Иван Ланджев е едно от ярко изявените имена в съвременната българска поезия. Завършил философия и културология, доктор по руска литература, той добре борави с натрупаното знание в изброените области, така че да не се обезличава в тях, а да изпъкне вътрешния му език. Негови стихотворения са превеждани на английски, немски, италиански, испански, словашки, хърватски и др. Носител е на множество награди в поетични конкурси, а освен това и дълго време е бил и сценарист на български сериали. Разговаряме с него за последната му книга „Ти, непрестанна новина“.

 

Каква според вас трябва да е ролята на поезията днес? А каква е ролята на вашата поезия?

 

За ролята на моята поезия не знам, не искам да мисля за това. Ще ви кажа за поезията въобще. Ще „открадна“ от Плотин (древногръцки философ, считан за основател на неоплатонизма – доразвива учението на Платон). От всички дефиниции и отговори на въпроса „Що е философия?“, най-много ми харесва неговият. Плотин казва „най-важното“. Философията просто е най-важното. Аз мисля така за поезията. Тя е най-важното. Трезвомислещият, обективен човек, ще си каже – от нея няма особен смисъл. И сигурно ще е прав. Но какво от това – тя е най-важното.

 

В едно от стихотворенията („Когато“) в последната си книга казвате, че „плътта със всяка скръб се подиграва“. Не е ли обратното? Не се ли подиграва всяка скръб с плътта и не подлага ли на изпитание издръжливостта на тялото, подложено на ударите на душевната скръб? И не е ли поезията отдушник, защита срещу тези подигравки?

 

Това, за което говорите, е друг случай – и също е вярно. Скръбта може да се отрази зле на плътта. На мен например ми се отразява, но е нещо, което съм приел. Но в това стихотворение става дума за друго. Става дума, че тялото има друга памет за любовта, по-различна от разума. То помни другото тяло – изключително точно, в забележителни детайли. Разумът може да си скърби, но през това време тялото помни някакво космическо единение с другото тяло, влизане в лоното на всички неща, разтваряне в света… И това е възхитително в някакъв смисъл, затова написах стихотворението.

#бюлетин

#интервю

От кое винаги сте бягали в поезията, независимо дали пишете или четете?

 

От безразличието и цинизма.

 

По какъв начин определяте дали едно поетично произведение е стойностно или не? Не ви ли се струва, че критериите напоследък са размити?

 

Има чисто формални критерии, разбира се, но да не се впускаме в тях – трябва да личи, че авторът, в общи линии, знае какво прави. Но най-важното е написаното да вълнува читателя. Истински да го вълнува, да не го оставя на мира.

 

Какво правите с лошите си стихотворения?

 

Ако бях Далчев, щях да кажа, че не ги пиша, но уви… Пиша си ги смело. Надявам се един ден от мен да останат… колко? Една дузина? Да, една дузина хубави стихотворения, на които няма какво да им пипнеш. Не е лошо, по едно за всеки месец.

 

Кое е по-важно в едно стихотворение, римата и ритъма или смисъла на думите?

 

Важно е да имаш какво да кажеш и да знаеш „защо“ го казваш. След това вече идва и „как“. Нали Виктор Франкъл обичаше да цитира Ницше, оня афоризъм от „Залезът на боговете“, който гласеше, че „ако имаш своето защо, ще понесеш всяко как“? И двамата – и Ницше, и Франкъл – говорят за живота, но аз смятам, че и в поезията не е по-различно.

 

Случвало ли ви се е да се изгубите между редовете на собствените си текстове и да не знаете как да продължите? Как намирате изхода, когато се случи?

 

Вие току-що описахте творческия акт на пишещия (а и не само на пишещия) перфектно, на 100 процента. Всеки път се изгубваш в собствения си текст и не знаеш как да продължиш. Дори да си измислил края – нещата оживяват, променят се. Ти създаваш нещо от най-стряскащата и безогледна пустота – от белия лист. Там няма нищо, абсолютно нищо. Твориш EX NIHILO (ОТ НИЩО). Тук трябва да се припомни, разбира се, че само Бог е творец в истинския смисъл на думата. Ти просто си играеш, доколкото ти позволява човешката ти „дарбица“.

 

Доколко поезията ви е израз на самия вас и вашите вярвания, принципи и идеали?

 

Не мога да ви отговоря, много е труден този въпрос. Понякога искам да съм изцяло аз, друг път искам да избягам максимално далеч от себе си в стихотворението. Понякога съм си интересен, понякога съм си ужасно досаден. Дотегнало ми е от мен и искам да пиша за всичко друго наоколо. Или пък просто искам да говоря през гласа на някой друг. Или пък се опитвам да уловя някакъв точен момент, защото самият той ми е интересен – момент, в който мисля това и това, вярвам това и това. А по-късно знам, че няма да го мисля и няма да го вярвам.

 

Към всичко това веднага добавям – има вечни неща, наричате ги принципи, идеали, в които ще вярвам винаги и никога няма да се отклоня от тях. Те също присъстват по неизбежност в творчеството. Виждате ли колко е сложно?!

 

„Носи подробна карта на злините вън“ – съветвате в друго свое стихотворение („Чет Бейкър“). Имате ли подобна карта на големите поети, които са ви изградили и кои са те? Все пак, на злото винаги се противопоставя нещо добро.

 

Във въпроса ви е забавно оприличаването на „злините вън“ с големите поети. Има много автори, които харесвам, но има и едни по-особени, те са ми дали нещо конкретно, след което вече не съм същият човек. Просто съм станал друг след тях.

 

Толстой ме накара да си дам сметка, че смъртта може и да е неизбежна, но животът е неотложен. Чехов ме научи на топлата усмивка посред тъгата, на това неволно да ми става смешно от собствения ми провал. Научи ме на човеколюбие, което не е демонстративно. Не е плакатно – просто да обичаш хората с всичките им глупости, защото тези глупости са мили и всички ние, общо взето, въобще не знаем какво правим.

 

Достоевски ме научи да виждам висотата в дъното. Одън ме научи да бъда „по-обичащият“. Същото ми каза и Иван Теофилов – „да не пестим духа си – да обичаме“. Константин Павлов – на чепатост. Елиът – на достойнство в страданието. Бродски – на самоусъвършенстване. Има и още, но да спра дотук.

 

#интервю

Коя е новината, която ежедневно ни съпътства и трябва ли задължително да я чуем?

 

Новината е, че само любовта може да бъде изход от цялото безсмислие наоколо. Усещам как звучи това, давам си сметка, но го приемете за чиста монета. Пробвал съм кажи речи всичко останало и не работи. Злобата ни загрозява. Пороците не работят. Изкуството е единствената надежда, защото е израз на любовта, то е тъждествено с нея. Но и то не е самодостатъчно, трябва двете да вървят заедно.

 

По-нататък – амбицията работи само до време, успехът работи за още по-кратко време. Дори самоусъвършенстването, вътрешният мир, хармонията нямат никакъв смисъл, ако не ги споделиш. И най-гордият стоицизъм, най-достойната аскеза – това е просто живот в епруветка. Нещата са ясни: на тоя свят, ако не дадеш нещо от себе си на друг човек, просто ти е спукана работата.

Сценарист сте на 5-ти сезон на българския сериал „Под прикритие“. Как се чувствате в ролята на автор по поръчка? Писането на сценарий за филм извади ли ви от зоната ти на комфорт и как се справихте с наложените рамки?

 

Аз бях само един от сценаристите – 10 години работих като сценарист. Благодарен съм за този период, научи ме на дисциплина. Писането „по поръчка“ не ме притеснява, работа е, а аз не се срамувам, че изкарвам прехраната си с работа. Щях да се срамувам, ако не я изкарвах с работа.

 

Коя е най-голямата награда, която сте печелили?

 

„Орфеев венец“ тази година. Заради част от имената, които са печелили наградата преди.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This