Йовков не е хуманист! – твърди се напоследък. Но да разговаряме за него „отвъд добро и зло“, лично аз намирам за недостатъчно. Защото Йовков цели да ни въведе в света на човешката доброта. И го прави – с помощта на Петър Моканина, Серафим, Люцкан… Тези не са отвъд доброто, а са негов разнолик израз. Йовковата доброта обитава чистите човешки сърца, неопетнени от злоба, завист и корист. Тази доброта – мисля си – трудно може да бъде схваната и преподадена от хора със сърца, опетнени от злоба, завист и корист. Така че Йовков ни поставя изисквания пред четенето, осъзнаването и разясняването на творчеството си. Той изисква от нас да сме морални, за да схванем морала му и да го предадем нататък. Защото може ли неморален човек да прегърне морално послание? Не. Той ще го опорочи с цинизма си.
Йовковият морал не бива да бъде извеждан вън от разумния разговор за литература, колкото и да звучи отегчително на съвременника, да слуша за добродетелност и добродетели (вместо за интереси). А Йовков точно това постоянно ни напомня: Добродетелност и добродетели съществуват! Огледайте се! Те са около нас, в простичките неща и у обикновените хора. Ето, онзи опърпан човек на пейката отвън, виждате ли го – Серафим. Нищо и никакъв човечец, но като заслушаш какво ти говори и какво върши – той е като ангел от библейска притча.
„Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:
– Ти какво си направил?
– Какво съм направил! Никому нищо не съм направил! – кротко отвърна Серафим.
– Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.
– Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е – Когато господ на нея и тя на мене. Аз не бързам.
Еню прехапа устните си и замълча.
– А палто? С какво ще си купиш палто? – каза той.
– Че нали имам палто! Я го я! – Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е…
Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто.“
Да си спомним разказа „По жицата“ – за бялата лястовица и болното момиче. Там е запомнящият се образ на Петър Моканина.
„– Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката – каза селянинът и погледна Моканина. – Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!
– Ще я видим ли, чичо? – продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
– Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. – Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… Я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се!…“
Много е важно да се постави акцент върху думите на Моканина. Да забележим: той е крайно развълнуван от вида на болното момиче: „нещо се надигна в гърдите… задуши го, очите му се премрежиха.“ Първо, какво казва за бялата лястовица (надеждата за излекуване на болната): „– Ще я видите, чедо, ще я видите!…“ Значи, първото и най-важно в посланието му е обнадеждаването. Подаряването на надежда. Затова Йовков поставя тази фраза на първо място. Тази мисъл се разширява в края на думите на Моканина: „Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се!…“ Обнадеждаването се заключва в благословия („Да даде господ…“). Тука е и поантата на „речта“ на Моканина. Сериозният акцент е върху тези две неща: даряването с надежда и благословията, а не е върху лъжата, изречена с вълнение – че той сам бил виждал някъде лястовицата („бяла такава, бяла“).
Стигаме до мечтателния и чудноват Люцкан, продавача на цветя. Този поклонник на красотата с толкова невинна и чиста душа, загинал на фронта. В самия край на разказа „Последна радост“ е и най-трогателната сцена, насочена към въображението на читателите: „Случайно те минаваха покрай трупа на Люцкана.
– Вижте тоя! – продължи полковникът. – Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце. Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага.
Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. Бедният! – помисли той. – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!“
Сега пак към въпроса за хуманизма. Не бива да се смесва хуманизмът, като направление в културата и литературата, от една страна, с добротата, излъчвана от много от Йовковите герои, от друга. Нека бъде ясно, че да възвестяваш съществуването на човешки добродетели и да изразяваш художествено това нещо в творчеството си, не те прави автоматично хуманист. Човеколюбието не се заключава само и единствено в хуманизма. Има го и религията, и в платонизма, и във всеки един сериозен разговор за морал. Не са случайни тези отпратки: „Да даде господ да я видиш, чедо…“ („По жицата“) и „Когато господ на нея и тя на мене.“ („Серафим“) Нито е случайно името на Серафим – един от ангелите божии. Светлозар Игов прави интересен анализ на Йовковия разказ „Вълкадин говори с Бога“, който има доста общо с казаното до сега. По-конкретно, чрез размислите върху образа на Вълкадин.
„Не е ли старецът Вълкадин един балкански Йов, не отвежда ли образът на Йовковия герой и неговите безответни питания към Бога, към архетипния библейски образ, отдавна превърнал се в загадъчен символ на човешкия бунт срещу немилосърдния Бог? (…) Бог не отговаря на молитвите на човека.
Молитвите са безответни.
И библейската Книга на Йов, и притчата на Йордан Йовков за един „балкански“ Йов внушават, че Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание.
Но това мълчание не означава нищо.
Това мълчание означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, е в неговата собствена отговорност.
Отговорност – за своите любови и омрази, за своите дела и безделия, за своя избор и за своя отказ.“
Йовков не осъжда злото, нито се прехласва по доброто, но прави отчетлива разлика между двете. Героите му са ценностно натоварени, обаче с делничен вид. Видът им е преднамерен, за да се покаже, че тия неща, които са случват с тях, ги има навсякъде около нас. Това значи, че героите му са лишени от екзотика, която да служи като отпратка към свръхчовечност и/или уникалност.
Често сравняват двамата най-големи български майстори разказвачи, Елин Пелин и Йордан Йовков. С. Игов много добре е уловил разликите между двамата: „В този смисъл можем да обособим два типа писатели. Едни, у които цялото е резултат на спонтанно възникнали и подредени елементи (творби). И други, у които един предварителен цялостен замисъл определя възникването и подредбата на отделните елементи (творби). В българската литература ярък пример на тези различни писателски нагласи са Елин Пелин и Йордан Йовков. В това отношение те са дори антиподи. (…)
Елин Пелин и Йовков се различават не само по начина, по който е изграден отделният разказ, но и по начина, по който отделните разкази са свързани помежду си в по-големи епически пространства (цикли, книги). У Елин Пелин разказите съществуват сами за себе си. У Йордан Йовков в преобладаващата част от творчеството му разказите съществуват, за да изградят по-голямо, единно конципирано епическо пространство.
Джон Кроу Ренсъм, един от представителите на американската Нова критика, на едно място прави разлика между лирическата и прозаическата структура чрез едно находчиво сравнение. Лирическата творба според него прилича на либералната държава – цялото (творбата) съществува, за да обезпечи правата на индивида (отделните метафори). Прозаическата структура пък прилича на тоталитарната държава, в нея елементите (индивидите) съществуват, за да обезпечат съществуването на цялото. Тази разлика би могла да се отнесе и до начина, по който функционират отделните творби (разкази) в творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков. У Елин Пелин цялото (книгата) като че съществува, за да обезпечи самостойността на отделните елементи (разкази). У Йовков, в преобладаващата (и до голяма степен най-представителната) част на творчеството му, отделните разкази съществуват, за да обезпечат функционирането на циклите книги. А самостойните сами по себе си книги (цикли), са свързани помежду си в още по-голямо епическо пространство.“
В заключение може да се посочи следната констатация: „За Йовков (…) висшата етика и духовност са проява не на човешкото, а на Божието в човека. (…) Писаното от Йовков е мистично послание, небесно знамение за кризисния и изтерзан след войните български дух.“ (Виолета Русева)
