снимка: Бояна Петрова

Петър Чухов е роден през 1961 г. в София. Бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

 

Автор е на 15 книги, последната от които „Достатъчно дълго“ (2019 г.), както и на двуезичната (на български и английски) книга с хайку и сенрю „Безопасни игли“ (2008 г.; 2010 г.). Книгата излезе и в Ирландия на ирландски (гейлик) и български – Bioráin Dhúnta (OriginalWriting, Dublin, 2012 г.).

 

Включен в много антологии в България и в чужбина. Превеждан на английски, френски, немски, испански, японски, руски, чешки, литовски, унгарски, румънски, турски, сръбски, хърватски, словенски, македонски, ирландски. Пише хайку и свързаните с него форми на английски, публикувани в много издания в САЩ, Канада, Англия и Япония. Превежда от английски и води страницата „Муха в аптечката“ във в. „Литературен вестник“ за хайку и свързаните с него кратки форми.

 

Носител на много награди, сред които Голямата награда за SMS поезия (2004 г.), „Славейкова награда“ (2005 г.), Първа награда „Златен ланец“ (2007 г.), Наградата на музея „Башо“ в Япония (2007 г.). Автор и водещ на проекта „Трубадурски двубои“, съавтор (с М. Колчева) на комиксовата поредица „Гъвко и Мръвко“, излизала няколко години на страниците на в. ,Труд“, пише музика и текстове, свирил е в много рокгрупи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“), съосновател на етно рок група „Гологан“. Свири също в рок група „Кокарда“ и група за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“. Член на Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“, Haiku Society of America, World Haiku Association и Musicautor.

 

„Достатъчно дълго“ е Вашата последна книга, тя е сборник с разкази. В допълнение към заглавието са маркирани и като кратки разкази. Съвременната литература се движи към редукция на обемите. Голямата епичност, характерна за началото на миналия век, в момента сякаш почти липсва. Романите са силно фрагментаризирани, а разказите се стремят към абсолютна краткост. На какво се дължи това движение? 

 

Могат да се изброят различни причини. Тук бих искал да се спра обаче на изобилието от възможности, характерно за времето, в което живеем. То ни изкушава да се опитваме да обхванем, колкото можем, по-голям спектър от разнообразието – и като живеещи, и като четящи, и като пишещи. Което означава, че дългите произведения носят в себе си риска да не бъдат дочетени или дори предпочетени, а даже и да не бъдат дописани. Почти нищо около нас не предполага задълбочаването, необходимо за писане и четене на епични творби, тъкмо обратното – каскадите от информация обуславят непрекъснато и тотално разсейване. Като че ли епичните сюжети остават за киното, където можем да погълнем „Война и мир“ например за няколко часа.

А кои са „и другите истории“ в „Достатъчно дълго“?

 

Това са няколко по-дълги текста, единият от които е цели 24 страници – за мен това наистина е необичайно. Обяснението е, че преди доста време участвах в събитие, по време на което, затворени в писателския ресторант под Столична библиотека (където сега е Литературният клуб на библиотеката), трябваше за 24 часа да напишем разказ със същия брой страници.

 

Художественото оформление е значещо за една книга, често пъти се създава идеен мост между съдържание и изображение. Споменавали сте ми, че за всяка книга предварително обмисляте художника и обръщате специално внимание на визуалния облик на книжното тяло. Разкажете повече за художественото оформление на „Достатъчно дълго“, дело на Люба Халева?

 

Много харесвам привидното безгрижие на нейния стил, зад което, поне според мен, се крият спотаените бездни на неизразимото. Люба добави онова допълнително измерение, което превръща сбора от текстове в книга и дори в нещо отвъд книгата.

#бюлетин

#интервю

Правят впечатление последните две истории, които жанрово са обозначени като „пиесказ“ и „разказеса“. Размиването на строгите жанрови форми е познато в литературата, но чисто визуално-терминологично смесване сякаш липсва. От една страна е „играта с езика“, а от друга „жанровата хибридност“. Разкажете повече за тези „нови“ жанрове, смесващи и различни литературни родове?

 

Най-общо казано, това са текстове, които биха искали да са драматургични, но като че ли не са успели да се случат като такива, затова си остават за четене, а не за сцена. Но, в крайна сметка думата имат режисьорите, не един и два прозаически, че дори и поетически, текста са оживявали в пространството на театъра.

 

Разказите в книгата описват, сякаш катадневни случки, сюжети, с които се сблъскваме всеки ден, но отвъд видимото съдържание, а и чрез него успявате да достигнете до невидимите пространства на човека, до вътрешния му свят. Чрез човека в света конструирате света на човека. Това ли е по-лесният път на изразяване/изговаряне на метафизичните душевни пластове? 

 

Отвъдността на един текст е това, което ме привлича – и като читател, и като автор. Смятам, че светът е мистично място, където през цепнатините на привидно баналното нахлува тревожната светлина на непознатото, необяснимото, вероятно дори непознаваемото. Съчетанието между удобството на клишираното всекидневие и аморфната магичност на отвъдното (което, предполагам, всъщност е вътре в нас) отключва мощна енергия.

снимка: Юлиян Жилиев

В няколко разказа персонаж е Чешо Пухов. Разкажете повече за този „нов автор“ в българската литература? Алтер его на Петър Чухов ли е или съвсем отделна личност?

 

На практика има двама Чешопуховци. Единият пише текстове, публикува, има профил във Фейсбук. Другият е литературен герой на три разказа, които съм включил в „Достатъчно дълго“. Те са писани доста отдавна и в тях Чешо Пухов изглежда по-различно от самопровъзгласения си образ. Да, и двамата са по някакъв начин мое алтер его, чрез което изразявам по-нелицеприятните си черти, а по този начин сигурно и различни травматични съдържания на несъзнаваното.

 

В поезията също сте привърженик на кратките форми, пишете и хайку. В кратките форми ли намирате своя почерк и по-плътен изказ?

 

Аз съм твърде скрупульозен по отношение на изказа – държа да сложа точната дума на точното място, поне както аз ги виждам. Освен това не искам да разпилявам енергията на текста. Ако три реда са достатъчни, защо трябва да ги „разплисквам“ в тридесет, така ще покрия по-голяма площ, но ще изгубя дълбочина. Предпочитам кладенеца пред блатото.

 

Ментор сте в курсове по творческо писане. Какво се опитвате да култивирате в участниците? Кое е най-важното сетиво за пишещия?

 

Най-важното, според мен, не само за пишещия, а и за живеещия, е да не се подвежда по първото усещане за непрекъсната повторяемост и баналност. Максимата „Нищо ново под слънцето“ е въпрос на лично отношение, не на неизбежност. Разбира се, едва ли е възможно да се живее без „патериците“ на навика и улесняващите механизми на обобщенията, но трябва да има баланс между тях и непрекъснато изумяващия се от многообразния, променлив свят поглед. Едната крайност води до вкаменяване, другата до полудяване.

 

Журирате конкурси за млади автори на поезия и проза. Какво търсите в текстовете на лауреатите, което ги отличава сред останалите?

 

Основното за мен са свежият поглед, самостоятелното мислене, но и искреността. Зад тях само че трябва да стои не невежество, а богата литературна и обща култура. Както и добро владеене на писателските техники – не като средство за създаване на манифактурни текстове обаче, а като умения, освобождаващи творческия порив от оковите на тромавото изразяване.

 

А на какво е симптом желанието за бърза реализация на текста?

 

Изкусително и утешително е да имаш трибуна. Интернет и в частност Фейсбук позволяват на всеки да разполага със свой ораторски ъгъл във виртуалния „Хайд Парк“. И тъй като, според мен, за (почти) всеки творец творчеството е непрекъснат вопъл, зад който се крие силно възпалено желание за общуване, нормално е малцина да се опазват от това изкушение.

снимка: Ивайло Хранов

Няма как да не Ви попитам и за музика. Наскоро излезе неиздаваният досега албум на група „Гологан“. Каква е пресечната точка между литературата и музиката и какви диалози създава във Вас? 

 

Да свириш в група означава да обединиш творческата си енергия с тази на други, нещо, по-рядко срещано при създаването на литературни текстове. Когато създадохме „Гологан“, с поета Иван Христов я нарекохме „група за етно рок поезия“. В групата се включи и друг поет и музикант, Емануил А. Видински и така тримата съчетавахме не само музикалните си идеи, но и стихотворенията, които пишехме. Сега с Иван Христов продължаваме в тази посока и мисля, че тази симбиоза помага да чуеш по-добре многогласието в себе си, пречупено през призмата на чуждото творчество. Резултатите са наистина вдъхновяващи.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This