снимка: Clay Banks / Unsplash

Хиляди думи всеки ден прелитат пред очите ни. Като се започне от социалните медии, с които повечето от нас започват деня си, през надписите на телевизионните екрани, уличните реклами, вестниците и списанията, и някъде в края на тази спирала на ежедневието – до книгите. Макар че генерализациите за безкултурността на модерното общество са твърде крайни, не сме толкова далеч от истината, когато блуждаещата ни мисъл интуитивно ни отведе към парадоксите на съвременността. Те са свързани с нарастващата прагматизация в живота и пропорционално нарастващата нужда от утоляване на духовната жажда, която обаче бива залъгвана с лесносмилаеми бестселъри, романтични комедии, комикси за супергерои и книги за мотивация.

 

Четенето, като всяка интелектуална дейност, се възпитава. Затова голям принос за развитието на литературния вкус оказват произведенията, които влизат в учебната програма. Ако не друго, в зависимост от тях поне си съставяме мнение за това кои автори не харесваме и ставаме способни да степенуваме западноевропейските културни епохи по белега скука. Но шегата настрана, задължителните творби, които се изучават в часовете по български език и литература в гимназията, не са многобройни, защото така налага образователната система. Въпреки това много български класици попадат в нея и успяват да намерят пътя си до скептично настроените тийнейджъри. Въпросът с чуждестранната литература стои по друг начин.

#бюлетин

#литература и книги

Произведения от чуждестранни автори се изучават в първите гимназиални класове, като подготовката започва с представители на Античността. Омир, Сафо и Софокъл са следвани от Константин Преславски и Черноризец Храбър, а за да бъде културният „меланж“ в главите на осмокласниците завършен, след това идват Бокачо, Сервантес и Шекспир. В девети клас подрастващите стигат до вяло съприкосновение с модернизма, представен от 2-3 стихотворения, за да направят веднага рязък завой към дебрите на 18-ти век и фигурата на Паисий Хилендарски.

 

Десети клас обобщава наученото до момента, като запечатва добре объркването от различните тълкувателни подходи, предпоставени не от друго, а от тотално различните културно-исторически кодове, към които принадлежат текстовете. Този гимназиален клас се отличава с асортимент от български средновековни и възрожденски автори в компанията на класици от Ренесанса, Просвещението и Романтизма, като завършва с перото на реалистите. Оттам нататък учениците се запознават единствено с представители на българската литература, чиито произведения съставят литературния компонент от държавния зрелостен изпит.

Като оставим настрана проблема, със скачането от един културен период към напълно различна епоха и менталност, прави впечатление, че изучаваните произведения са образци на класиката във всеки смисъл. Образци до такава степен, че е твърде възможно да не докоснат ученика по никакъв начин, дори когато той е направил усилието да се докосне до тях. В гимназията се формират устойчивите интереси, ценности, вкусове, които по-късно претърпяват развитие. Обикновено тогава започва дългият и често мъчителен процес по намиране на точното професионално поприще, съпътстван от не по-малко мъчителни събития около съзряването.

 

Период на много и драматични възходи и падения, който несъмнено се преживява значително по-лесно с помощта на няколко хубави книги. Но „хубави“ е подчертано относително понятие. В този случай то се свързва не толкова с произведенията, устояли на изпитанията на времето, а по-скоро отпраща към книгите, разказващи за порастването и опита, за търсенето на екзистенциалния смисъл, за търсенето на индивидуалността, независимо колко стара е историята, която носят.

 

Американската култура почти винаги разбунва духовете, когато става въпрос за интегрирането ѝ в българското училище. Никоя книга обаче не говори по-добре на тийнейджъра от „Спасителят в ръжта“, романът, съпътствал дългите нощи на няколко поколения подрастващи по цялото земно кълбо. Друг роман, представляващ модерната американска класика, който, наред със „Спасителят в ръжта“, се изучава в английските и американските училища, е „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли. Общото и за двата романа е перспективата, от която се води разказът – през мислите и думите на детето, превръщащо се във възрастен.

 

Затова и двата романа въвличат читателя в сериозни морални и философски области на мислене неусетно и леко, без дидактизъм и завоалираност. А какво по-хубаво от това да попаднат в ръцете на свой „връстник“ тогава? Донякъде в интернационална традиция се е превърнало изучаването на автори като Хемингуей и Стайнбек. Популярно задължително четиво са и романите „1984“, „451 градуса по Фаренхайт“, „По пътя“, „Повелителят на мухите“. Едва ли скоро в българската учебна програма ще влязат книги, писани от наши съвременници. В програмите на някои западни гимназии обаче могат да се открият заглавия като „Предимствата да бъдеш аутсайдер“ на Стивън Чбоски и „About a boy“ на Ник Хорнби.

 

Американската класическа литература със сигурност се отличава от европейската дори за ненабитото читателско око чрез нетипичните си жанрови и стилови характеристики. Въпреки това самобитността в най-високите ѝ регистри се открива в руския класически роман от 19-ти век. Руската класика не отсъства в часовете по български език и литература, но е застъпена от „Шинел“ на Гогол и „Евгений Онегин“ на Пушкин. Произведения, които не са за пренебрегване, но изглеждат по-скоро като включени в учебния план основно заради малкия си обем.

 

Трябва да се отбележи фактът, че „Престъпление и наказание“ се учи в някои профилирани паралелки, но „Война и мир“ отдавна не фигурира в христоматиите за средно образование. Достоевски и Толстой не са имена, които звучат като принадлежащи на потенциални завоеватели на тийнейджърски сърца, но дори беглото запознаване с техния маниер на писане и с творческите им концепции би допринесло за едно обогатяване на литературната култура, за каквото по-късно много често липсва възможност.

 

Интересно е да се отбележи, че във Франция гимназистите четат Камю и Бовоар, френски национални съкровища, но и бунтари, които не се съобразяват със завещаните параметри на мислене. Сред изучаваната литература в немските гимназии изпъкват „Кланица 5“ на Кърт Вонегът и „Метаморфозата“ на Кафка. Това навежда на мисълта, че подборът на литература в тези държави не се предпоставя от възможността за вписването ѝ в културно-исторически рамки. Освен това не отсъства елементът на предизвикателство към ученика и любопитството му, който в контекста на българското образование може да е само полезен.

 

Докато във Франция учениците се занимават с апатията на Мьорсо, който погребва майка си, безразличен към случващото се, а в Ирландия се борят с ексцентричността на Джойс, неотдавна в България родители се изправят срещу изучаването на „Декамерон“ в осми клас. Според тях „пикантните сцени“ в произведението щели да имат „деморализиращ ефект“ върху подрастващите. Тази подписка срещу един от основоположниците на ренесансовото мислене предизвиква снизходителни усмивки, но отвъд пренебрежителната насмешка продължаваме да сме настроени враждебно. Различаваме контурите на истинския цинизъм в случая – опасността от цензура върху изкуството, равнозначна на цензура върху свободната мисъл.

 

Наскоро темата за изучаваните творби в часовете по български език и литература стана обект на внимание по друг повод – учител даде задача на възпитаниците си да съпоставят образа на Гергана от „Изворът на Белоногата“ с Гери-Никол. И макар че в намирането на педагогически стратегии, които функционират ефективно за усвояването на учебния материал, няма нищо нередно, вероятно интересът на учениците може да бъде спечелен по „честния“ начин. Като списъкът на задължителната литература, поне в първите класове от гимназиалното обучение, се обогати, за да бъде по-близък до публиката си.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This