Да пишеш е изкуство, като всяко друго. Факт! Но защо ли той все повече се пренебрегва от съвремието ни? Като че ли неограничената информация, с която разполагаме, възможността да черпим от световното познание във всички области на изкуството и науката, предимството да можем да четем чужда (нецензурирана) литература и особено литература в оригинал, не ни помагат в усъвършенстването на писателския си талант, нито в оформянето на читателски вкус, а напротив, пречат ни да го развием и творим. Изглежда, колкото повече свобода имаме, колкото повече падат ограниченията и се разчупва формата, толкова повече намалява гъвкавостта на мисълта, желанието да измисляме и да търсим нестандартни подходи към произведенията. Някак се загубихме в този океан от междуконтинентални литературни опити и привидното разнообразие се превърна в еднообразие и липса на креативност.

 

Четейки съвременни романи, независимо дали са на български, американски или европейски автори, ми се струва, че съвременния писател е забравил, че литературата е все пак изкуство, а не драскачество. В последните години у нас стана модерно да се пише (независимо какво) и за българския автор като че ли е по-важно да се каже, че е такъв, отколкото да се занимава с това, което го прави автор, а именно да пише (не казвам да пише добре). Крайният продукт (или по-точно съществуването на краен продукт) се превърна в единствена цел, пренебрегваща процеса на писане и желанието действително да кажеш нещо, което си струва да остане. За качество, въобще не говоря, тъй като то е останало далеч от търсенията на съвременния български автор. Нещо повече, той самият е загубил критерий за стойностно и нестойностно произведение.

 

Когато влизам в книжарница, виждам множество заглавия, изписани красиво на корици в крещящи цветове, имена на автори, които не ми говорят нищо, тъй като изведнъж са се появили изотникъде (ах, тази хубава българска дума, съставена от няколко представки) и сега стоят на витрината без лице и без биография (такава просто нямат). Рафтовете по нищо не се различават от тези в хранителните магазини. Предимството на едните е може би само в това, че от тях можеш да направиш вечеря, докато с първите можеш евентуално да си запалиш камината, ако имаш такава.

#бюлетин

#литература

Как се случи това обезличаване? Защо? Кой го позволи или кой създаде атмосфера да се случи? На тези въпроси няма кой да отговори, но те служат като отправна точка за това, от което трябва да бягаме. А именно – жалката непосредственост, кухото преписвачество и липсата на всякаква художественост в съвременната ни литература. Но нека все пак отговоря, макар и без да назовавам първоизточника.

 

Всеки интелигентен и чувствителен (все още) към истинското изкуство човек веднага би забелязал, че конкурсите, които се провеждат в границите на нашата страна, нямат за цел да отличават стойностни произведения, а да търсят онези безлични драскачи, които послушно ще се подчиняват на зададените критерии и ще налагат своя посредствен антиталант като еталон за добро писане. В замяна на това ще получат още награди, още похвали и имената им ще се „спелуват“ от сутрин до вечер, с повод и без повод. Приоритет на издателствата вече не е да открият истинския талант и да го издигнат (било то и за да спечелят от него), а да „пробутат“ същите онези наградени и определени за предводители на новото поколение писачи, литературоведи и бъдещи лауреати на международни конкурси. Ще уверяват читателите чрез всевъзможни рекламни трикове и медийна подкрепа, че точно тези автори са новите пророци и техния талант е ненадминат, и по този начин да оформят вкус, който няма нищо общо с голямата литература и художествените ценности.

 

За щастие, случайни изключения има (макар и не под българско перо, а може би добрите ни произведения просто не стигат до широката общественост). Тъкмо за тях си струва да се пише – за онези бисери в дълбокото море, които няма кой да извади, тъй като, или не му се дава глас, или такъв човек изобщо не съществува и посредствеността печели битката с интелигентността в тази, неравна по брой сражаващи се, битка.

 

Изключението, за което ще говоря, е книгата на Ървин Ялом „Когато Ницше плака“. Издадена в САЩ през 1992 година, а у нас чак през 2013 г. от ИК „Колибри“, тя е от онези книги, които се раждат, за да променят нещо в живота, ако не този на човечеството, то поне на отделната личност. Заглавието е провокативно, забулено в един своеобразен мистицизъм, който ни подтиква към разсъждения и сладострастно фантазиране за онова, което стои зад него. Авторът (психиатър по професия) ни отвежда в далечната 1882 г. във Виена, когато Фройд все още е млад аспирант по медицина, психоанализата не съществува, но науката бърза да се развие, избирайки сама онези, които да ѝ отворят вратите към широкия свят.

 

Отваряйки книгата, читателят най-напред ще си зададе въпроса: Действително ли се е случило всичко описано в страниците или това е плод на фантазията на автора? Естествено, ще провери имената на хората, сградите и кафенетата, и ще разбере, че те не просто съществуват, но и са важна част от историята. Аз обаче съветвам читателите да оставят догадките относно достоверността, защото отговорът, научен предварително, само би смекчил силата на изключителния сюжет, който Ялом ни предлага.

 

Йозеф Бройер – невропсихолог и един от най-добрите диагностици в Австрия по онова време, а също и близък приятел на Фройд и негов вдъхновител в избора на професия – е героят, който трябва да излекува Ницше от заплашващото го със смърт крайно отчаяние. Срещата на Бройер с Ницше е създадена от автора като една странна принуда от младата Лу Саломе или от самата съдба. Казвам създадена, защото тази среща в действителност не се е състояла, въпреки че е можело това да се случи, понеже близки на Ницше сериозно са обсъждали идеята да го изпратят на лечение при доктор Бройер.

 

Двадесет и една годишната Лу, чувстваща се отговорна за живота на Ницше, заради интимната си връзка с него, принуждава Бройер само с едно писмо и една кратка среща да приложи новия си метод (наричан тогава говорна терапия) върху неизвестния още философ, уверявайки го, че по този начин ще спаси не само един човешки живот, но и бъдещето на философията. Бройер приема, макар и с неохота, предизвикателството да лекува човек, който не желае да бъде лекуван, и то без неговото знание. Трудна задача, особено когато самото естество на заболяването не е известно, въпреки многобройните прегледи при всички най-добри и известни лекари в Европа по това време.

 

Ницше страда от пристъпи на силно главоболите, повръщане и силна болка в очите, което е основния мотив, изтъкнат от Бройер в опита му да склони Ницше към съгласие да се лекува при него. Това, до което докторът трябва да достигне обаче, е причината за неговото отчаяние и мисли за самоубийство, които според Лу Саломе са крайно притеснителни. Негова е задачата (на Бройер) да измисли как да убеди неподатливия на чуждо влияние философ да остане във виенския санаториум „Лауцон“, както и да приложи своето лечение, без знанието на пациента. Бройер обаче (и тук визирам по-скоро самия автор) не се страхува от предизвикателствата на ума, напротив, за него е добре дошъл всеки случай, който изисква търсене на нови начини за справяне с болестта и среща с неизученото още.

 

Но интригата с Лу Саломе не е най-важното в романа. Тя ще се стори интересна само на търсещите евтини сюжети и подмолни игри, тоест забавление. Авторът ни въвлича в задълбочени диалози за живота и смъртта, между двама силно ерудирани, интелигентни мъже, които не целят да си докажат кой е прав и кой крив, а да търсят пътя към истината и към другия. Ялом ни потапя навътре в личността и механизмите, чрез които се оформят и проявяват различните обсесии, показвайки ни пътя, по който се разнищва един психологически блокаж, чиито корени дълбаят подсъзнанието.

 

По това време Йозеф Бройер все още отрича наличието на подсъзнателен елемент или на друго, независимо от нас съзнание, което контролира емоциите и действията ни. Но благодарение на разговорите с Ницше и Фройд, на когото подробно разказва за срещите си с философа, той стига до заключението, че все пак несъзнаваното съществува и то е ключов фактор в познанието на личността и успешното лечение. В хода на тези срещи обаче, постепенно ролите се сменят и Бройер сам става пациент, а Ницше негов доктор. Започнали като игра, тези разговори преминават всички граници на приетото за нормално лечение и двамата мъже разкриват за себе си факти, до които не биха могли да достигнали сами.

 

Диалозите между Ницше и Бройер са истинско интелектуално удоволствие, тъй като и двамата са на едно интелектуално равнище и никой не превъзхожда другия по задълбоченост на мисълта, философски и научни познания. Двамата непрекъснато „си подават топката“, въпросите и отговорите на единия отключват рефлексията на другия, а темите са вън от злободневното, стигащи до крайни заключения за живота, смъртта и смисъла на екзистенцията.

 

Ялом ни хвърля дълбоко в личностните преживявания на доктор и пациент, за да ни покаже, че това, което ни се случва, е това, което сами сме създали, сами сме пожелали. И че всичко, което сме създали сами, можем и сами да разрушим. А безизходицата и обсесиите, са плод на нашето лично преживяване. Освобождението на личността от самата себе си зависи само от това, дали тя ще го поиска. Твърде често желанието да сложим край на живота си, е породено от това, че не можем да го погледнем отстрани и да го оценим обективно. И понякога е нужно само да си представим живота си без нас, за да го обикнем.

 

Книгата е написана блестящо, с пленяващ изказ, с гласове, които се чуват, които звучат различно и изпъкват – всеки със своята ярка индивидуалност. Картините са живи, думите въздействат на всички осезателни органи, чрез силата на внушение, която авторът е постигнал. Без никакво усилие (и без да се усети) читателят влиза в сюжета и го изживява като истински. Ялом отлично е подбрал думите и е изградил текста така, че да няма нищо излишно, нито липсващо. Това е един урок по писане, който скоро не ни беше даван от съвременен автор. И един роман, който се чете многократно. Още с приключването му, човек спокойно може да обърне книгата и да започне отначало, защото историята не е изчерпана. Историята е жива, дори по-жива от действителните събития.

 

Финалът не може да не предизвика катарзис. Това, което се случва, е нещо на пръв поглед малко и естествено, но за Ницше то означава надмогване на себе си и постигане най-сетне на онази свобода, която сам не си е позволявал. Свободата да споделиш и да позволиш да бъдеш докоснат, споделяйки. Относно достоверността, събитията в книгата са измислени, но по такъв умело стъпващ на факти от историята начин, че човек предпочита да им вярва или поне лесно се оставя да бъде заблуден. Всъщност, дали е истина или, не е важно. Както казва Андре Жид: „Историята е измислица, която се е случила, докато измислицата е история, която е могла да се случи.“ С този цитат Ялом завършва книгата си, обяснявайки колко малко е коствало на историята да се завърти така, че да направи срещата между двамата мъже възможна.

 

Книгата не е толкова за психоанализата или за философията, или пък за историята, нито за Бройер или Ницше, тя е за силата и значението на приятелството и за това колко малко му трябва на човек, за да бъде в мир със себе си. Толкова малко, че понякога е нужна само една истинска среща – на човека с човека.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This