Не ме разбирайте погрешно! Това не е поредната статия, имаща за цел да оплюе държавата, министерството на образованието и цялата учебна система. Подобни критики е имало много и те не са довели до кой знае какъв резултат. В статията не става въпрос за българската практика в обучението, а за световното образование въобще. С нея искам да покажа колко невнимателно се отнасяме към детските потребности и как, без да искаме, рушим човешки съдби.

 

Не всички деца си приличат. Не всички обичат едни и същи неща. Образователната система, за жалост, се опитва да приравни всички деца, като ги застави да изпълняват едни и същи дейности, формирайки в тях еднакви интереси, знания и умения. Това на практика е невъзможно! Всяко дете е отделна вселена, изпълнена с най-различни особености и лични дадености.

 

Тъкмо за даденостите ще говорим в този материал, защото много от тях остават незабелязани от родители и учители. Самите деца насилствено биват вкарани в капана на една задължителна система на обучение, която ги стресира, не им позволява да развиват силните си страни и ги заставя да правят неща, които не умеят и нямат никакъв интерес да изпълняват. Да, всичко онова, което се изучава в училище е полезно за масовия ученик! Но какво се случва, когато детето е малко „по-различно“ от останалите? И тук не става въпрос за деца със СОП (Специални Образователни Потребности), а за деца с неоткрити таланти, които лесно биват причислявани към групата на „изоставащите“ или дори „психично болните“, поради некомпетентност или културна ограниченост.

 

Историята на Джилиън Лин е отличен пример за това колко зависими са децата от нашите решения, амбиции, необразованост и неспособност да ги чуем и видим онова, което носят в себе си. Твърде често до себе си имаме „бисер“, който дори не забелязваме.

 

#бюлетин

#на сцена

Джилиън е обикновено момиче от Великобритания, родено през 1926 година, което расте съвсем нормално, докато не се сблъсква с училищната среда. Учителите смятат, че има затруднения в ученето, защото не била способна да стои на едно място, нито да се концентрира. Постоянно се въртяла на чина, възпрепятствала учебния процес и закъснявала с предаването на домашните. Проблемът станал толкова сериозен, че майка ѝ била принудена да я заведе на лекар.

 

снимка: Джилиън Лин и майка ѝ

Днес веднага биха поставили на Джилиън диагноза „хиперактивност с дефицит на вниманието“ – състояние, което заема специално място в Международната класификация на болестите (International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) и дори се „лепва“ като етикет от обикновените хора в обществото, понякога на шега, понякога не точно. За щастие, този термин все още не е съществувал през 30-те години на миналия век, а докторът бил достатъчно наблюдателен, за да открие в детето не диагноза, а талант.

 

Какво направил той?

 

Поканил Джилиън да седне на един стол в другия край на стаята, с ръце под краката и да стои мирно в продължение на 20 минути, докато разговаря с майката. След като изслушал спокойно обясненията ѝ за състоянието, описано от учителите, помолил жената да излязат от кабинета, за да поговорят без присъствието на момичето. Преди това обаче, той включил радиото, където звучала красива музика. Постояли за кратко в коридора, след което докторът казал на жената да надникне съвсем леко през вратата, за да види какво прави момиченцето. То танцувало в синхрон с музиката, с красиви, въртеливи движения. Тогава той се обърнал към майката и казал: „Всичко е наред с детето ви, тя просто е родена танцьорка!“

 

снимка: styleable.co.uk

След този случай Джилиън е записана в танцово училище, където тя най-сетне може да признае: „Там всички бяха като мен, имаха нужда да танцуват, за да могат да мислят. Беше страхотно!“ Следва блестяща танцова кариера в Кралския балет, запознанство с Андрю Лойд Уебър и заедно работят по знаменитите мюзикъли „Котките“ и „Фантомът от операта“. Благодарение на този достатъчно компетентен и прозорлив доктор, талантът на Джилиън е съхранен и развит, а нейната работа, нейното призвание носи радост на милиони хора по света, донасяйки ѝ слава, пари и световно признание.

 

снимка: The New York Times

Можем само да си представим какво би станало, ако Джилиън беше продължила да учи в обикновено училище или по-лошо, да бъде лекувана в психиатрична клиника?! Нейният живот щеше да бъде съсипан и от таланта ѝ нямаше да остане и следа. Нямаше да бъде даже открит. За всички е ясно, че дори днес, човечеството не е измислило перфектната учебна система, така че да обхване нуждите на всички деца и да се работи с тях индивидуално, въпреки съществуването на стотици форми на обучение и възпитание.

 

Дори реформаторската педагогика на Мария Монтесори, която у нас стана много популярна в последните години, не е достатъчно добре изпипана, въпреки че в центъра на обучителния процес поставя детето, подтиквайки го към активно участие в процеса, за разлика от познатата ни система на „наливане на знания“. При метода на Монтесори детето се разглежда като отделен индивид със своите индивидуалности и лични потребности за развитие и изява.

 

Да, природата е силно застъпена в процеса на обучение! Децата прекарват много време на чист въздух и имат различни активности, но едва ли има училище по света, в което учителят да работи изцяло индивидуално с всеки ученик и да набляга в развитието на силните му страни. Въпреки това, пропуски продължава да има.

 

Стремежът обаче към една близка до съвършенството образователна система е необходим. И ако не можем да го постигнем, то поне можем по-често да наблюдаваме децата отстрани и да се вслушваме в техните нужди и вродени инстинкти. Защото, както казва Януш Корчак – друг реформатор в педагогиката, децата най-добре знаят какво искат, кога им е добре и кога не. Проблемът не е в тях, а в нас, които не сме достатъчно отворени, за да ги чуем.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This