Кафето – това е тази, така ободряваща кофеинова напитка, която с аромата си изпълва сетивата ни рано сутрин и още по пижама се размотаваме вкъщи. Даже напитката си има собствен празник – 29-ти септември.
След петрола, кафето е втората най-търгувана стока по света. В световен мащаб се консумират всеки ден близо 2,25 млрд. чаши кафе. Само в Щатите, в град Ню Йорк, се пие близо 7 пъти повече кафе, отколкото в останалите щати, което обяснява защо има „Starbucks“ на всеки ъгъл в Манхатън. Много известни личности са били любители на кафето. Например френският писател и философ Волтер всеки ден е консумирал до 50 чаши на ден. Кафето се е превърнало в ежедневен ритуал на милиони хора по света.
Но нека проследим откъде започва историята му.
Както повечето храни, така и кафето било непознато за хората през вековете. Една известна етиопска легенда разказва за едно козарче на име Калди, чиито кози яли от непознат храст с червеникавите плодове и се изпълнили с енергия. Козарчето също опитало от тях и се почувствало ободрено. На случката станал свидетел един монах, който решил да опита плодовете и ги занесъл в манастира, където монасите цяла нощ будували под въздействието на кофеина в зърната.
Преди кафето да се превърне в ежедневна напитка, първоначално е било влагано в различни употреби. В най-чистата си форма, кафето е червено като череша. Използвало се и като енергийно барче, смесвайки се с животинска мазнина. Този стимулант служи като естествен пестицид и предпазва плодовете на кафето от вредители. Интересно е да се отбележи, че преди появата на шоколада и използването му за напитки, кафето е било използвано под формата на гъста каша, което показва, че древните народи са търсели различни подходи за употребата на кафените зърна.
В древността, около 1300 г. пр.н.е., хората са смесвали целия плод на кафето, включително и ципата. Едва през 13-ти век те започнали да изпичат кафето и да го приготвят във вида, в който го познаваме днес, като идеята за изпичането му идва от Саудитска Арабия. През 1600-та година индийският поклонник Баба Будан напуснал Мека, носейки няколко зърна кафе. Шестнайсет години по-късно Баба Будан основал първото кафене в Шри Ланка, а после отворил още две кафенета – в Цейлон, и в Ява през 1669 г.
Наименованието на кафето в повечето европейски езици идва от турската дума „кахве“ (kahve). В Йемен го наричат „qahwah“, което първоначално било романтично име за вино. По-късно турците го наричат „кахве“, датчаните „кофи“, а накрая англичаните му дават името „кафе“. Постепенно европейците започнали да засаждат навсякъде кафените зърна – французите започнали да отглеждат кафе на Карибите, испанците в Централна Америка, а португалците в Бразилия. В Италия и Франция започнали да отварят врати много кафенета, което допълнително спомогнало за популяризиране на напитката. Сега вече парижаните можели да се насладят на чаша кафе, сервирана с багета или кроасан, в многобройните кафенета на Париж.
Кафето, макар че достигнало и до Новия свят в началото на 18-ти век, не било особено популярно. Това става след прословутото Бостънско чаено парти от 1773 год., когато американците преминали от чай на кафе, от патриотизъм. Последвалите конфликти допълнително спомогнали за увеличаване на популярността на кафето, особено сред войниците, които разчитали на кофеина, за да имат енергия в битките и да бъдат будни.
Сред почитателите на кафето бил и Теодор Рузвелт, за който се носели слухове, че на ден консумирал по един галон кафе. Негов е известният лозунг на „Максуел Хаус“ („Maxwell House“ – марка кафе) – „Добър до последната капка“, след като опитал кафе в историческия дом на Андрю Джаксън в Тенеси, „Ермитаж“.
Кафето се превърнало в световна стока в края на 1800 год. и търговците започнали да търсят нови начини за налагане на напитката. През 1864 г. двама братя от Питсбърг, Джон и Чарлз Арбакъл (John and Charles Arbuckle), закупили първата фурна за изпичане на зърна кафе изобретена от Джейбиз Бърнс (Jabez Burns). Нарекли кафето си „Ariosa“ и започнали да предлагат изпечените зърна кафе в хартиени торбички на каубоите в дивия Запад. Не след дълго и Джеймс Фолгър (James Athearn Folger) последвал примера им и започнал да предлага кафе на миньорите, по време на „треската за злато“ в Калифорния. В края на 60-те години, през 1974 год., било създадено първото кафене „Starbucks“ в Сиатъл.
Днес подбирането и създаването на различни сортове кафе се е превърнало в изкуство, което се цени заради сложността и ароматите, подобно на виното. Всеки любител на кафето – от този, който го пие чисто, до този, който го обича с мляко и сметана, има свой начин, по който да се наслади на тази напитка.
Един от тези любители на кафето е и киргизкият артист Нурлан Дуишбеков. Самият той смята, че кафето и изкуството са неразделни от векове. Макар и да са дълбоко вплетени, на кафето се е гледало по-скоро като част от художествения процес. То ободрявало уморения художник, но никога кафето не се е смятало като част от завършения творчески продукт създаден от ръцете на артиста.
Сега Нурлан иска да покаже, че кафето може да изиграе много по-важна роля, затова започнал да експериментира, използвайки го като вид „боя“ в картините си. Работил е 4 години в кафене, където е правил капучино, лате и „американос“. Осъзнал с времето, че кафето и маслените бои имат еднаква консистенция. Започнал да експериментира с еспресо, но тази „боя“ била предсказуема, недостатъчно ярка и трудна за манипулиране. Преминал на нескафе и се получило. Ако искал светли тонове в картините си, добавял повече вода, а за тъмните тонове – още кафе. И ето – картината се получавала и добивала завършен и интересен вид. Чрез „кафеното“ си изкуство, Нурлан ни обрисува образи от ежедневния живот, бит и култура в Киргизстан.
Неговата енергия в картините е съсредоточена върху красотата на киргизката природа, а също така обрисува традиционния живот на този народ. Чувства се патриот и черпи вдъхновение от киргизката култура, от традициите, местата, орнаментите и дори носиите. В момента работи по серия картини, около 20 на брой, свързани с бягството на младите хора от страната. Често населението отива да учи и работи в Русия, Турция и Казахстан, но също и по-далеч – Германия, САЩ, Канада или ОАЕ. Съзнавайки, че в страната има висока безработица, и въпреки примамливите възможности пред младите в чужбина, Нурлан иска чрез тези картини да им зададе един въпрос: – Дали биха избрали да се върнат отново към корените си в родната страна, въпреки високата заплата, хубавата къща и уюта в чуждата държава?
Поредицата картини представят живота на момче, чиито родители напускат Киргизстан, но след това се връщат отново. Те посещават различни части на страната, през различни периоди от живота си, като така показват красотата на родната страна. Чрез картините си, Нурлан иска да представи красотата на родния Киргизстан и да покаже, че не е необходимо хората да бягат в чужбина, а е нужно само да се огледат и да открият земния рай и да останат.
Самият Нурлан е израснал в Бишкек и е наследил таланта от баща си, който също е бил художник и преподавател в художествената галерия в Бишкек – столицата на Киргизия (Киргизстан). Понякога баща му носел недовършени произведения у дома и двамата с часове работели върху тях. Като по-млад Нурлан е експериментирал с карикатури, но сега творчеството му е вдъхновено от киргизката култура и от това на киргизкия автор Чингиз Айтматов.
Нурлан в момента работи като програмист в родния Бишкек, а в свободното си време продължава да рисува. Надява се след време да успее да изложи картините си в някоя галерия. А докато това стане, ще продължава да представя пред хората своя проект „Кафе изкуство“ с надежда и поглед към бъдещето, защото вярва, че и тук човек може да живее също толкова добре, колкото в чужбина.
