Спомням си, че първото по-дълго стихче, което трябваше да уча в детската градина, беше „Баба Марта бързала“:
„Баба Марта бързала,
мартенички вързала,
морави, зелени,
бели и червени.
Първом на гората —
да листят листата.
И да дойдат всичките:
щъркелите, птичките…“
Преди да порасна, не ми минаваше през ум да се поинтересувам кой е авторът на това, толкова любимо на най-малките, стихче. Като че в още детското съзнание песничките, стихчетата и гатанките са лишени от авторство. Децата ги поставят наравно с приказките и не допускат, че един човек ще седне да ги пише специално за тях. Защото произведенията за деца много лесно се разказват и рецитират, а това ги сближава с народното творчество и ги отличава от „сериозната литература“. За дечицата е по-лесно да повярват, че детските песнички и стихчета са дело на баба и дядо на село, а не на някой сериозен чичко с костюм и вратовръзка.
Но всичко това е по-скоро привидно. С порастването и четенето разбираме всъщност, че детската литература е сериозно занимание и голяма отговорност. А стихчетата и песничките си имат автори – това са „непораснали“ възрастни с добри души, които са се посветили в облагородяване на детската непорочност. Детската литература изисква голям талант, а песните и стихчетата, които всички помним от детската градина, са дело на най-талантливите и обичани писатели.
Един от най-известните български автори на детска литература от първата половина на XX в. е Йордан Бакалов, известен повече с творческия си псевдоним Стубел. Именно Йордан Стубел е авторът на стихчето за мартеничките, за което всички неволно се сещаме всяка година на празника на Баба Марта. Нека разкажем повече за Йордан Стубел, тъй като той е сред майсторите на литературата за деца в България. Характерното при него е, че отначало се ориентира към „сериозната“ литература. Четирима са водещите български автори от първата половина на XX в., които пишат сполучливо и за деца, и за възрастни: Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Елин Пелин и Йордан Стубел. Сред тях Стубел е най-непопулярен днес, което е още една причина да разкажем повече за него.
Йордан Иванов Бакалов е роден в София, на 19-ти февруари 1897 г. Произхожда от богато възрожденско семейство, чиито корени са в Елена, Търново и Габрово. Йордан Бакалов (Стубел) обаче израства в столицата, като заедно с Елисавета Багряна са единствените по-сериозни поети от онова време, които са родом от София. Младежът се записва да учи право в Софийския университет, но не се дипломира. Вместо това се заема да пише стихотворения.
Започва в списание „Смях“ (1914 г.) и вестник „Българан“ (1918 г.). Талантът му веднага прави впечатление на критиката. Скоро е привлечен за сътрудник във водещото литературно списание „Златорог“. Д. Б. Митов (Димитър Борисов Митов – Дъбът) през 1919 г. се възхищава на Стубеловия „нежен натюрел“, „непринуденост и чистота“ на образите. А Йордан Бадев (1922 г.) в „Литературни зигзаги“ твърди, че Стубел е един от двамата най-добри поети на младата следвоенна генерация. Ръководителят на „Златорог“ Владимир Василев също посочва Йордан Стубел сред „най-младите обещания на лириката ни“. Заради работата си в същото това списание, Стубел получава парична премия от 10 хил. лева по Закона за насърчение на родната литература и изкуство за 1923 г.
През 1925 г. Стубел за първи път събира на едно място стиховете си от „Златорог“ – в първата си книга „Съдба“, която носи посвещението „На Дора Габе“.
„Езичнице, родена и некръстена,
над мен горят запалени стрели.
Вземи ме със прегръдката и пръстена
и с твойта кръв и вечност ме стопли,
да зная, да усещам, че разлистена,
ти светиш от небесните врата,
че ти любов, като съдба и истина,
разтвори на женихите света,
за да преминем ний през теб – пленените
в зелените очи на пролетта…
Прегръщам и косите, и колéнете,
целувам и земята, и плътта.“
Критиците определят за доста сполучлива стихосбирката, посветена на Дора Габе. Книгата е наречена „една хубава и светла изненада“. Личи, че авторът е съзерцателна натура, вглъбена в смисъла на нещата. Стиховете са създадени под формата на елегично песимистична изповед. Личи тъга и примиренчество, но присъстват и оптимистични нотки. „В кръговете на Стубеловата поезия човек пропада и се издига: пропада в подземията на света, там, гдето се изготвят страшните съдбини на хората, и се издига към светлите селения на небесата: в миг и без обрат той се намира пред страшното начало.“
Дора Габе е любимата на Стубел, която присъства в стиховете, тя е „езичницата, родена и некръстена“, тя е неговата муза. Тя го поощрява да пише. Връзката между двамата е много романтична. Дора е силната страна в нея: тя е уверена в своите и в неговите литературни заложби, тя е по-известното име от двамата, тя насърчава и приласкава. Затова не е случайно, че се обръща към нея с нетипичната за един мъж молба: „Вземи ме със прегръдката у пръстена / и с твойта кръв и вечност ме стопли…“
Отношенията между Йордан Стубел и Дора Габе остават за известно време скрити от хорски погледи. Може би двамата се смущават и заради разликата във възрастта – Дора е с 11 години по-възрастна. Хората дават различни сведения от кога датира връзката им, като се посочват приблизително 1927 – 1930 г. Но посветените на Дора стихове още от 1925 г. сочат, че отначало връзката им е пазена в тайна.
При всички положения Дора Габе слага огромен отпечатък в живота на Стубел. Голямата българска поетеса не е жена, която може да се задържи до този „поет на тихото съзерцание“, както още критиката го нарича. Двамата са несъвместими по характер, което поставя край на връзката им. Но преди това да се случи, Дора казва нещо много важно – Йордан Стубел е талантлив, но е преди всичко детски поет. В 30-те години нейното наблюдение се потвърждава, а Стубел се ориентира все повече към детската литература.
През 1934 г. той напуска „Златорог“. А през 1935 г. Сирак Скитник го кани на работа в радиото, като завеждащ литературно-драматургичните предавания. След смъртта на Сирак Скитник, Йордан Стубел става за кратко дори директор на радиото. Стубел се жени за учителка по гимнастика и ръкоделие, с която се запознава, докато е на почивка в Трявна. Създава щастливо и задружно семейство. Постепенно изоставя любовната лирика и се ориентира изцяло към произведенията за деца. Там Стубел в най-пълна степен ни разкрива голямата си доброта, родолюбие и почитание към българските традиции.
„Хей, другари
сурвакари!
Хей, юнаци
със калпаци!
Дрян е цъфнал на поляна
с чудно хубава премяна:
всяка клонка позлатена,
всяка пъпка посребрена
с бял варак и мразовина.
Сурва, весела година!…
Едро жито по хамбари,
тлъсти агнета в кошари,
руйно вино по мазите,
мед и восък по пчелите,
пълна къща със имане —
мир и обич да настане,
да живеят като братя
всички хора по земята,
че земята е градина…
Сурва, весела година,
до година, до амина…“
(„Хей, другари“)
