Когато неуспехът се превърне в навик, вероятно страдате от „заучена безпомощност“

Едва ли има човек, който да не е изпадал в „опа“ ситуация, от която просто не вижда изход, вдига ръце и казва „не мога“, оставяйки проблемите на времето или на някой друг да ги реши. Но дори това да се случи и някой да поеме „руля“ вместо нас, проблемът си остава нерешен и все повече ще се задълбочава в бъдеще. Прехвърляйки отговорността на други хора, на практика ние бягаме от изправилата се пред нас трудност или просто я заобикаляме. Следващият път обаче, помощта може да не дойде. Какво правим тогава? Продължаваме да буксуваме на едно място и проблемът става все по-голям, а чувството ни за невъзможност да се справим – още по-осезаемо.

Това се случва, защото сме развили така наречената „заучена безпомощност“, тоест сами сме се научили на пораженческо мислене и поведение. Най-често чувството ни за безпомощност се формира вследствие на изцяло нови ситуации, при които предишният ни опит не върши никаква работа. Тогава усещаме чувство на безизходица и спираме да мислим за адекватното решение, попаднали в капана на емоциите. Ако в такава ситуация не успеем да намерим начин да се справим сами, е много вероятно при следваща подобна ситуация да реагираме по същия начин – абдикирайки. Така попадаме в порочен кръг, от който няма изход и се научаваме при всяка трудност първосигнално да реагираме с „не мога“.

Детството ни е изпълнено с нови, неочаквани ситуации. За бебето на практика всичко е ново и всяко негово действие формира комуникацията му със заобикалящия свят, както в настоящия момент, така и в бъдещето. Ето защо детството е идеалното време за формиране на заучена безпомощност. И много често неуспехите ни днес се дължат на точно това пораженческо мислене, което сме развили като деца, не успявайки да се справим сами със завързването на обувките или с уроците по математика. Последното е класически пример за заучена безпомощност. Всеки втори човек веднага може да се  види в час по математика, изправен пред голямата дъска с квадратни уравнения или вкъщи, в компанията на майка си, която за десети път му обяснява задачата и той все не я разбира. И винаги щом види уравнение, спира да мисли и казва „не мога“.

Заучената безпомощност не е само черта от характера на човека. Интересно е, че първоначално състоянието е забелязано в реакциите на кучета, подложени на различни експерименти в Пенсилванския университет, подобно експериментът на Павлов, чрез които кучетата научавали, че светването на червената лампа означава храна. В случая животните получавали лек електрошок след подаване на звуков сигнал. Очакваната реакция била кучетата да започнат да бягат, но психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер установили, че реакцията е друга. Те започвали да скимтят, свивали се от страх на пода и не мърдали. И това се повтаряло винаги, още щом животните доловят специфичния звук. Така учените стигат до заключението, че заучената безпомощност е заучено поведение, което разбира се, може да се промени, чрез заучаване на друго. При експериментите обаче, част от кучетата постепенно се научили да не се страхуват от настъпващата заплаха, а да търсят начин да избягат. Което значи, че поведението им е строго индивидуално. Същото е и с хората.

Състоянието на заучена безпомощност е пряко свързано с други черти на характера като: самочувствие и увереност в собствените способности, песимистично отношение към света, склонност към вина и самообвинение, пасивност, чувство на несигурност и т.н. Такива хора много по-лесно развиват заучена безпомощност, за разлика от самоуверените и силно вярващи в себе си личности. На тях трудно би могло да повлияе чуждото мнение, а реакцията им спрямо новото е по-скоро като добре дошло предизвикателство, с което нямат търпение да се заемат.

Заучената безпомощност не е нещо непоправимо и с малко поведенческа терапия, каквато биха предложили бихейвиористите, проблемът може да се реши. Разбира се, най-добре е първо да опитаме сами, защото няма по-добра психотерапия от самовнушението и най-вече осъзнаването на реално съществуващата ситуация, а не безрезервно приемане на тази, която ни се представя през призмата на страховете. Важното е да осъзнаем, че поведението ни е въпрос на личен избор и можем да го променим, като се научим да реагираме на случващото се по друг, по-положителен за нас начин. Да изхвърлим израза „не мога“ и да започнем да анализираме проблемите и да търсим рационално решение! Да си дадем сметка, наистина ли не можем да се справим или това е само плод на нашите страхове! Да си кажем, че нищо не е толкова сложно и щом останалите успяват, значи и ние можем, защото те с нищо не ни превъзхождат! Да се научим да не бъдем толкова самокритични, а вместо това да възпитаме в себе си вяра, че можем!