Привет от нас – Антон и Пламена!

Беше лятото на 2013 г., когато двамата с Антон решихме, че е време да излезем от рамките на обществото, че искаме да водим живота, за който сме мечтали, защото „сега ни е времето!“ Преди почти година оставихме зад гърба си една наша сбъдната мечта – Замбия. За мнозина изглежда интересно и незабравимо приключение, даже „живото променящо“ бих допълнила. Но за да е такова се лишихме от много неща, срещнахме много трудности. Живяхме шест месеца, напълно изолирани от живота ни на европейци – без ток, вода и интернет.

Градчето, в което живяхме – Самфия, се намираше в провинцията Луапула, в северната част на страната, на брега на огромното езеро Бангуеулу, за което предварително бяхме чували, че е пълно с крокодили. През първите няколко дни в Самфия, не знаехме какво можем да правим, нямаше на кого да разчитаме. Обществото около нас, в Европа, ни беше „удряло по главите“, казвайки, че хората в Африка са много опасни и че не трябва да разчитаме на никого. Не трябва да излизаме сами.

Не ни отне много време да разберем, че тези така искрящи усмивки са истински, не беше нужно време да разберем, че тези тъмни, красиви очи, изпълнени с любопитство, са очи на любов. Разбирайки, че сме заобиколени от хора, с добри души пълни с обич, ние мигом се почувствахме свободни, също като тях. Вече не ни беше трудно да започнем от някъде, защото виждахме, че хората от племето Бемба ни приемат добре. Дадоха ни имена. Мен ме кръстиха Бупе – което означава подарък, а Антон – Муанса, което пък означава честен и отворен човек. Но не винаги хората ни приемаха така, както ние искахме. Много от тях гледаха на нас, като на движещи се обекти с пари. Мнозина от тях бяха виждали бели хора само по телевизора, останалите от тях – никога, но каквито и да бяхме ние, преди всичко бяхме бели и богати (Е! – поне за тях).

Отне много време да им покажем, че ние сме като тях. Започнахме да учим езика „бемба“, което ни даде голям бонус. Те ни „Бембализираха“, както се изрази едно момиче, с което случайно се заговорихме на улицата на местен език. Научиха ни да готвим като тях. Всяка една малка тънкост в бъркането на „ншима“, – националната и най-хубавата храна (според замбийците), представлява каша от царевица или зеленчука касава (маниока), ни е известна. Научиха ни как да палим огън за готвене, което си е живо изкуство, защото става толкова бързо в брейзърите (специални уреди за готвене, нещо като примитивен котлон). Показаха ни как да танцуваме, разказаха ни за взаимоотношенията между мъже и жени, и граденето на семейство. Понякога минавайки по оранжевите, напрашени улици, напълно непознати ни канеха в къщите си, за да споделят насъщния си с нас, дори и да нямаха много, те винаги деляха и малкото помежду си.

След като те ни приеха, ние се сляхме с племето Бемба. Дните ни минаваха бързо. Сутрин се събуждахме с жаден поглед: „Какво ли ще се случи днес?“, а вечер си лягахме с усмивки. Изкарвахме делничните дни изпълнени с работа, а през уикендите си почивахме на плажа на езерото. Често там ставаха и партита, на които ние бяхме една от основните атракции. Винаги имаше по няколко човека, които искаха да разговарят с нас и да ни разпитват: Що за хора сме? За тази цел ни подкупваха, не с какво да е, а с пиво. Тези, които искаха да говорят с нас, ни носеха по бира, а щом тя биваше изпита, те или ни купуваха по още една или нов „интервюиращ“ идваше – отново с бири в ръка. Разбира се, нямахме против, освен че понякога искахме просто да си починем от работната седмица.

Може би сега във вас възниква въпросът: – Как са ни черпили? От къде са имали пари? Какво всъщност са работели?

Много от местните са земеделци или рибари, и така си изкарват прехраната. По-голяма част от тях получават прилични доходи, като биват учители, търговци, държавни служители, бизнесмени, доктори, полицаи и т.н. Много от професиите, които срещаме в Европа, срещнахме и там. Да, даже и електротехници!

За да се впишем прилично в обществото, трябваше да се лишим от нашето лично пространство. Живяхме в къща с ламаринен покрив и двор с високи стени. Това в началото ми говореше за спокойствие, но тук идва ред да вмъкна: Колко креативни и любопитни са децата!? Често, когато прекопавахме градината си в двора, взимахме си душ в банята на двора или си миехме зъбите (пак на двора), се чуваше: – „Мусунго, мусунго!“ („Бял човек, бял човек!“). Децата се катереха на дърветата в близост до оградата, наблюдаваха ни и подвикваха от там. Понякога, когато излизахме по улиците и разговаряхме с някого, разговорите ни бяха съпътствани от 30-40 деца наблюдатели. В копнежа си, да им обърнем внимание и да поиграем с тях, често минаваха границите на обикновеното подвикване. Понякога на багажниците на колелата се возеше по някой малчуган, без дори да разберем, че се е качил. А когато се налагаше да спим в училищата, ние бивахме „окупирани“ от десетки малки личица залепени за прозорците, крещящи и чукащи, дори когато спяхме.

Това, с което трябваше да бъдем въоръжени, беше търпение!

Често излизайки по улиците, хората ни питаха за пари, обувки, дрехи и т.н. Беше ни трудно да си намерим приятели, с които може просто да си говорим, без да искат нещо от нас. Към края на нашия престой това вече не ни правеше впечатление, защото това е част от културата им. „Бембализирахме“ се до толкова, че всяка една такава подробност от ежедневието ни, не ни правеше впечатление. Вече не ни пречеха часовете прекарани в чакане при среща, нито пък подхвърляне на фрази с искане на нещо, нито пък децата. Знаехме, че те просто искат внимание!

А какво всъщност правихме там?

Първо започнахме да работим с младежки клубове. Организирахме младежи от близките села и всеки ден пътувахме около 10-15 км с колело под жаркото африканско слънце, за да се срещнем с тях. Започнахме с три села, и трите имаха различни идеи и въпроси, но ние бяхме настоятелни да работим по една и съща програма. Тя включваше презентации по хигиена, ХИВ/СПИН, малария, важността от кърменето, възпитание на деца, земеделие или как да направим компост, физически упражнения (Защо е важно да поддържаме тялото си!), уроци по плуване, приготвяне на сладко от манго, къде и как да сушим плодове и т.н. Още през първите няколко срещи, с две от селата, видяхме, че нещата не вървят както трябва. Освен че закъсняваха с 1-2 часа, постоянно питаха за пари и за това какво ще получат от нас.

Не разбираха идеята, че не сме там, за да даваме пари, а знания! Искахме да оставим нещо по-трайно от дрехи и пари!

С течение на няколко седмици, хората спряха да идват. С едно от тези три села продължихме да се събираме. Знанията, които им давахме, нямаше да ги нахранят и нямаше да платят сметките за училище. Започнахме с уроци по шиене. За целта използвахме африкански плат, наречен „читенге“, който използват за всичко: шиене на дрехи, носене на бебета, стоки и т.н. През първия урок им показахме как да шият ленти за коса. Останахме впечатлени колко сръчни и креативни са те. А после започнахме заедно да шием и портмонета, чанти, пликове, дори колан с портмоне за кръста. Натрупаха се много неща, така че дойде време да излезем навън и да продаваме по улиците. Видяхме, че на местните им харесва – никой не продаваше същото на пазара. Зачестихме дните за шиене, докато те сами поеха този ангажимент. Един ден отидохме, с цел да продаваме, а те бяха ушили страхотни детски поли, които продадоха още на същия ден. Вече имаха достатъчно финанси, за да купуват сами материалите си. Шиеха постоянно и вече нямаше нужда да ходят и да продават по улиците. Хората сами идваха и ги търсеха, вече цялото село ги знаеше. Видяхме как усилено работят над това да изкарват пари и започнахме да мислим за закупуването на шевна машина. Спестявахме пари и разучавахме пазара. След известно време се сдобихме с нея. Клубът беше много щастлив! Сами си намериха учител по шиене – местен шивач, който ги научи да работят с машината. Помогнахме им с рекламата и така младежки клуб „Лусая“ се сдоби с шивашко ателие. Нямахме подкрепата на организацията, с която работихме. Трябваше сами да търсим, кой има нужда от помощ. Затова се свързахме с Министерството на Образованието.

Решихме, че може да помогнем на училищата около нас! Дадоха ни списък с 9 училища в близост до нас и започнахме да ги посещаваме и питаме: Какво бихме могли да направим за тях? Открихме, че много от тях нямат никакви учебни помагала и че стените на учебните стаи са стари и олющени. Предложихме на три от тези училища да изрисуваме някои от стаите им с азбуката, числата, дните от седмицата, месеците, някои от тях даже пожелаха да включим диви и домашни животни в рисунките си. От предишни доброволци знаехме, че има дом за сираци, който няма подкрепата на правителството, затова решихме да го намерим и да работим с тях. Класната стая и помещенията в дома за сираци изглеждаха чудесно. Доброволците преди нас се бяха погрижили за това. Решихме да обработим тревната площ в двора и да засадим зеленчукова градина, както и да направим детска площадка. Те с радост приеха и се заловихме за работа.

За да запълваме времето си още по-пълноценно, свързахме се с Министерството на Здравеопазването, както и с местната болница. Знаехме, че процента на заболелите от СПИН в Замбия е висок и се заехме с това. От болницата ни съдействаха като ни дадоха презервативи. Знаехме, че ако искаме промяна в мисленето на младото поколение относно вируса и как могат да се предпазят, то трябва да започнем с училищата. Срещнахме се с директорите на някои от учебните заведения и не след дълго започнахме да правим презентации от 7 до 12 клас. Децата с интерес задаваха въпроси, и с още по-голям интерес разбираха, че дори богатите могат да се заразят с коварния вирус.

Така минаха нашите шест месеца в любимата ни Самфия! Заети с много работа и изпълнени със страхотни емоции! Няма как да не споделим, че въпреки свършеното от нас, останахме с чувството, че не е достатъчно. Знаехме, че сме взели повече, отколкото сме дали. Обещахме си един да се върнем и да срещнем всички тези хора, които имат специално място в нашите сърца! Всичко това сега е част от нас, една изживяна мечта – мама Африка!

Следва: Дивата Южна Америка: Началото на една приказка в Чили