Едва ли има човек, който да не е изпадал в „опа“ ситуация, от която просто не вижда изход, вдига ръце и казва „не мога“, оставяйки проблемите на времето или на някой друг да ги реши. Но дори това да се случи и някой да поеме „руля“ вместо нас, проблемът си остава нерешен и все повече ще се задълбочава в бъдеще. Прехвърляйки отговорността на други хора, на практика ние бягаме от изправилата се пред нас трудност или просто я заобикаляме. Следващият път обаче, помощта може да не дойде. Какво правим тогава? Продължаваме да буксуваме на едно място и проблемът става все по-голям, а чувството ни за невъзможност да се справим – още по-осезаемо.

 

Това се случва, защото сме развили така наречената „заучена безпомощност“, тоест сами сме се научили на пораженческо мислене и поведение. Най-често чувството ни за безпомощност се формира вследствие на изцяло нови ситуации, при които предишният ни опит не върши никаква работа. Тогава усещаме чувство на безизходица и спираме да мислим за адекватното решение, попаднали в капана на емоциите. Ако в такава ситуация не успеем да намерим начин да се справим сами, е много вероятно при следваща подобна ситуация да реагираме по същия начин – абдикирайки. Така попадаме в порочен кръг, от който няма изход и се научаваме при всяка трудност първосигнално да реагираме с „не мога“.

 

Детството ни е изпълнено с нови, неочаквани ситуации. За бебето на практика всичко е ново и всяко негово действие формира комуникацията му със заобикалящия свят, както в настоящия момент, така и в бъдещето. Ето защо детството е идеалното време за формиране на заучена безпомощност. И много често неуспехите ни днес се дължат на точно това пораженческо мислене, което сме развили като деца, не успявайки да се справим сами със завързването на обувките или с уроците по математика. Последното е класически пример за заучена безпомощност. Всеки втори човек веднага може да се  види в час по математика, изправен пред голямата дъска с квадратни уравнения или вкъщи, в компанията на майка си, която за десети път му обяснява задачата и той все не я разбира. И винаги щом види уравнение, спира да мисли и казва „не мога“.

#бюлетин

#от живота

Всъщност, човек може да се справи и с най-трудната материя, стига да промени нагласата си, че не може да се справи. Именно това е големият проблем, не самата сложност на задачата или какъвто и да било житейски проблем. Лошото е, че задачата остава в миналото, но реакциите ни спрямо новото и непознатото, остават за цял живот, ако съзнателно не работим за тяхната промяна. Хората, които страдат от заучена безпомощност, предварително се обричат на неуспех още в мислите си. Те са убедени, че нямат контрол над живота си и не могат да го променят сами по никакъв начин.

 

Но това състояние може да се развие във всеки един момент от живота. Например, ако дълго време не успяваме да си намерим работа, започваме да си мислим, че проблемът е в нас, че всъщност ние сме неудачници, които никой не иска да наеме и да започнем да вярваме, че никога няма да си намерим работа, което в действителност се случва, защото предварително сме се обрекли на неуспех. Отивайки на интервю с мисълта „пак ще бъде същото, и тук няма да стане“, ние моментално отблъскваме всякаква възможност за успех, тъй като сме проектирали своя провал в ума си. Разбира се, има независещи от нас причини, за които не бива да виним себе си. Много фирми обявяват свободни места, за които реално не търсят кадри. В този случай проблемът не е в нас и трябва да се научим да познаваме силните и слабите си страни, за да преценим дали действително не сме подходящи за позицията, или причината да не ни наемат е друга. Но дори и да не сме подходящи, това не е в наша вреда, а напротив, това е повод да потърсим истинското си призвание. Всъщност, няма ситуация, която изобщо да не можем да контролираме. Просто сме изключили рационалното си мислене и не виждаме пътищата и възможностите, които ни се предлагат.

Заучената безпомощност не е само черта от характера на човека. Интересно е, че първоначално състоянието е забелязано в реакциите на кучета, подложени на различни експерименти в Пенсилванския университет, подобно експериментът на Павлов, чрез които кучетата научавали, че светването на червената лампа означава храна. В случая животните получавали лек електрошок след подаване на звуков сигнал. Очакваната реакция била кучетата да започнат да бягат, но психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер установили, че реакцията е друга. Те започвали да скимтят, свивали се от страх на пода и не мърдали. И това се повтаряло винаги, още щом животните доловят специфичния звук. Така учените стигат до заключението, че заучената безпомощност е заучено поведение, което разбира се, може да се промени, чрез заучаване на друго. При експериментите обаче, част от кучетата постепенно се научили да не се страхуват от настъпващата заплаха, а да търсят начин да избягат. Което значи, че поведението им е строго индивидуално. Същото е и с хората.

 

Състоянието на заучена безпомощност е пряко свързано с други черти на характера като: самочувствие и увереност в собствените способности, песимистично отношение към света, склонност към вина и самообвинение, пасивност, чувство на несигурност и т.н. Такива хора много по-лесно развиват заучена безпомощност, за разлика от самоуверените и силно вярващи в себе си личности. На тях трудно би могло да повлияе чуждото мнение, а реакцията им спрямо новото е по-скоро като добре дошло предизвикателство, с което нямат търпение да се заемат.

 

Заучената безпомощност не е нещо непоправимо и с малко поведенческа терапия, каквато биха предложили бихейвиористите, проблемът може да се реши. Разбира се, най-добре е първо да опитаме сами, защото няма по-добра психотерапия от самовнушението и най-вече осъзнаването на реално съществуващата ситуация, а не безрезервно приемане на тази, която ни се представя през призмата на страховете. Важното е да осъзнаем, че поведението ни е въпрос на личен избор и можем да го променим, като се научим да реагираме на случващото се по друг, по-положителен за нас начин. Да изхвърлим израза „не мога“ и да започнем да анализираме проблемите и да търсим рационално решение! Да си дадем сметка, наистина ли не можем да се справим или това е само плод на нашите страхове! Да си кажем, че нищо не е толкова сложно и щом останалите успяват, значи и ние можем, защото те с нищо не ни превъзхождат! Да се научим да не бъдем толкова самокритични, а вместо това да възпитаме в себе си вяра, че можем!

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This