Трябва ли българите да бъдат наричани прабългари? А славяните политическа измислица ли са? Дали прабългарите на Аспарух са номадски народ? А възможно ли е пък прабългарите да са траки (гети / готи), и не са ли те най-древният християнски народ на земята? Тези теми обсъждаме в първата част от интервюто за списание „Българка“ с д-р Катя Меламед от Националния археологически институт с музей при БАН.

 

Д-р Катя Меламед е археолог към Секцията за средновековна археология в Националния археологически институт с музей при БАН. Специализирала е в Англия, Унгария и Полша. Ръководила е археологически експедиции на антични и средновековни обекти в България. Хоноруван преподавател е в Нов Български университет, където води лекции по археология, етнология, английски за археолози и докторанти. Автор е на множество научни статии и студии.

 

Доскоро в учебниците се правеше словесна разлика между православния български народ, който съществува исторически от Покръстването (864 г.) до днес, и прабългарите – езичници, които са само един от етническите компоненти на същия този народ. Днес „българи“ биват наричани и хората от езическото племе, и народът, съставен от прабългари, славяни и местни християни. Това не води ли до недоразумения?

 

Интересен въпрос за начало. При по-голямо внимание не би трябвало да има недоразумения. Във всички случаи името стои в контекст, който подсказва времето на описваните събития. Преди покръстването българите наричат себе си българи – така ги описват и в част от хрониките. Няма да се спирам на етимологията, нито на всички споменавания. Известно е, че за първи път името се появява на историческата сцена през 334 г. в един късноантичен латински сборник, познат от преписи – изписани са като Vulgares.

 

По-добре да си припомним домашните извори, например два надписа от IX век, преди покръстването. Врязани са върху камък на гръцки език, официален за държавната канцелария по онова време. Единият надпис е оставен от Кан Пресиян (836 – 852 г.). Намерен е във Филипи, недалеч от Кавала, Гърция. Ще си позволя да цитирам целия текст, тъй като добре представя историческия момент:
„Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите (Βουλγαρι) направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.“

надписът от Филипи, Гърция

Българите са назовали себе си българи, а Богът им не е Христос. Има още един надпис, вероятно на Кан Маламир (831 – 836 г.), силно фрагментиран. Намерен е във Василика (бивше Царско село), южно от Солун. В текста се споменават „… моите братя българите…“. Има и други примери. В края на XIX – началото на XX век, когато започват проучванията на историята и културата на народа, доведен от Кан Аспарух, той се описва под същото име – българи. Ще спомена само Геза Фехер (1890 – 1955 г.), унгарски археолог, който първи по-обстойно пише за него, също под името българи. При превода на трудовете му обаче се появяват прабългарите, име, което остава и до днес.

 

Изключение прави проф. Веселин Бешевлиев (1900 – 1992 г.) – историк, епиграф и филолог, ненадминат познавач на езика, писмеността и културата им – нарича ги първобългари. Понякога се появяват и протобългари. В по-ново време се срещат и като древните българи – също една възможност за отлика, за уточняване. При необходимост и аз си позволявам древните българи, но предпочитам обичайно да ги наричам така, както са се нарекли те самите.

 

Ще ми се да допълня, че българи е само едно от имената на племената, водени от Аспарух – и че всъщност не знаем дали е племенно име или събирателно, появило се в хрониките, които не са писани от българи. Много съм мислила върху един пасаж на Константин Багренородни (913 – 959 г.): „… обаче откак богоомразният български народ премина реката Истър…“ Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричаха оногундури.

 

Що се отнася до славяните, съществува противоречие между писмените сведения за тях и славянските археологически паметници от днешните български земи до създаването на Първото българско царство. Известно е, че в края на VI в. Йоан Ефески пише: „Проклетият славянски народ завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господстваха там напълно свободно, като в своя родна страна. Те забогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите.“

Ще разкажете ли какво заключава археологията по тази тема? Бива ли я научната обосновка за „създаване на славяните“ в лабораторни условия (по Флорин Курта)?

 

Писмените сведения за славяните са наистина много, а археологическите паметници, разпознати като славянски на територията на днешна България са малко. Проблемът обаче е в нас, а не в славяните. Не задаваме въпросите правилно, нито пък съчетаваме правилно славянските древности и контекста, в който се вписват. На всичкото отгоре въпросът със славяните и има ли ги у нас е един от най-силно политизираните в домашната ни история.

 

Преди 9-ти септември 1944 г. големите усилия на археолози и историци са свързани с българите. Добре де, древните българи, не е много за чудене! Това е началото на модерната ни археология и история, по някакви причини съсредоточена предимно на североизток, където стои Първото българско царство. Започват големите открития в Мадара – безспорно български и много вдъхновяващи; Плиска – първата столица и също свързана с българите; Преслав – християнският възход на Царството. Славяните се губят, не ги откриваме, не ги разпознаваме.

 

След 9-ти септември 1944 г. зарът се обръща и застива на друго число. През 1950 г. е проведена първата национална археологическа конференция, под патронажа на Вълко Червенков. Наред с всичко, което се казва и после отпечатва в нарочен дебел том, се поставя и кардиналният въпрос, как е възможно славяните да ги има добре изучени в Съветския съюз, а да ги няма в България. Българските археолози са разпратени да ги търсят и някои наистина ги намират.

 

Не знам дали е редно да го спомена, но когато започвах работа във втората половина на XX век, все още се разказваше историята за един от реставраторите в Археологическия институт по онова време, който носел славянска керамика в джобовете си и я подхвърлял по обектите. Не знам дали е вярно, но като историк винаги се заслушвам в историческите клюки и вярвам, че в тях има зрънце истина. По-важно е обаче да обърнем внимание, че реставраторът е имал славянска керамика в джоба си и тя във всички случаи произхожда от българските земи.

 

И така славяните „царстват“, къде наистина, къде не, до 1990 г., когато зарът е хвърлен наново. Славяните са отречени напълно, на власт идват пак българите. При това с ново потекло. А въпросът, който трябва да си зададем, е къде да търсим славяните, в какъв контекст?

 

През V век, а вероятно и малко по-рано започва голямо славянско преселение от Централна Европа на Изток. Балканите са завладени, населени със славяни – почти целите Балкани. По него време днешните български земи са хинтерланд (термин от немски език – земята отзад, принадлежаща територия) на Константинопол, особено Южна България. Тези земи са добре пазени. Славяни се появяват като нападатели по-скоро, отколкото като колонизатори. Групи от тях се включват като федерати по Долнодунавския лимес (граница), на север – земи, които Византия така и не успява да контролира кой знае колко добре. Това е оживеният варварски път на Великото преселение.

 

Затова и безспорно раннославянски паметници имаме на север – некрополите в Силистренско, в Козлодуй – изключително интересна територия, за съжаление непроучена все още. Има ги и на други места на север. Разпознаваме ги, без да спорим, по много характерните им гърнета и подници, работени на ръка, лошо изпечени и съвсем несравними с керамиката на други федерати, на Византия или на българите. На юг от Балкана е много по-сложно. Те навлизат най-често от земите на днешна Гърция или от запад на малки групи и бързо се вписват в добре работещите административни, военни и църковни системи на Византия. Никой не търпи дълго размирици във вътрешния си двор.

Славянски керамични съдове

Прабългарски керамични съдове

Славяните са късноантично население, вписват се в късноантични работещи структури и бързо се принуждават да следват правилата им. „В Рим живей като римлянин“. Не ги откриваме често на юг, защото ги търсим като варвари – езичници. А християнството твърде бързо уеднаквява. Разпознати като славянски са християнски некрополи в южна България от VIII век.

 

Що се отнася до тезата за „лабораторно създаване на славяните“, намирам я за твърде насилена. Познавам добре книгата на проф. Флорин Курта – четох внимателно и оригинала, и прекрасния превод на български от един от водещите днес историци, Цветелин Степанов. Споменавам го, за да избегна всякакви съмнения за „изгубени в превода“. Та тезата, пространно изложена, се спира основно на изворите, както и на металните предмети, предимно фибули, за които всеки сериозен историк знае, че са предмет на търговия, произведени в периферни византийски ателиета за варварския свят и никак, наистина никак не доказват или отричат присъствието на славяни. Да, славяните харесват един вид фибули, купуват и носят, но не само те. Тезата на проф. Курта не обсъжда керамиката, нито пък езическия погребален обред – два основни аспекта на славянската, а и на всяка друга култура, особено безписмена, подчертавам безписмена. Фибулите са мода, която се мени, домашната керамика е присъща традиция, погребалните практики са начин на живот.

 

По ирония на съдбата, тъкмо в земите на днешна Румъния, откъдето впрочем е и самият професор, се намира един от най-големите раннославянски езически некрополи – в Сърата-Монтеору, датиран най-общо в VII век. В него са разкрити близо 1500 гроба с кремация и жертвени ями. Фибулите, набедени като указател за наличието или липсата на славяни, са намерени само в 13 гроба. Некрополът не е публикуван подробно, макар да е работен през 50-те години на XX век.

 

В заключение: можем да разпознаем ранните славяни – езичници най-вече по керамиката им. Дори не и задължително по погребалната им практика кремация – кремират се и българите, а и много други. Но съчетанието кремация в урна – славянско гърне е едно доста сигурно указание. Историята има силно развито чувство за хумор. В днешните времена на силно отрицание на славяните, преди няколко години в територията на северната тангента в Софийското поле се разкриха три раннославянски села от края на VI – VII век.

#бюлетин

#корените ни

Съществува проблем с периодизацията на прабългарската археологическа култура по нашите земи. Знае се, че монументалното строителство (на дворци и капища) в Плиска и останалите аули датира не по-рано от средата на VIII в. – IX в. Датировката на прабългарските езически некрополи преди средата на VIII в. също е предмет на спор в научните среди (имам предвид спора за ранната датировка на некропола при Балчик).

Значи ли всичко това, че прабългарите идват тук съвсем не толкова цивилизовани, колкото е модерно да се твърди? Дали прабългарите у нас извървяват за около век – век и половина пътя „от номадство към градове“ (по сполучливия израз на Светлана Плетньова)?

 

Не мисля, че днес има много сериозен спор относно датите на българските езически некрополи. Вярно е, че доскоро те се датираха във втората половина на VIII – началото на IX век. По съвсем неясни причини, а най-вероятно и поради недостатъчните археологически данни, в началото датите им се изтегляха към по-късно време и тогава наистина имаше спорове. Некрополът в Балчик обаче беше справедливо определен като най-ранния от всички и осигури база данни за сравнение. Не виждам убедителни доказателства за спор.

От друга страна, в последните 20 – 30 години разкопките в Плиска разкриха по-стария културен пласт, под каменните градежи. Пластът представя най-ранния, първоначален период на столицата от края на VII – VIII век. Аулът е бил защитен от землен вал и ров пред него. В този смисъл напомня устройството на лагера при Никулицел, днес в Румъния – мястото, където около 660 г. Аспарух и подвластният му народ спират при делтата на Дунав и се укрепяват според традициите си. Разбира се, нямаме сега достатъчно време за подробности.

 

Постройките от този ранен период в Плиска са предимно от дърво. Някои от тях са с импозантни размери – една сграда, с кръгъл план и диаметър около 30 метра е определена като първия кански дворец. Прецизните разкопки, както и интерпретацията, са на проф. Рашо Рашев (1943 – 2008 г.), безспорен познавач на българската култура. След опожаряването на града от император Никифор I Геник през 811 година започват и каменните градежи. Пък нека не говорим на едро и със закръгления.

 

Ще спомена Кан Омуртаг (814 – 830 г.) и неговия Чаталарски надпис от 821 – 822 година. Текстът съобщава за строеж на мост, за крепост, за лагер в Плиска, за украса от четири стълба и два медни лъва между тях – все строежи, които не изглеждат съвсем дървени. Има и други строителни надписи от Омуртаг – споменавам го само за да обърна внимание, че тези събития са в първата половина на VIII век, а не във втората и IX век е още твърде далеч.

 

А дали българите, които идват на Долен Дунав и основават държава, са номади е въпрос твърде дълъг и все още с не съвсем ясен край. Не, не са номади! В онова време преселници невинаги означава номади. Ще си послужа с една хроника, а и малко преди датата ѝ. Като размишлява върху социално устройство и етнография, Аристотел (384 – 322 пр.н.е.) отбелязва: „Някои живеят по полиси, други по етноси“. Разбирай: някои живеят в градове, други по общини. Това етнографско наблюдение не търпи промяна хилядолетия напред, до наши дни.

 

Можем да прочетем подобно описание и за самите народи от българите, оставено близо 1000 години след Аристотел. То принадлежи на Захарий Ритор, живял между втората половина на V-ти и първата половина на VI век, сирийски историк, епископ на Митилена. Оставил е богато писмено наследство, сред което се откроява една Църковна история, съхранила събития, описани в изчезнали вече сирийски и византийски съчинения: „Базгун е земя със свой език, която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите живеят бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града… Авнагур е народ, който живее в палатки…“

 

Освен това трябва да се уточни и какво разбираме под българи – древни българи! Може би с това трябваше да започнем?! Вече споменах, че българи е събирателно име. Зад него трябва – задължително, за да не изпаднем в грешки или ненужни спорове – та зад това име трябва да виждаме конгломерат от племена! Това са различни племена, на много от тях знаем имената, а още повече остават безименни за нас. Различни са, макар и с близки обичаи и практики. С различен произход. Сред тях може да има номади, но част от тях не са. Българите са конен народ, не непременно номадски.

 

Приема се, че сме наследници на славяни и прабългари. Затова е толкова важно да се изследват техните некрополи. Вие обаче се занимавате и с некрополи, които са оставени в нашите земи от население, живяло тук преди идването на славяни и прабългари. Какво е любопитно да се знае за него? Кои етноси оставят свои некрополи по нашите земи в периода IV – VII в.?

 

Да, имаме разнообразие от некрополи от IV – VII век. На първо място трябва да отбележа, че много голямата част от тях, да не кажа всички, са християнски. Случи ми се да проуча няколко от тях с дата IV – V век. Те са оставени от траки. Без съмнение приели християнството, като всички други на територията на Римската империя, траките запазват живи спомените и практиките си от предходното време. Да ги наречем колебливи християни, все още неукрепнали във вярата.

 

Единият некропол се намира в полите на Пирин – местността Карагонско, Банско. Датиран е добре с една превъзходно запазена бронзова коланна гарнитура. Наред с всички по-ранни следи, на територията на некропола са запазени няколко поменални каменни структури, едната с куполно огнище. Малко по-късно те ще бъдат окончателно забравени. Още по-интересен е другият некропол – в местността Църковен рид (Клисе бурун), с. Нова махала, Баташко. Там се разкри един от най-ранните християнски манастири в Родопите, както и некропол близо до него. Гробовете са празни – старателно почистени от кости, заравнени, оставени само жертвените съдове и покрити с големи каменни плочи. Обичаят е известен като „равнение на гроб“, добре описан от Стойо Шишков (1865 – 1937 г.), оставил великолепни разкази за етнографията на Родопите и Тракия.

 

Според този обичай известно време след погребение (3 или 5 години, зависи от качествата на пръстта) гробът се отваря, костите се измиват с вино и се отнасят в местната църква, а след няколко дни се прибират в костница до нея. Гробът престава да бъде място за помени. Не знаем началото на този обичай, нито причините му, но най-вероятно е предхристиянски. В Родопите са проучени още няколко некропола с празни гробове. Свързваме ги с траките, възможно с бесите.

 

Известни са и няколко некропола, оставени от готи или сармати. Да споменем един в местността Стражата край Плевен. Анализът на гробните дарове води до заключението за военизирано население. Напоследък готската тема съвсем справедливо и дългоочаквано навлезе в научните изследвания. И за тях има много писмени извори, силно се увеличават и археологическите данни. Ще отбележа, че готите в българските земи и особено на север от Балкана също са християни.

 

Един много интересен некропол с обилен брой керамични съдове и късове шлака в гробовете е проучен край с. Поповяне, Самоковско. Свързан е с рудари – преселници от запад. Край село Одърци, Добричко е проучен голям печенежки некропол. Нека не забравяме, че днешните български земи са почти по средата на вековния път от Изток на Запад и от Север на Юг. Много народ е минал по този път. Не сме наследници само на славяни и българи. Праотците ни са много повече, наследството ни е богато. Ако имахме време, можехме да разгледаме какво се случва в различните географски области на България – ще останем учудени от разнообразието.

 

Бихте ли коментирали шумно рекламираната напоследък хипотеза, че прабългарите са местно население на Балканите? Те не били идвали от никъде, а още от праисторията живели тук. И освен това приели християнството не от княз Борис, а директно от апостолите Павел и Андрей през I в. сл.Хр. Следователно прабългарите, които всъщност са вид късни траки (гети / готи), се явяват един от първите християнски народи, а защо не и най-древният християнски народ на земята…

 

Много занимателен въпрос – но и много сериозен! На първо време ми дойде наум една стара жалба – или извод: Настъпиха тежки времена, всеки пише и никой не чете. Тези твърдения са несериозни. Има много хроники на древните събития, много археология. Вече споменах някои от тях. В общи линии събитията са известни, сега допълваме и доизясняваме, обогатяваме. Учим се да задаваме въпросите правилно. Все още не знаем много детайли, но знаем реда.

 

Ще си призная, че понякога прочитам подобни съчинения, защото ми се иска да знам срещу какво сме изправени. А събирам материал и за едно есе на тема Балкански синдром. Всъщност този синдром не е присъщ само на българите. Завладял е целите Балкани. Като че ли никой не иска да бъде това, което е. Историите се прекрояват, моментите или събитията, които не се харесват или не могат да се напъхат във все пак установения ред, просто се изпускат. Пъчим се като най-древни, най-правоверни. Изобщо всеки си пише историята както му харесва, както се сети.

 

Но какво да кажем за тази случка през 713 година?

 

На престола в Плиска е кан Тервел, а в Константинопол – император Анастасий ІІ. Агатон, дякон и хартофилакс, протонотариус на Константинополския патриарх, пише дисертация. Между другите неща съобщава, че „през време на 11 индиктион (= 713 г.) в събота на Св. Петдесетница, при залез-слънце изведнъж неочаквано въстана против него (императора – бел. моя) събраната в Тракия войска, тъй като – нарушавайки сключените споразумения, той стана причина за случилото се непосредствено тогава нападение на оногур – българите, което се завършило с пленяването и клането на християните в Тракия.“

#интервю

Какво да кажем за бунта на българските нотабили срещу покръстването през 864 г? Знаем какво се случва – Кан Борис – Княз Михаил избива целите родове на бунтовниците, до последното бебе. Знаем добре това от отговорите на папа Николай на запитванията на българите. Какво се случва с Кан Расате – Княз Михаил и защо? Отговорите би трябвало да знаем още от училище. Ще прибавя само една миниатюра от „Минология на Император Василий II“, XI век, от Библиотеката на Ватикана. Една от най-добрите илюстрации на българския воински костюм.

 

За първи християнски народ на Балканите претендираме не само ние. Както впрочем и за най-стар народ. Може би с още малко усилия ще установим, че сме на Балканите още преди началото на времето,… както и християни преди самия Христос?! Опитите сигурно ще продължат!…

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This