Киносалони и сцени в София, които вече не съществуват

Изкуството винаги е било неизменно свързано със сцената и сцената с изкуство. От най-древни времена хората са издигали амфитеатри, за да има къде да се играят спектаклите. До наше време сцената доста се е изменила и дори салоните са се превърнали в пространство не само за театър, но и за кино, вариете, различни шоу програми, т.е. сцени, които могат да предложат всичко. На една оперна сцена се спуска огромен екран и тя моментално се превръща в кино. Тази мултифункционалност дава възможност на всякакъв тип артисти да получат поле за изява.

Сцената, театрите и салоните са „храмове на изкуството“. Тези „храмове“ се строят изключително трудно, особено в центъра на града, струват много и се разрушават безумно лесно. София по времето на тоталитаризма, разбира се с идеологическа цел, имаше множество киносалони. Те бързо и лесно се превръщаха в театрални и танцови сцени: кино „Благоев“, кино „Москва“, кино „Култура“ – с два независими салона, кино „Млада гвардия“, кино „Славейков“, кино „Дружба“, кино „Златаров“, кино „Левски“, кино „Освобождение“, „Модерно предградие“, кино „Изток“, „Красно село“, кино „Аура“, кино „Княжево“, кино „Сердика“, което е първото в София стереокино, кино „Солун“, кино „Витоша“ и др.

Всички тези салони притежаваха от 400 до 600 места, бяха чудесно обзаведени, тапицирани, с прекрасни сцени. Сега тези салони не съществуват или поне не с това предназначение, което са имали някога. Кино „Благоев“ вече 30 години стои затворено и тъне в разруха. Кино „Москва“ се превърна в магазин, както и кино „Млада гвардия“, кино „Солун“ не съществува. Салонът на кино „Славейков“ премина през много ръце и се трансформира в няколко различни магазина, един от тях функционира и в момента. 1-ви и 2-ри салон на кино „Култура“ също бяха супермаркети и търговски центрове, а сега не са и това. Вместо това има кино „Арена“ във всеки мол и тук-там някое по-скромно кино в центъра, което съществува повече заради традицията, отколкото от необходимост.

Днес ако човек реши да прави балет, ще хвърли труд и пари на вятъра, който така и няма да види бял свят, т.е. сцена. В София днес има множество танцови зали със сериозен наем, които служат за раздвижване след работа или училище и нищо повече. Танцът е хоби, което човек не може да развива и да превърне в професия, защото така наречените „уроци“ се провеждат на принципа плащаш на час и каквото научиш. Няма танцови състави, има хора, които си плащат, за да прекарват определено време в залата. Инструкторите провеждат „фитнес тренировка“ с танцови движения, след която си уморен, но танцът липсва. Всеки е сам за себе си, не се цели създаване на група и състав, които да представят продукта на своето изкуство пред публика. А и да искаха, няма къде.

Театрите не дават своите сцени, но и да ги даваха, това не е достатъчно. Необходими са репетиции. Кой театър ще предостави сцената си, да си правиш репетиции и спектакли? Пък и те не са толкова много, и не са добре оборудвани. На практика това обрича българската култура на бавно унищожение. Същото е положението в останалите градове, не само в София.

Културата е изтрита! Институционализирането ѝ и унищожаването на свободните сцени затвори пътя на бъдещите артисти, музиканти, композитори, танцьори, хорове, оркестри за изява. По този начин България се лиши от сценичното изкуство във всичките му форми, и то по много елегантен начин. Ако няма къде да покажеш създаденото от теб, няма смисъл от дейността – няма смисъл от изкуство. Така страната ни се сдоби с Министерство на културата, в което със сигурност работят повече кадри, отколкото пеят, свирят и играят в театрите. Има министерство, но няма култура!

Някога, за да учат в Консерваторията, се бореха 200 кандидата за 15 места. Сега всеки може да бъде приет в която специалност поиска – „Дирижиране“, „Композиция“, „Изпълнителско изкуство“, стига да си плати. Но свободни места за работа няма. Същото е с балетното училище. Всяка година се дипломират десетки деца, които след това няма къде да танцуват. Излиза, че дори комунистическия режим направи повече за културата, макар и цензурирана, отколкото така наречената демокрация.

В България все още няма закон за спонсорството и няма да има. Така без сцена, без меценатство нашата култура е обречена. Поддържането на сцените не изисква много средства и усилия, но дава страшно много на артистите и на страната ни, която, в рамките на близо половин век, е била водеща певческа сила в Европа и света. Вече е време да се действа за спасяването на нашата култура!!!