говорим с Емилия Дворянова

Емилия Дворянова е сред най-добрите съвременни български писатели. Има множество литературни награди, сред които „Роман на годината – 2015“ на „13 века България“ за „При входа на морето“, Национална награда за литература „Христо Г. Данов“ на Министерството на културата и др. Преподава Творческо писане в Нов български университет.

 

Защитавате дисертация по философия – „Естетическата същност на християнството“. Явно сте била изкушена от научна кариера в областта на философията. Кои са любимите Ви философи днес и защо? Каква философия бихте препоръчали на своите читатели?

 

Стана съвсем случайно. Никога не съм мислила себе си като „философ“. Реших да уча философия, защото ми беше интересно и в тази крехка възраст стигнах до извода, че това е много подходящо за един писател. Някак знаех, че съм писател, „мистично“ убедена бях. Вълнуваше ме християнството, избрах тема за дипломна работа, стана повече от добре и ми предложиха да продължа. Дълго се колебах, именно защото не бях изкушена в подобна кариера. Но се реших, написах дисертацията си – не заради кариерата, а за да продължа да работя по темата. И до днес чета много повече философия и богословие, отколкото литература. Имам един любим философ, с когото не съм се разделяла, откакто се появи на български – Сьорен Киркегор. Струва ми се, че мога да го чета безкрайно. Той е християнски философ и естет. Но на хората, които четат философия, няма нужда да им се препоръчват философи, те сами си ги избират.

 

Какво се случва в живота Ви, за да се преориентирате към литературата? Предполагам, не е било лесно да отстоявате красотата на християнството пред властващия у нас научен атеизъм…

 

Бях на 16 години, когато разбрах, че съм писател. Как? Защо? Нямам представа! Нищо особено не се беше случило, освен онова, което се случва вътре в човека. Но наистина си беше преориентиране, защото съм завършила Музикалната гимназия. Бях нелоша пианистка, много бях вложила в пианото. Литературата обаче победи, а музиката, както и философията, останаха големите любови на живота ми. Колкото до дисертацията ми, това е много дълъг разказ за перипетии и прелюбопитни случки от моята докторантура. Естествено, не беше лесно, а от днешна гледна точка е направо забавно. Но защитих през 1991-ва, доста по-късно и вече след края на комунизма.

При входа на морето

Емилия Дворянова

#интервю

#бюлетин

Наскоро проф. Михаил Неделчев Ви посвещава литературен портрет, озаглавен „Романистката“. Там обръща особено внимание на издадените до момента седем Ваши романа и Ви нарича „романистка в пълния смисъл на думата“. Приятно ли ще Ви е да останете в историята на българската литература основно като романистка?

 

Аз просто мисля в тази форма. На 16 години написах първия си роман. В пубертета хората обикновено пишат стихове, аз направо хванах този „голям бик“ за рогата. Трябваше да докажа на себе си, че не съм в плен на илюзии, да потвърдя въображаемата представа за себе си в реалността. Днес преподавам творческо писане и често при мен идват млади хора, които искат да бъдат писатели. Питам ги: А какво сте написали? Обикновено ми дават разказ от няколко страници, убедени, че това е съвсем достатъчно. Нали тепърва ще пишат? Желанието стига, за да направи мечтата реалност… Само че не е така! Всеки може да мечтае, да желае… но проверката в реалността е сложна процедура и в нея „виртуален свят“, където всеки е това, което си въобрази, не съществува.

 

Дали научният Ви труд „Естетическата същност на християнството“ е теория или програма, която след това претворявате и развивате в романите си?

 

Ако си вярващ, няма къде да скриеш Бога. Но за мен книгите, които пиша, нито са „програма“, нито са „проект“. Те са среща. Няма как да зависят само от мен.

Може ли да се говори за два периода в творческото Ви развитие – преди увлеченията Ви по феминизма и след това? Романите Ви подлежат ли на подобна периодизация? Казвате, че от позицията на православна християнка днес виждате във феминизма някогашната си недалновидност…

 

Не знам. Тези „периодизации“ ги правят критиците, литературоведите. За мен всичко написано е път. В този път съм минавала през различни интереси, любопитства, но най-вече през важни екзистенциални питания. Всеки мой роман е търсене на отговор на въпрос, който е стоял в мен като болезнено важен. Бедата е, че романите никога не дават отговор, а самите те са един голям въпрос. Затова и пътят просто не свършва.

 

Феминизмът наистина беше едно такова питане, по времето, когато той все още се удържаше в реалностите на живеенето. Бях наречена „стихийна феминистка“, когато написах „Passion или смъртта на Алиса“. Това е симптоматично. Никога не станах „идеологическа феминистка“, а феминизмът е именно това – идеология. Идеологиите убиват литературата. В един момент ми стана безинтересен. Феминизмът не е отговор на нищо, идеологиите не са отговор на живеенето. Подминах го. Когато стигна до днешната си свръхидеологизация и подмяна на автентичния си смисъл, вече го намирам за вреден. 

Пишете, че „книгата идва и със самото това идване писателят отива към нея насреща, среща я сякаш навън, извън себе си, пресреща я…“. Как помагат курсовете по творческо писане на бъдещите писатели да срещнат своята книга? Случвало ли Ви се е да усетите, че подхранвате и нечия графомания? Как се справяте с това?

 

Днес вече почти не съществува млад писател, който да не посещава подобни курсове. Те са станали част от литературния бизнес. Явно има нужда от тях в контекста на съвременния живот. Човекът все по-трудно върви по пътя сам или просто със сърдечни приятели. „Груповите форми“ – това са днешните форми на общуване. В тях въпросът за графоманията не се поставя, защото хората трябва да са любезни. Може би пък и това да е причината, поради която в последните 10-15 години не съм срещнала книга, която да ме изненада?!

 

Твърдите, че единствено у Достоевски религиозните сюжети не Ви дразнят. Но не са ли и Вашите романи на първо място християнски, а именно Евангелието да е ключ към възприемането им? Питам, защото обикновено Ви четат през феминизма, екзистенциализма, фройдизма, постмодернизма и пр. А Вие се заявявате православна християнка. Как искате да Ви разпознават днес?

 

В моите романи няма „религиозни сюжети“. Не бих се решила! Липсва ми подобна самоувереност, а и защо да разказвам подобни заредени със смисъл сюжети, това е винаги някаква форма на „подмяна“. Впрочем, и у Достоевски няма „религиозни сюжети“ – те винаги са „косвени“. Не се сещам някъде да „разказва“ Евангелието по начин, по който го прави Жозе Сарамагу например, или Никос Казандзакис. Това не означава обаче, че най-дълбокото основание поне на последните ми книги, „При входа на морето“ и „Мир вам“, не е вярата. Едва ли вече ще намеря смисъл да пиша за нещо друго.

 

Обичам една мисъл на Николас Гомес-Давила, въпреки че бих я изразила по доста различен начин: „Всяка цел, различна от Бога, ни опозорява“. Аз бих казала: Когато заобичаш Бог, всички други въпроси стават незначителни. А как ще ме разпознават не зависи от мене. Опитвам напълно да се абстрахирам от подобни „желания“. Четенето зависи от оптиките на времето, а и всеки има право да чете един текст така, както на него му е потребно. Разбира се, ако някой няма капацитет да разпознае важни пластове в една творба, то и четенето е доста ограничено и повърхностно. Срещу това авторът няма какво да направи.

 

Споделяте, че любимият Ви писател е Ф. М. Достоевски и не се уморявате да го препрочитате. В неговия роман „Братя Карамазови“ средният брат Иван Фьодорович се характеризира с това, че говори умно за християнството и пише хубави статии на богословска тематика, но е вътрешно разпнат между вярата и неверието си. Така ли се държи лишилият се от Църквата – този, който гледа на знанията си за християнството като на мода и философия, а не като на Откровение? Вие самата улавяли ли сте се някога творчески да кокетирате с познанията си за християнската вяра?

 

Знанията за християнството са полезно нещо, те са култура. Липсват ужасно на днешния човек, той и поради това е в голяма степен „некултурен“. Стават все по-малко хората, способни да разчитат по-старото изкуство и литература, именно поради липса на такива знания. Напоследък се ужасявам от това, че е все по-трудно да говоря със студентите си на теми, различни от „битовите“. Не казвам „актуални“, защото те и от политика не се интересуват особено. А „карамазовския въпрос“ е съвсем нетипичен за съвременния човек, извън кръгозора му е. Нарича се „безразличие“ към подобни екзистенциални теми.

 

Но знанието има твърде малко общо с вярата. Дали може да бъде предмет на спекулации? Не знам, но по-скоро не. Това е „самоотбраняващо“ се познание. Ако човек не е искрен, просто „отказва достъп“ до себе си. Убедила съм се в това. „Скри от мъдрите и разкри на младенците и безумните“. А и защо човек да се задълбава и спекулира с нещо, което не му носи „престиж“? Което не е „готино“? Днес вярващият буди в добрия случай усмивка, в лошия – подигравка. Особено ако е християнин.

 

В есето си „Защо не пиша масова литература“ обяснявате, че не харесвате тази литература, защото „тя просто минимализира света като свят, постоянно минимализирайки себе си, безсилно подсмихната или също тъй безсилно озъбена“. В края привеждате интересен цитат за онагледяване на мислите си: „Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще му бъде неприятно.“

 

Тогава какво бихте казали за влюбените в кукли от восък, които се опитват да убедят всички, че са влюбени в истински хора? Стават ли повече писателите на масова литература, които се преструват на творци на истинска Литература? Има ли ги и у нас и по какво да ги познаем?

 

Не знам дали днес бих написала тази статия, тя е от 90-те години. Не че се отказвам от нея, струва ми се, че думите в нея са справедливи. Но днес съм вече „по-милостива“. Хората са завладени от симулакрумния свят. Няма изход. И в този свят коя е „истинската“ литература? Има ли нужда от нея? Кой може да има достъп в това забързано време до бавното четене, което тя изисква? Ако се върна към метафората, която използвах тогава и която, впрочем, е от „Анна Каренина“ на Толстой, днес и влюбеният, и любимата, са восъчни кукли. Един такъв свят се нуждае единствено от милост.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This