В тийнейджърска възраст се случи да се запозная с творчеството на култовия писател Стивън Кинг и неговите романи на ужаса: „То“, „Гробище за домашни любимци“, „Томичукалата“, „Тъмната половина“, „Кари“, „Играта на Джералд“… И до днес все още го намирам за много добър писател, проникновен познавач на ужаса в човешката душа и най-вече много добър разказвач на истории. Този човек много ме сближи с американското: почувствах какво е „американската мечта“, какъв е американският начин на живот и тамошните трепети и вълнения. Всичко това покрай истории за възкръснали мъртъвци, фантастични създания, извънземни и пр. необикновени неща.
Другите писатели, посредством които започнах да приемам „Щатите“ все по-близки, бяха Реймънд Чандлър и Джеймс Хадли Чейс. Булевардните романчетата на Чейс ги четях на един дъх и за по един ден: криминални истории с убити, разследване на престъпления, детективи, заподозрени и „хепи енд“. След Чейс, Чандлър вече го намирах за „висока топка“ – „Стивън Кинг“ на криминалните романи. Тези тримата писатели станаха главните виновници толкова силно да се привържа към САЩ. В мислите си винаги съм се вълнувала от случващото се в тази страна и по някакъв начин съм се „свързала“ с нея, дори имам чувството, че никога напълно не съм я напускала. И то без дори да съм ходила някога там…
В университета, вече като студентка по българска филология, почнах да разсъждавам по друг начин за литературата, писателите, творчеството, писането. Обясниха ми, а и аз самата съобразих, че литературата е сложно нещо за изразяване на други, още по-сложни неща. Не е просто любов към четенето на някакви увлекателни книжки, написани за разтуха. И всичко това ми се разкриваше и затвърждаваше все повече с времето и с четенето на „сериозната литература“. Стивън Кинг, Чейс, Чандлър отстъпиха място в живота ми на „истинското писане“ и „истинските писатели“.
И така, докато не се запознах в часовете по „българска литература между двете световни войни“ със Светослав Минков. Този български писател ме върна обратно към тийнейджърските спомени и любимите ми тогава теми, а същевременно предлагаше нещо свое, оригинално и провокативно. Творчеството на този „сериозен“ български писател беше своеобразен мост между два свята – единия на развлекателните истории на американска тематика и другия на класическа българска литература.
Първото от поредицата „американски“ произведения на Светослав Минков започва така: „Професор Честър Частертон живееше на петдесет и осмия етаж на един нюйоркски небостъргач…“ – това е началото на разказа „Made in USA“. Ето началото и на друг от по-късните му „американски“ творби: „Бил Крокет — работник в заводите на негово автомобилно величество Хенри Форд II — попадна между ония сто души, които трябваше да се намерят неочаквано на Милер Роуд.“ („Човекът Бил и котката Кет“). И още един: „Джек Патерсън се роди преди половин век в Айова — благословения щат на царевицата и свинете.“ („Червените покойници“). Темата „Америка“ у Минков наистина беше прекрасно разработена, много въздействаща и любопитно пресъздадена. Разказчетата му бяха къси, наглед неангажиращи, изпълнени с хумор и парадоксални ситуации.
У мен се пробуди любопитството, на четящата някога за удоволствие Стивън Кинг, Чейс и Чандлър: – Как така българин ще познава толкова добре Америка, че да пише за нея? Що за птица е този Светослав Минков?
Ако трябва да бъде оприличен на някоя птица, то тя ще е със сигурност гарван. Светослав Минков е „Гарванът“ на българската литература, долетял сякаш точно от едноименната поема на Едгар Алън По. Такъв му е бил и прякорът в началото на литературната кариера. Фани Попова – Мутафова разказва: „Наричахме го Гарвана, защото имаше профил, напомнящ птицата на Едгар По, защото имаше антрацитночерни коси, защото наклонността му към диаболична тематика увличаше и нас.“ В началото той е типичен представител на българския диаболизъм, т.е. на литературата за „дяволското“, литературата на страха. По това той се родее с друг голям български писател – Георги Райчев, но при Минков ужасът е още по-жив и подчертан.
Ето на каква ситуация ставаме свидетели в емблематичния за ранния му период диаболичен разказ „Малвина“: „В стаята блясъкът на хиляди погребални свещи едва ли не ме ослепи. Аз видях на един креват някаква баба, с едно-единствено око — угаснало и мъртво, — с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше окачен един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.
Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.
И бабата, пияна, продължаваше да се киска все така безпричинно и жестоко, беззъбите й уста фъфлеха:
— Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си, пия от Светото причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото причастие, пречиствам душата си!“
В друг от високо оценяваните диаболични разкази на Минков, „Синята хризантема“, действието е само епизод от ужасен кошмар на главния герой, в който повяхналата синя хризантема символизира страшното и мистичното. От къде този интерес у Минков към диаболизма? От къде се появи и защо „кацна Гарвана“ на българската литературна сцена?
Светослав Минков (1902 – 1966 г.) е роден в Радомир. Той е четвъртото, последно дете в семейството на подполковник Костадин Минков и на Иванка Бечева. Баща му, военен с висок чин и с изострено чувство за дълг към Родината, решил да направи и от тримата си сина военнослужещи, като за целта ги пратил да учат във военни школи. На най-малкият, Светослав, се паднало да учи във Вайскирхен, Австро-Унгария. Като кадет в местното военно училище Светослав Минков изкарва едва 2 години (1917 – 1918 г.).
Военните порядки никак не се понравили на бъдещия писател, затова той се връща в България, където завършва Втора мъжка гимназия в София (1921 г.). За кратко следва славянска филология в Софийския университет, но, вслушал се отново в чуждите съвети и напътствия, заминава в Мюнхен да учи в Търговско-стопанска академия (1922 – 1923 г.). В Германия, вместо да се посвети на търговските науки, той посещава лекции на професор Вьофлин по история на изкуството. Поддържа тесни връзки с Владимир Полянов, Николай Лилиев и Чавдар Мутафов, които поощряват литературния му талант и не го оставят да се отдели от назрелите модернистични тенденции в българската литература и изкуство.
Най-голямо влияние върху бъдещото творческо развитие от ранния период на Минков (диаболизма) обаче има Густав Майринк. Този изключително известен за времето си австрийски писател се превръща в кумир на младия 20 – 21-годишен български студент по търговски науки. Минков се среща и разговаря с него, оставайки за дълго запленен от личността му. Завръщайки се в България, след 1923 г. Минков ще преведе по-известните произведения на писателя – фантаст Майринк и ще ги нарече „брилянтни требници по магия“. „Магията“ на Майринк, но още повече и от „магията“ на Едгар Алън По (също любим и превеждан от него писател) ще предопределят първите творчески опити на С. Минков. „Гарванът“ ще разпери криле, за да литне.
„През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно —
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук —
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът — и никой друг!“ (Едгар Алън По, „Гарванът“, прев. Георги Михайлов)
Както в безсмъртната творба на Едгар Алън По, Светослав Минков ще влети в „стаята пуста“ (българската литература), за да я изпълни с фантастичното, мистичното, страшното и ужасното.
„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор: „Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“
Но Минков не прекарва дълго в „царството на Сенките“. Съзнателно пожелава да се откъсне от литературата на ужаса, от младежките си подражателни (на Майринк и По) произведения, с което си спечелва по-късната слава на сатирик и на класик на българската литература. Все пак трябва да се знае, че със своите ранни произведения той остава в историята на българската литература като един от пионерите на родната фантастика.
За мен се оказа първият от българските „сериозни автори“, изучавани в университета, който напомняше с внушенията и шокиращите си картини на актуалните бестселъри от Стивън Кинг и Дийн Кунц. Дори само заради това си заслужава да бъде четен от почитателите на този жанр и този тип произведения.
Както всеки голям писател, и на Светослав Минков се полага да остави много по-значима диря след себе си, а не да се задоволи с младежкото „подражателстване“. Симеон Султанов ще обобщи заслугите му така: „Той беше и си остана един самотник в българската литература. Един писател без следовници. Нямаше учители в нашата проза. Нямаше и ученици. Приличаше на малък екзотичен остров след националното литературно море.“
Тази значима диря в родната литература Минков оставя главно благодарение на своите „американски разкази“, по едно сполучливо определение – „гръбнакът на неговото творчество“. Те са „истински сатирични шедьоври“. Интересното в тях е, че не са писани под въздействието на непосредствено придобити впечатления. Минков не е ходил в САЩ, преди да ги напише. Пътувал е до там с фантазията си… Това го сродява с Карл Май, който също никога през живота си не е пътувал в „Дивия Запад“, а всичките „индиански истории“ (за Винету, Олд Шетърхенд и др.) са плод на въображението му.
Изключителното чувство за хумор, с което Минков е надарен, му позволява да осмива дори неща, на които преди е гледал с възхита. За него „ужасното и фантастичното“ спират да бъдат страшни, а стават „смешни и гротескни“.Такова е внушението и в най-известното му произведение „Дамата с рентгеновите очи“, където придобилата свръхестествени способности Мими Тромпеева започва да се вглежда в главите на хората от родния хайлайф, виждайки колко малко мозък има в тях.
„Смехът е светлина, а не дребнаво хихикане… От пепелта на отрицателния герой, изгорял в пламъка на сатирата, умният човек сам ще си създаде образа на положителния герой…“ (Една от максимите на Светослав Минков). И от любов към смеха „Гарванът“ се преобразява в „Присмехулник“.
Въпреки предизвикателните неща и ярките картини, които създава, Минков е описван от съвременниците си като скромен, мълчалив и възпитан човек. За себе си казва: „Аз обичам тишината и цял живот съм стъпвал в литературата на пръсти“.
Минков днес е оценяван като един от най-модерно мислещите писатели на България. Той е не само личност, но и явление за съвременната българска литература.
