Нека отправим поглед в българското минало, но не с помощта на учебни пособия, исторически романи, документални или исторически филми. А по най-непосредствения лично за мен начин ползвайки тогавашния периодичен печат. Във водещите български печатни издания, списвани преди 1944 г., можем да открием учудващо голям кръг от въпроси, които и днес, десетилетия по-късно занимават умовете на културната общественост на България. Въпреки че наглед много от темите във вестниците и списанията са от злободневен характер, често се третират и някои философски казуси, или както е казал поетът: „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“. Това само по себе си е твърде интересно за хора, умеещи да успоредят процесите от тогава с това, което се случва днес.
И все пак трябва да си имаме едно наум и да четем критично, защото, както остроумно отбелязва навремето големият Йосиф Хербст: „Безпристрастен, хеле пък безпристрастен вестникар е журналистически евнух.“ Не можем да приемем написаното от нито един конкретен вестник или списание като върховна инстанция и трибуна на абсолютната истина, обаче четенето на някои от текстовете напълно си заслужава.
Ще представя накратко някои по-експресивни, които имат общо не само с миналото, но и с нашето настояще.
Ето например по какъв начин изобличителното перо на тайнствения Марцел от списание „Съвременник“ (януари 1910 г.) се опълчва срещу фалша и лицемерието в българските литературни среди от началото на XX век.
Антон Страшимиров, известен български писател, редактор на „Съвременник“
Въпроси
„Де е онази будна интелигенция, която някога твърдо стоеше на поста си, която и днес трябваше, и утре, дай боже, трябва непременно да застане пак на своя пост?
Де отиде тя?
Откъде пак ще дойде тя?
Де е онази литература, която беше и не е вече?
И сега сме едно голямо нищо.
Вижте, например, тоя момък със засукани, засмени мустачки: той довчера учеше в Париж и днес е чист парижанин.
А как може, мислите си, днес той да е французин, ако вчера е заминал от тука българин?
А ето оня с дебелите мустаци, наш Иван от наше село, той е италианец, учи се в Рим. Другият, наперченият, който стъпя на пръсти като върви по камъните и подига и надува раменете си като котка. Комшията Петко, той не стъпяше тъй, кога замина, а сега иде от Берлин, Лайпциг, Йена, Мюнхен и е цял германец.
Как стана, боже мой, така? Че не бяха ли те и довчера между нас? Не ги ли е наша майка раждала? Не ги ли е наша ръка поила?
И като се върнат, ден и нощ все едно сънуват. Сънуват за алеите, дето се разхождали, градините, дето са почивали, улиците, дето са добрували, а от улиците на София не могат ни на една името да запомнят.
Защо така?
Не сме ли ние днес изгубени души, не сме ли образа си по погрешка разменили, та не можем дори сами да се разпознаем?
Аз не съм шовинист и за патриотизъм също не говоря. Що търсят шовинизмът и патриотизмът тука? Ние всички, преди да бъдем патриоти, сме млади.
Всъщност ти може да си страшен шовинист и добър патриот и пак да си вапцал своята кожа с чужда боя.
И както е да вапцаш кожата си с чужда боя, за да не познаваш сам себе си, така е също да разпарцаливиш своята душа, та да не си със своя образ.
Ако един е французин, други предприемач, какъв ще бъде тогава оня, който пише, и кой ще иска да знае за него?
От де ще дойде тогава литературата, която трябва, която чакаме?
От де ще се дигне, да се качи пак на своя висок пиедестал, на който довчера гордо се издигаше?“
Въпреки на моменти критичния тон към псевдоинтелектуалщината, въпреки многото спорове по естетически въпроси между враждуващите лагери на конкуриращите се културтрегери, като цяло българската преса се отнася с пиетет към образованието, науката и изкуството. Често на преден план стои укорът към родните несъвършенства и несгоди, но водещо е позитивното чувство, преобладават оптимистичните статии. Надеждата е в просвещението и в науката за подобряване състоянието на българския народ.
Характерен пример за отразяване на действителността именно по такъв начин е ежедневникът „Изток“. В него като редактори работят изявени творци, реализират се високи тиражи и е модно сред българската интелигенция тогава.
Ето пример за злободневен проблем от онова време (1926 г.), който има известна актуалност и днес, в този смисъл е близък и вълнуващ и за нашите съвременници.
Чавдар Мутафов, български писател, архитект, сътрудник на „Изток“
„Надали има по-нещастно студентство от нашето, състоящо се в голямата си част от синове на бедни семейства. С оскъдни средства, но жадно за наука, то идва в София и понася лишения, каквито студентството в другите страни не познава. Може би на някому да се види невероятно, но все пак истина е, че имаме студенти без никакви средства, които работят даже като нощни келнери, за да изкарат прехраната си.
Един студент лъскаше чепици пред банята и все пак завърши образованието си и сега е гимназиален даскал в провинцията, друг видяхме на изпит в своите дюлгерски дрехи и все пак той е един от най-добрите студенти. „Учил съм!“ – заяви той, „По стрехите на къщите, крал съм времето, за да се подготвя!“
Това заслужава почит, трябва да се снеме човек шапката си пред тези мъченици.
Особено като се има пред вид, че дори и за по-заможните, разполагащи напълно с времето си, условията за университетско образование са твърде неблагоприятни. У нас Българският университет е сравнително млад, държавата ни е бедна и затова не разполага нито с богата библиотека, нито с удобни помещения. Има дори семинари, които съществуват само по име, без да притежават стаи за читални. А ясно е, че при такива условия заниманията на студента не могат да вървят така успешно, както на запад, гдето университетите имат богати библиотеки и удобни помещения за лаборатории и семинари. Ние имаме само един университет с не голям брой студенти, да се погрижим за тях. В тях е бъдещето на нашия народ“. („Изток“, 1-ви октомври 1926 г.)
На страниците на вестник „Изток“ можем да се запознаем с мнението по актуалните за българина въпроси на известния писател и историк Стоян Чилингиров.
Стоян Чилингиров, писател, историк, сътрудник на „Изток“
За нас
„Не е легенда, че най-силните студенти в чужбина са българи.
И ние глаголствуваме за индивидуалните дарби на българина. Българинът, който е способен да направи чудеса, но когато е сам вън от България.
Другаде се твори, кипи живот, пясъчните зрънца израстват до планини, а ние тъпчем все на едно и също място, мъртвеем и обръщаме планините в пясъчни зрънца.
Защо това е така?
Ето въпрос, върху който трябва да се спре всяко съзнателно внимание. Защо ние можем да раждаме дарби, но, за да ги отглеждаме, трябва да ги пратим в чужбина, та само по радиотелефона да слушаме тяхното художествено пение, по чужди илюстрации да се наслаждаваме на картините им или от другоезични списания да гадаем техните мисли, платили скъпо и прескъпо тия си върховни наслади, когато сме имали възможност скъпо и прескъпо да доволствуваме почти безплатно и непосредствено от тия богати съкровища у нас.“ (Стоян Чилингиров, „Изток“, 30-ти януари 1926 г.)
За да завърша краткия преглед, ще се спра и на статията с програмен характер на известния ерудит д-р Константин Гълъбов, чиято заслуга за появата на есеистиката като литературен жанр в България е огромна. Константин Гълъбов, писател, филолог, сътрудник на „Изток“
Нашите културни задачи
„Аз презирам ония българи, които считат нашия народ за негоден и само хленчат. Не съм шовинист, но не виждам защо трябва да смятаме българина за по-малко способен от други. Надникнете в нашия университет. Вие ще останете учудени от способностите на оня голям брой младежи, които при крайно оскъдни средства и лоши условия за научно занимание, събира градиво за бъдеща културна България. Неотдавна Ас. Златаров ми писа едно колкото хубаво, толкова и съдържателно писмо от Париж. След като говори за живота на големия град, той добавя: „Но за България тъгувам. Не мога без нея, не мога! Мисля си за изоставената работа, за моя кабинет, за близки в нея мене хора, за моите студенти. И не ще съжалявам, когато ще си тръгна за у нас. Много нещо научих тук, но най-полезното е, че и ние не сме от последните в делото на мисълта. Нямаме само материални условия да дадем прираст на силите си. И в това е нашата трагедия.“
Ние трябва да вглъбим културните си прояви до степента на общочовешки и пътят за това е по-голямото приобщаване към ценностите на Запада.(…) Целият ни живот трябва да се превъплъти и приеме съдържанието и формите на западния, като ги обагри със своето, българското, от което трябва да запазим само несъмнено ценното“. (д-р К. Гълъбов, 14-ти ноември 1925 г.)
Запознаването с българската публицистика от началото на XX век е необходимост за всяка личност с претенции за познаване на културата ни. Трябва да сме наясно, че много от нещата, които ни вълнуват днес и които смятаме за нещо уникално, всъщност са неделима част от наследството ни. А така по-лесно можем да си вземем поука и да не повтаряме грешките на предците ни, ако ли не, поне да се запознаем от близо с опита им.
