Петър Денчев е български писател, театрален режисьор и публицист. Завършил е „Режисура за драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г., а през 2017 г. – магистърска програма „Театрално изкуство“. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия, проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). Наскоро получи номинация за наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“. С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ печели конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010 г., ИК „Жанет 45“) и романа „Тихото слънце“ (2012 г., ИК „Жанет 45“). Има публикации в периодичния печат, преводи на разкази в Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Германия и САЩ.

 

Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народен театър „И. Вазов“, Сатиричен театър „А. Константинов“, ДТ „С. Бъчваров“ – гр. Варна, ДТ „С. Огнянов“ – гр. Русе, ДТ „Г. Милев“ – гр. Стара Загора и др.). В периода 2017 – 2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора.

 

През миналия месец излезе новият роман на Петър Денчев – „Малкият бог на земетръса“. Какви теми са засегнати в книгата, както и повече за автора, за предходните му произведения, за дейността му като театрален режисьор можете да разбере от следващия разговор.

 

Кой е „Малкият бог на земетръса“? Вярата ли е „малкият“ отговор на кризисното?

 

Въпросът е много симпатичен, защото в романа присъства интуицията за бога като за присъствие „отвъд“. Това на практика е отговор на кризисното живеене, на идеята, че ние представляваме монолитни личности, които са съставени от нашата воля. Много често сме направени от много повече неща, които са резултат много повече на социални и културни преноси, отколкото на собствени избори. В този смисъл: вярата като изначално човешко усилие и отговор на онова желание за подреждане на света, когато той се опира до ирационалното.

Как травмите, земетръсите, условията оказват влияние върху човека, върху неговата вяра и как отношенията между личността и средата намират израз в романа?

 

Едно от моите изначални убеждения е, че човекът е съставен от травми, той е в някакъв смисъл разпилян между липсите, между желанието за цялост, между емоциите и разума, между историята и личния опит. Може би не всички личности изпитват това живеене по този начин, но българският човек през последните тридесет години е разкъсван от тези противоречия, които са малко или много характерни за прелома между предмодерността и модерния свят. По някакъв особен начин в това няма толкова трагичност, колкото драматичност, защото тези противоречия в нашия национален свят (който вече е част от глобалното) се изживяват в пълната крайност на техните конфликти. Мисля, че колкото повече успяваме да живеем далеч от догматичното, толкова повече бихме намерили лична утеха – затова говори и романът. Той усвоява онази степен на метафизика, която граничи едновременно с абсурдното, но и с рационалното като израз на желанието за самоосъществяване.

#бюлетин

#интервю

Ако в „Тихото слънце“ се пресичат гласът на утопията и гласът на антиутопията, кои са гласовете в „Малкият бог на земетръса“?

 

Социални гласове, гласове на аутсайдери, които наблюдават живота на постсоциалистическото общество. Гласове, които не биха искали да се съсредоточават толкова много върху нищожността на ежедневното, но същевременно осъзнаващи, че тази нищожност е по някакъв начин определяща за мястото и манталитета. Битовият консерватизъм наоколо определя не само социалните избори, той определя и политическите, и естетическите. В този смисъл романът е много български и се вълнува как може да оцелява едно крехко съзнание, една нетипична чувствителност към света в условия като нашите.

Кое разделя и кое събира гласовете: обществени, социални контексти, индивидуални позиции? Как многогласието се превръща в повествование?

 

Търсейки път да се говори за личното, за индивидуалния случай. Като личност и автор не съм от тези, които вярват в общите разкази. Много трудно могат да ми влияят големите наративи, макар и да вярвам в тяхната сила. Единственият път, който познавам за осъществяването на литературна цялост, за конструирането на голям разказ е през плътта на личното, дори сетивното усещане. Нещо, което все пак се бях опитал да предам в „Тихото слънце“ като намерение – търсех начин как диктатурата, забраната може да пробие личността през физиологията. Мисля, че бъдещите идеологии са идеологии на физиологията, прикрити под маската на социалното.

 

Но това е извън въпроса – българското живеене като свръхтравматично познава множество нива на съчетаване на социалния контекст и личния избор, на съчетаването на непреодолими крайности или пък съставянето на дисфункционални взаимоотношения. И всичко това заради онзи битовизиран консерватизъм, който настоява, че човекът трябва да се променя не по необходимост, а по неизбежност. Това е една от личните теми на протагониста, който разбира, че светът, в който живее, е увреден в своята конструкция и съдържание. Но той не се опитва да го спаси, а търси начин как да живее пълноценно във вихъра на своите лични кризи. И да остане някак цялостен.

 

В интервю с Антоний Димов споменавате, че дългата работа по текста е причината да отминат седем години от „Тихото слънце“ до публикуването на новата книга. Как времето се отрази върху написаното?

 

Мисля, че извървях един пълноценен период на писане, на натрупване на материал, на информация, на съдържание. Някои от мотивите в романа се появиха в последния момент, други дойдоха много по-рано. Аз съм от хората, които са склонни да се учат в ход. Обичам да се уча във всеки един момент от своя живот. И в този случай писането беше такъв момент, защото ме караше да изследвам моменти от себе си, които да погледна в съвсем различна перспектива. В този смисъл времето се отрази повече от положително.

 

Доколко историите, които разказвате, изграждат градовете, в които живеем и доколко историите, които пишете са за присвоени градове, за животи, които вече са разказани?

 

Честно казано – не зная! Единственото, което знам е, че това, което разказвам, сякаш се е случило някому. Но предполагам, че това е илюзията на колективната памет. Колкото и да си сигурен в собствените си сили, ти винаги имаш усещането за повторение някъде – че стъпваш по чужди стъпки, че бягаш от собствените си и в крайна сметка се завръщаш там, където вече неизбежно си бил. Звучи малко самоубийствено, но всъщност е жизнеутвърждаващо, когато разбереш, че не си единствен на този свят. Колкото и да ни се иска да сме абсолютни първоизточници на собствения си живот – всъщност ние сме резултат на взаимодействия.

 

Писането на истории доколко прилича на чашата на Емилия (от едноименния Ви разказ) – на предмета, чрез който един живот преминава в друг?

 

Писането на истории всякак представлява преливане на живота. Дори неговото преодоляване.

снимка: Toni Perec Photography

В първия разказ от „Истории в минало време“, публикуван наскоро и на немски език, „Малакоф, искам да остарея“, героят променя отношението си към остаряването. Посоката на живеене ли променя човека или той избира накъде да продължи? При Вас посоката на разказване ли променя героя или той предварително е предопределен?

 

Това вече са много частни въпроси. Посоките на живеене променят много неща. Колкото и да се опитваме да управляваме живеенето си, то по някакъв начин винаги дефектира. И в тази среща на противоположностите има повече заряд, отколкото в програмирането.

 

„Малкият бог на земетръса“ обаче се обръща към човека, който остарява с прехода, към истории в сегашно време, към случващото се тук и сега. Какво открихте за настоящето в процеса на проучване и писане? Кои са въпросите, които днес не можем да заобиколим?

 

Какво правим с нас тук и сега? Къде сме? Този избор, който ни предопределя, доколко е наш собствен? Не ме разбирайте погрешно, аз съм безкрайно либерален човек, но мисля, че цивилизационната принадлежност и политическите свободи, които българите са получили през последните тридесет години не вървят успоредно с тяхното гражданско узряване и разбирането за личността и нейната интегрална част в обществото. Ние се намираме в странен хибриден конфликт между изтока и запада и вероятно няма да сме ние тези, които ще направим избора за себе си. Това ще го направят външни сили, защото ние твърде късно осъзнаваме, че този избор седи на дневен ред пред нас.

 

Как разчитате актуалното и неговото място във Вашето развитие: през осъзнатото, през експеримента, през опита с театъра?

 

Любопитно е, че ако някой не ми зададе тези въпроси, едва ли бих могъл да формулирам собственото си развитие и актуалното въобще. Честно казано актуалното за мен не е актуално за нас тук, в това общество и в тази територия. Аз се интересувам от мястото на човека в дигитализацията, в един хибриден свят, в който ни предстои сигурно да взаимодействаме все повече с машините, а може би и да се слеем с тях. Това са предизвикателства пред човешкото оцеляване и може би голяма част от архаичното знание, като колективна памет, ще бъде унищожено за сметка на други нови цивилизационни подходи. Няма как да продължаваме безкрайно с концепти като националното и съдържанието ѝ като единствено важно. Пак ще кажа – така както една личност не се самопоражда, така и една национална култура не е резултат само от вътрешни движения, а от преноси, от влияния, от заемки. Собственото ми развитие мисля, че може да бъде осмислено само през любопитството. Това е сигурно основното качество, което ме определя. Аз съм прекалено любопитен.

 

След премиерата на „Взривени“ Сара Кейн спомена пред „Гардиън“, че театърът няма памет и това го превръща в най-екзистенциалното от всички изкуства. В постановките, които режисирате, в разказите и в романите Ви паметта и историята се проблематизират. Какво провокира подобен избор, доколкото той е съзнателен? Как Вие, през различните изкуства и различните произведения, боравите със спомена?

 

Да, наистина е така. Споменът е и сантимент, но невинаги сантиментът е памет. Занимава ме доколкото онова, което ни обуславя като идентичност, може да бъде гъвкаво, доколкото може да се разтяга под натиска на времето, на обстоятелствата.
Помня протестите от януари 1997-ма, помня и блокадата в град Варна. По телевизията предаваха за блокадите в другите градове. А само няколко месеца по-рано със спестени пари бях успял да си купя китайска писалка с иридиево перо, което за мен беше голяма придобивка. Тогава си водех дневник и си спомням събитията. Разбира се, нищо от него не е съхранено.

 

Идеята е, че тогавашната ситуация определи до голяма степен възприятията ми към социалното. По-късно, когато участвах в протестите от 2013 – 2014 г., твърдях, че зад тези протести трябва да седят политически сили, които да предложат нови идеи, нови сили. Това не се случи. Обществената енергия се разпиля и настъпи апатия. По-късно, когато поставях „Едноокият цар“, възстановихме по някакъв начин с актьорите протестните енергии; и когато играят това представление, те продължават да ги съживяват. Но не съм сигурен доколко споменът е траен. Ние сме общество, което трудно помни. Или лесно забравя.

 

Изговаряне, обхождане пространствата на идентичността, осъзнаване и отчуждение. Заради неотложното в произведенията ли избрахте „Телефонът на мъртвеца“ и „Едноокият цар“? Какво Ви донесоха в творчески план? Какви са отзивите за тях?

 

Правилно наблюдение. Именно заради неотложното. Защото е трябвало да говоря по тези теми. Театърът е един изключителен инструмент, когато имаш съмишленици за насочване на обществената и чуждата енергия, понеже актуализира общото живеене – на публиката и изпълнителите в едно пространство. В този смисъл и двата спектакъла ме накараха да извървя много лични пътища. Не само защото съм ги направил в родния си град, а и защото ме срещнаха с артисти, с които имахме какво да направим заедно. Освен това рядко се случва човек да заговори на творчески език с художник, композитор и актьори толкова бързо. Според мен темите за идентичността са вече малко или много закъснели в България спрямо общото европейско движение, но все пак е хубаво, че имах възможност да се докосна до тях.

Още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This