Испанска поезия: Хосе Анхел Валенте

Хосе Анхел Валенте е поет, есеист и преводач. Роден е на 25-ти април през 1929 г. в Оренсе, Галисия. Учи право и романска филология, преподава испанска филология в Оксфорд. На него Испания дължи преводите на Джон Дън, Джон Кийтс, Константинос Кавафис, Паул Целан, Дилън Томас, Еуженио Монтале, както и романа на Албер Камю „Чужденецът“. Текстовете му отразяват проблемите като бедност, насилие, памет и време, смисъла и отговорността на твореца към словото, както и съдбата на самия творец. Умира на 18-ти юли 2000 г. в Женева.

ПОЕТ ВЪВ ВРЕМЕ НА МИЗЕРИЯ

Говореше забързано.
Говореше без да се вслушва, ни да вижда, ни да се изказва.
Говореше подобно някой, който бяга,
внезапно притаил се сред фалшивия брътвеж
от състрадание и нереалност.

Говореше без пунктуация и без мълчания,
примесвайки във всяка пауза гримаси за научено
веселие, за да избегне може би прикрития въпрос,
съгласието с миналото си,
оголената своя истина.

Говореше, като че искайки да изличи живота си пред
неудобен му свидетел,
и поради това се обкръжаваше с второстепенни същества,
които от прахосничествата му кърмеха
една просташка суета.

Купуваше така мълчанието на цена сурова,
устойчивото положение с цена сурова,
право на живот с цена сурова,
с цена сурова хляба.

Металът благороден може би, за да го бие чукът
за кауза най-чиста.
Поет във време на мизерия, във време на лъжа
и на невярност.

#бюлетин

#театър

Събитието „Целуни ме, Кейт“ – интервю с Марчо Апостолов

Ирен Петрова | интервю, ново, театър

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите...

СЪГЛАСИЕТО

Събра се на съвет човекът с неговите зъби,
проучи бледината си, извади
една кост от гръдта си: – Никога, си каза,
никога насилието.

Дойде едно дете внезапно, вдигна си ръката,
поиска хляб, прекъсна нишката на словото.
Ораторът избухна, всички се разбягаха.
– Никога насилието, казаха си.

Изсипа зимата обилно калища, гладуване.
Заплува немотията с опънати платна.
Организира се подкрепата в процесии
с тържествен показ. Още мъртви имаше.
Но нивга, никога, насилието.

Отиде си един, сто, двеста, много:
не стигаше за толкова самият въздух.
Годината бе по-добра от други по-лоши.
Нямаше отишлите си и не бе направил никой
изстъплено обръщение към правосъдието.

Общинският съветник, синдикатът, пазачът нощен,
самотният, гвардеецът, нечуващият,
хуманитарният професор: всички
се сбраха под трупа му,
усмихващ се и умиротворителен, и плакаха,
за своите деца по-скоро, не за тях самите.

Излъхна въздухът прогнил на здраве
и порядък венчелистчета.
Избави се Историята невредима, принципите,
на осветлението газът, обществената вяра.
– Никога насилието, пейна хорът,
единогласно, прещастлив, настойчив.

НИЧИЯ ЗЕМЯ

Градът добиваше вид
прежълтял и уморен
подобно тъжен вол.
Навлизаше
мъглата постепенно
през дългите галерии.

Малък град изгубен, позапуснат,
околийски, смътен.
Нямахме представа
на коя ли карта да заложим
живота,
за да се не връщаме наново
с нищо в ръцете
като гмуркачи в пустотата.

Непълни думи или невъзможни
знаци.
Юноши в порядъка
почитан на семействата.

И тържествените мъртви.
Понеделници,
неделя, понеделници.
Реки
от самота.
Минаваха предълги влакове
без местоназначение.
И слизаше мъглата,
лизвайки порутините
и смрачавайки студа.
По дългите галерии бих се изгубил
на детското пространство, сега голо,
подрязано, зазидано днес от отсъствието.

ВТОРО ЧЕСТВАНЕ НА ИЗИДОР ДЮКАС*

Един поет е длъжен да е по-полезен
от всеки гражданин на свойто племе.

Един поет е длъжен да познава
различни неотстъпни закони.

Закона за противостоенето на видимото,
чертаенето на разделителните линии,

този за поставяне на вълнолом
и обобщения закон на кръга.

Да не познава вместо това цареубийството
като форма на престъпление
и други фалшиви слова на историята.

Поезията трябва да има за цел практическата истина.

Мисията ѝ е трудна.

СЛЕД СЪБУЖДАНЕТО

След събуждането,
докато ти стоеше
на прага на деня,
аз написах думи
върху твоето тяло.

После се появи нощта и ги изтри.
Но ти все така ме познаваше.

Тогава запазих
с един дъх
същите думи
върху твоето тяло
и всеки, който се докосваше до тях –
бе изгарян от светлината им.

* Изидор Дюкас е френски поет, който умира само на 24 г. по неясни причини. Смята се, че е убит от полицията по време на безредици при обсадата на Париж през 1870 г.

още за четене