порастване е индиректният въпрос, който се видоизменя, докато отзвучава по-слабо или по-силно от стихотворенията. Производната линия от питания – избързах ли или се забавих, да спра или да продължа, да помня или да забравя – най-ярко се проявява в нарочния диалог между „Искаш ли да си задаваме въпроси?“ и „Искаш ли да видим колко отговори съм запомнила?“.

 

Както вече стана ясно, в книгата присъстват и произведения, които са насочени към другия, към „конкретен“ човек. Но въпреки че фигурата на фиктивния събеседник невинаги е назована или маркирана, сякаш никога не отсъства. Тя е сигнал за движение, за осезание и преживяване. Зад задочния разговор прозира предизвикана, притаена и едва тогава изговорена емоция. Диалогът е последван от отпътуване и нов урок.

В „Закъсняло предложение“ другият е закъснял, а отпътуването предупреждава както за преброени дни, часове, секунди, така и за отсъствие на напусналия познатото. Във „Вечност“ възрастта е представена като идея, отнесена към присъствието на събеседника, или тук по-скоро слушателя-инициатор, докато безбрежната вечност е уравнена с краткия момент на заедност.

 

Трябва да се отбележи, че в дебюта на Лилия Йовнова присъстват и стихотворения като „Почти се засмях“. Те разчитат на забавно-ироничното. Но и нишката на хумористичното е подчинена на контраста, проявен и мислен тук на нивото на книгата, въпреки че не е изолирана само до отделни произведения. Тя е полускритото опако, ненатрапчивата дистанция, естественото отдъхване от признания, грешки и отговорности, от очаквани и неочаквани грабежи, от преборени страхове, наслоени болки.

 

„Моментът преди порастване“ е преразглеждане на досегашното, преподреждане на индивидуалния свят. След като вече мигът е минал, във вътрешните пространства няма място за неестественото. Докато растеш, опознаваш, учиш и разбираш, че откраднатото не може да ти бъде върнато, че губиш надежди, мечти, хора, болката се натрупва…

 

„но знаеш, че е задължително,
за да продължиш да растеш“.

Бюлетин

Всеки месец списание “Българка” изпраща своите най-нови и популярни текстове във вашата електронна поща

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This