Възраждането е епоха от българската история, в която властват приключенският дух и жаждата за знания. Няколко са личностите, които олицетворят тази епоха. Паисий, Софроний, Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов – те са едновременно народни просветители и храбри герои, преживели множество приключения и несгоди в името на светлия идеал България.

 

Около тези колоси осезаемо присъстват и други бележити личности, някои от които надарени с твърде оригинални качества. Една от тях е Иванчо Андреев Богоев от Котел, станал известен в историята като Иван Богоров. Боян Пенев отбелязва, че Иван Богоров е сред най-малко познатите писатели на нашето Възраждане, за чиито големи приноси бъдните поколения сякаш нехаят. Днес в списание „Българка“ ще ви го представим, тъй като името му твърде бледнее на фона на саможертвите, направени за добруването на България.

 

Възрожденецът Иван Богоров посвещава живота си, както сам признава, в търсене „да найде философския камък“. Тази необикновена личност напомня Дон Кихот, но не само на външен вид. Книжовникът Иван Богоров е забележителен и непреклонен идеалист. Неговият „философски камък“ е заспалата българска нация, която иска на всяка цена да пробуди чрез просвета. „Блянувахме заради заспалата българска народност, която тъкмо се събуждаше“ – споделя в автобиографията си той.

 

През 1846 г. Иван Богоров създава и списва първия български вестник, назован смело – „Български орел“. Така Иван Богоров се превръща в основоположник на родното вестникарство. Неговият вестник се печата в Лайпциг. „Написан на един чист народен език, също както се хортува по всичките страни на бащинията ни“. Във втория брой изданието вече излиза под заглавие „Български народен известник“.

 

В програмната статия Богоров патетично призовава народа си към духовна пробуда: „Трябва ли ние, българите, да си останем живи-умрели, както досега? Не трябва ли поне дума и ние да продумаме в царствата на народите, нали и ние сме народ от пет милиона души? Трябва ли и ние още много време да останем без име непознайни за другите народи на тая земя? И ние, българите, трябва да започнем да се усещаме като народ, който има същите правди с другите европски народи. Ние трябва да държим здраво езика и вярата си!“

#бюлетин

#литература и книги

#доверете се на SiteGround

Вестникът не постига целите си, тъй като не успява да привлече достатъчно абонати. Това кара Богоров временно да преустанови журналистическа дейност. Съвсем скоро го виждаме в Цариград, където продължава битката му за народно просвещение. Три години е главен редактор на издавания в „еничарския полог“ „Цариградски вестник“. Първите стихове на бъдещите големи поети Добри Чинтулов и Петко Р. Славейков излизат в този вестник, докато той е под негова редакция.

 

„Да чете българинът титлата на своите царе, да почувствува от какво произхождение е и какви прадеди е имал, но невежеството го е докарало до това позорно положение.“ (Иван Богоров)

 

Сравнението между Иван Богоров и Дон Кихот не е напразно. Подобно на знаменития идалго, и нашият Богоров има навика да действа твърде непохватно в изпълнение на великата си и благородна мисия. Понякога си дава сметка пред какво е изправен, но това не сломява духа му: „Трябваше да направим първом българи и сетне България.“ – Иван Богоров. Това е перифраза на твърдението на маркиз Масимо Д’Азелио: „Създадохме Италия, сега да създадем италианците.“ На Богоров е ясно, че първо трябва да се ограмотят българите, за да добият крепка национална идентичност, която ще са готови да бранят, а чак след това да се хвърлят в борбата срещу вековното си политическо робство.

„Мъчех се да предумвам българите да се не учат веке на гръцки, а само на български.“

 

Богоров има пред себе си три невероятно трудни задачи. Той работи едновременно за развитието на българската наука, на българската художествена литература и на българската журналистика. От днешна гледна точка това са непосилни дейности. Но Богоров е с всестранни интереси и нагласата на енциклопедист.

 

Богоров е неуморен пътешественик. Виждаме го от Котел в Цариград, после в Одеса, в Стара Загора, после в Букурещ. Живее в Лайпциг, където е вестникар. После се установява в Париж, където пък завършва медицина. За кратко е доктор в Пловдив, после вестникар в Цариград, и пак в Букурещ, и пак в Пловдив… Покрай митарствата си написва първи българо-френски и първи френско-български речници, използвани десетилетия наред в българските училища. Създава първата новобългарска граматика, първата българска география, автор е на първите български пътеписи, доста преди Алеко Константинов и Иван Вазов да разработят този жанр в българската литература.

 

Начално образование получава в Котел при известния елинист Райно Попович. След края на това „гръцко ученье, което изтощаваше човека“, той се записва в „голямото черковно школо“ при Кору-Чешме в Цариград. Там негов съученик е Георги С. Раковски. Движи се в кръга и на други видни българи, сред които Сава Доброплодни, Иларион Стоянович и Неофит Бозвели. После „румна ми в ума да тръгна за в Русия да уча славянски“. Богоров „следува науките“ в Решелевската гимназия в Одеса.

 

В Одеса издава първата си книга – „Математическа география“, в която защитава възгледа, че писменият език трябва да е положен на народна основа. „Сетне от как се понахрапах с малко ученье, заминах през Букурещ за Свищов, Търново, Габрово, Изворник, Вета-Загора, и ведом са мъчех да предумам Българите да са неучат веке Гръцки, а само Български. По таз причина в последния град (Стара-Загора) ме поканиха да им бъда Български училник.“

 

Докато работи като учител в Стара Загора, той допълва географията си и я преиздава под заглавието „Всеобща география за децата“. Работи неуморно, което довежда до печат на друга негова книга. „През една година даскалуванье можах да спиша една Българска Грамматика“. Тази книга излиза в Букурещ като „Първичка българска грамматика. Написа Иванчо Андреов“.

 

Това е първата граматика на новобългарски език. Иван Богоров не признава граматиките, излезли преди неговата, тъй като те са граматики или на черковнославянския, или на славянобългарския, но не и на говоримия български. „Българската Грамматика ни учи да говорим и да пишем уредно Български“. Богоров изхожда от принципа: „За да пишем на един висок език, ние нито словарник имаме, нито доста такива даскали, и пак кой както обича ще пише.“

 

Както отбелязва Боян Пенев, съществува грамадна разлика между черковнославянския на Константин Фотинов, славянобългарския на Неофит Рилски и новобългарския на Богоров. Всички български учители и граматици, които са смятали, че литературният език трябва да има за основа народната реч, застават зад Богоров. От съвременна гледна точка Богоров е прав в разбиранията си за развоя на българския език, той излиза победител в спора с останалите граматически школи.

 

Но това не го задоволява и той стига до крайности. За да пречисти българския език и напълно да го освободи от „чуждите елементи“, той „изковава“ нови думи. Освен непознати, тези нови думи (неологизми) са крайно смешни и с времето започват да компрометират добронамерения Богоров. Богоров брани езика до крайност, той е прекален пурист (радетел за езикова чистота). Според него думата телеграма няма място в българския – трябва да се нарича „самобърза“. Телеграфистът трябва да е „самобързар“, билярдът – „тикнеж-чукнеж“, пощата – да е „сновалка“, вместо галоши – „калници“, вместо история – „бивалица“, английският посланик трябва да е наричан „тесноземски изпратеник“ и пр.

 

Неологизмите на Богоров карат българите да се отнасят с насмешка и ирония към личността му. Особено отчетливо е това в годините около Освобождението. Като се оставят на страна странностите и крайностите на този роден „Дон Кихот“, посветил живота си в търсене на своя философски камък, хубаво е да помним тази оценка:

 

„На 1879 г. пътувахме с Дринова през Стара планина за към Берковица. Стана дума за чуждиците в езика ни и аз му споменах за странностите на Богоровия „чистобългарски език“. Знаменитият наш учен ми каза: „Ние трябва да благодарим, че има един Богоров!“ Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват – те ще ни разсмиват, но ще ни стряскат, поправят, защото всички сега – турям и себе си в това число – грешим против чистотата на езика“ (Иван Вазов).

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This