Каква е била религията на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? Има ли връзка между прабългари и тюрки? Какво е най-характерното за прабългарските погребални обичаи и защо е важно да ги познаваме? Тези и други любопитни теми обсъждаме във втората част от интервюто с д-р Катя Меламед.

Какво е важно да знаем за етническата принадлежност на погребаните с кремация в прабългарските езически некрополи от нашите земи? Известна е хипотезата на Рашо Рашев, че гробовете с трупоизгаряне в биритуалните некрополи принадлежат на славяни от Пенковската култура, дошли заедно с прабългарите в днешните български земи. Същевременно е известно, че погребалният обред на прабългарите през V – VII в. е трупополагане. Биритуализмът се появява след това, демонстриран в т.нар. Кубано-Донецка група, както и в Долнодунавските некрополи. Бихте ли внесли повече яснота по проблема?

Биритуалните некрополи в днешна Североизточна България принадлежат на българите. Това е тезата, която защитавам. Между тях няма славяни – или поне в достатъчен брой, за да променят обреда. И кремациите, и инхумациите в биритуалните некрополи са оставени от племената, които познаваме като българи. Вече говорихме за това – те са разнородни и имат различни погребални практики. А и не е съвсем вярно, че българите не се погребват чрез изгаряне. Някои от тях го практикуват и имаме както археологически, така и писмени данни. Тезата, че кремациите са славянски, а инхумациите – прабългарски, е остаряла и невярна. Тя отговаря на времето, в което е изработена – с цялото ми уважение към усилията и труда в миналото.

Биритуализмът в погребалния обред е един много интересен и същевременно много показателен въпрос. Той добре илюстрира разнородност в състава на една култура, в едно обединение, в един съюз. Без да влизам в подробности, ще спомена Черняховската култура, която е много по-добър пример за сравнение, отколкото Кубано – Донецката група. Черняховската култура се датира между II-ри и началото на V-ти век. Покрива големи територии в Северното Причерноморие и Източна Европа. Свързва се предимно с миграцията на готите, но включва в себе си и много други етноси. Характеризира се също с биритуални некрополи.

Анализът на известните данни налага извода, че в биритуалните български езически некрополи се наблюдава същото отношение към погребалния обред, същата система от разнообразни погребални практики, съчетани с течение на времето в единен обред, установен в некрополите в Североизточна България от края на VII-ми и първата половина на IX-ти век.

Основните характеристики на Черняховския погребален обред са сходни на характеристиките на българските езически некрополи: едновременно практикуване на инхумация и кремация в яма, кремация в урна, разнообразни гробни структури, нестабилна ориентация, наличие на черепи, деформирани чрез превръзка, незадължителен сходен подбор на лични вещи, съдове и жертвена храна в гроба. Изследователите на Черняховската култура отдават разнообразието на елементите не на съвместно съжителство на отделни народи, а на различни народностни традиции, съчетани в общата култура на едно нехомогенно общество. Разбира се, сега нямаме време да анализираме погребалния обред, присъщ на Черняховската култура, за да го съпоставяме с погребалния обред в българските езически некрополи. Предлагам само една възможност за сравнение на отношения към едно и също събитие, към един и същ проблем.

Като специалист по некрополи (в превод „градове на мъртвите“), ще Ви помоля да вземете отношение по една от най-интересните за любители тема. Какви са били религиозните представи на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго?

От всичко по малко. Не можем да знаем подробности, защото древните българи са безписмен народ. Поне повечето българи, определена част от тях познават руническа писмена система. Що се отнася до шаманизма, за него имаме далеч повече данни, добити при археологически проучвания. Но трябва да се уточним, че шаманизмът е практика, а не религия, както добре е изследван и дефиниран от Мирча Елиаде.

Все пак можем много да научим от погребалните практики. На първо място безспорно вярват в задгробния живот, в живота след смъртта. Изглежда светът на мъртвите е устроен по начин, сходен със света на живите. Двата свята са свързани с път, който душата трябва да премине. (Тези представи, разбира се, не са присъщи само на българите – познаваме ги добре от много други култури.) С тази представа можем да си обясним всички онези съдове, включително кани за течност, ножчета и други предмети, които откриваме в гробовете. Почти сигурно е, че пътя и живота след него поемат облечени – откриваме и части от облеклото. Понякога откриваме и оръжия – войните се явяват въоръжени.

Колкото до пътя, познаваме описания на шамански практики – едно от главните задължения на шамана е да отведе душите на мъртвите Отвъд. Според един разказ на шаман, отговарял за голяма територия, понякога се събирали 20 и повече душú, които чакали да бъдат отведени. Много тежка задача, защото по пътя някои душú се губели и шаманът трябвало да се връща, за да ги намери. Пак с пътя е свързана и една практика, позната от Сибир. В детски гробове погребвали и кучета, откривани и в Североизточна България: както кучето безпогрешно познава пътя до дома, така и ще помогне на душата да стигне Отвъд.

Ориентацията на тялото, положено в гроба, също носи добра информация. Тя зависи от много важна световна посока или точно определено място, мотивирани, приети и задължителни в културата – да си припомним Източната ориентация в християнството: от Изток очакваме Месията и лицата ни трябва да са обърнати на изток. В българските езически некрополи ориентацията е доста колеблива, но все пак имаме преобладаваща посока в отделните некрополи. От етнографски записи, както и от исторически хроники знаем, че често ориентацията при погребване е съобразена с посоката на преселение, с мястото, където първоначално е родено племето, с прародината. Така например можем с известна сигурност да си обясним северната ориентация на голяма част от гробовете. Или с представата за посоката, в която се намира светът на мъртвите.

С друга представа, също известна от писмени записи, можем да интерпретираме гробовете с ниши. Те са отделна група, проучена в биритуалните некрополи – правоъгълни шахти, в една от стените на дъното с издълбана ниша, понякога затворена с плоча. В нишата е положено тялото или гробните жертви. Можем да свържем тази практика с древната представа за пещерата, в която е родена прамайката или праотецът, обичайно от митичен брак на мъж с животно. Легендата е позната в културния кръг, към който принадлежат и българите – бракът е между мъж и вълчица.

В друга група гробове в некрополите, за които си говорим, има и погребан кон, заедно с мъртвия. Нека си отбележим, че тези гробове са както с инхумация, така и с кремация, и определено са отдават на българите. Логично се интерпретират като гробове на войни, често и с оръжия. Ще си позволя цялата история, разказана от Ибн Фадлан – арабски писател от първата половина на X век. През 921 г. той участва в една експедиция от Багдад във Волжка България и оставя един великолепен пътепис с много етнографски описания. Ето какво ни разказва Ибн Фадлан:

В случай че умре някой свободен от тях, освен всички останали практики, в зависимост от броя на конете му, те убиват 100 или 200 от тях, „или пък само един от тях и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая“. Ако пропуснат да жертват кон в деня на погребението, идва старец и казва: „Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога. Останах сам.“ Тогава роднините жертват кон, разпъват чучелото му на гроба и старецът отново идва, за да им каже: „Видях еди-кой си и еди-кой си да казва: Съобщи на домашните и на приятелите ми, че вече ги настигнах. Догоних тези, които бяха преди мен, че се успокоих от умората“. Освен всичко друго, този текст дава добра представа за мисления път между двата свята, който изисква специално отношение и е свързан с движение и усилия. Свободният мъж го преминава на кон.

1. Многобройност от неидентифицирани или неназовани безкнижовни племена.
2. Наличие на силно и/ или воюващо племе или племенно обединение.
3. Описания на обстановката от чужди, най-често враждебно настроени наблюдатели.

Моля да обърнете внимание на елемента безкнижовност! Такава гледна точка ще ни спести много и ненужни размисли или дискусии. Ще ни се стори излишно да гадаем какво точно се крие зад името българи. Следва да си представим разнообразие от племена, колена и родове. Разнообразие от места, където се е родила прамайката или праотецът, разнообразие от посоки, навици и привички. Тъкмо това ще открием после в некрополите им, но без да се учудим или смутим.

Понякога се изказва снизхождение към ролята на погребалния обред в изясняването на исторически събития. Вие се занимавате с теоретична археология и сте дефинирали погребалните практики като Modus vivendi („Начин на живот“). Погребалните практики са система, която регулира отношенията между живи и мъртви в едно общество. Какво друго трябва да знаят любителите на историята относно важността на погребалния обред в етнокултурно отношение?

Трябва да си представим, че в онези времена двата свята съществуват едновременно в представите на хората и са устроени по приблизително един и същи начин. Ще си послужа с една класическа представа за устройството на Вселена, присъща и на славяните – едно дърво: в корените му е светът на мъртвите, там са рибите и змиите; около ствола му живеем ние, живите, заедно с всички сухоземни животни; в короната са небесата, заедно с птиците, Слънцето и Луната, с Жар птица. Съществува възможност за пътуване между световете – могат го шаманите, както и орелът. Да си припомним приказката за „Тримата братя и златната ябълка“.

Това пътуване е опасно – опасно за живите. Ако не са спазени установените обичаи за погребение, мъртвецът може и да се завърне превъплътен за отмъщение и вреда. Според фолклорните текстове това се случва нерядко. Затова и погребението е нещо като договор между жителите на двата свята. Погребалните практики са отражение на този договор. Обществото – не само семейството на починалия – е загрижено да се спазва точно този договор. Затова и в много култури съществуват специални колегии, които са натоварени да следят спазването на правилата и подпомагат при нужда несъстоятелните семейства. Всичко, което си казахме досега, всъщност обрисува света на живите, не света на мъртвите.

Една от практиките в българските езически некрополи е обездвижване и повреда на скелета – при погребение се затискат непосредствено с големи камъни главата, гърдите (разбирай сърцето) или краката, овързват се краката от коленете надолу, режат се ходилата или направо разбъркват костите от скелета известно време по-късно. Правят го, защото вярват в духове на мъртвите, във възможността нещо да се обърка и мъртвият да се върне за вреда на живите. При това можем да допуснем с доста голяма сигурност, че тези мерки са предизвикани от социалния статус или поведението на мъртвия приживе.

Има безкрайно много истории, които могат да се разкажат за отношенията между живи и мъртви. Времето няма да ни стигне. Разбира се, археологията не е достатъчна сама да възстанови тези отношения – необходими са усилията и постиженията на много други науки като етнология, митология, фолклор.