Когато става дума за психоанализа, едно и също име изплува в съзнанието на всеки – Зигмунд Фройд. В това поле на психологията, което се свързва с разбирането ѝ като емпирична наука за душата, е несъмнен приносът на още една личност, довела до нов прочит на психичните процеси. Ако Фройд е „бащата“ на психоанализата, то Карл Густав Юнг е „синът“. И като всеки потомък, той прави ревизия на наследеното, колкото и това да не се харесва на родителя.

 

Взаимоотношенията между двамата започват с размяна на трудове, а когато след 6 години се срещат, те водят разговор с продължителност от около 13 часа. Фройд вижда в Юнг фигурата, която ще изведе психоанализата до нови хоризонти. Това едновременно се превръща в предпоставка за близко приятелство между учените, но е и причината, поради която Фройд започва да се чувства застрашен, превърнал се сам в представителна извадка за случаите, които анализира.

 

Основният конфликт в сферата на науката между основоположниците на психоанализата води до приключване на отношенията им. Той гравитира около разликата в схващанията за понятието „несъзнавано“.  Ако за Фройд несъзнаваното се изчерпва до „събирателно място за потиснати и забравени съдържания“  (Юнг 2016:13) и има подчертано личностен характер, според Юнг то е двукомпонентно. Състои се от личностен пласт, в който се помещават емоционално обагрените комплекси, и от по-долен, вроден пласт, наречен от него „колективно несъзнавано“.

#от живота

#бюлетин

Съдържанията на „колективното несъзнавано“ са общи за всички индивиди. Това са архетиповете. Същността на архетиповете не може да бъде изведена чрез една обща дефиниция, тъй като те съществуват в онази част от психиката, която никога не е била достъпна за индивида. Възможно е нахлуването на даден архетип от несъзнаваното в съзнанието, но Юнг твърди, че процеси от такъв род водят до сложни и тежки случаи на невроза. Освен това, дори и при тези случаи, природата на архетипа не би могла да бъде извлечена в чистата ѝ форма. Преминавайки в съзнанието, той добива индивидуалните черти на личността, у която се е проявил.

 

Юнг често прибягва до епитета „невъобразим“, когато характеризира архетипа. Могат да бъдат проследени и изследвани неговите различни прояви при пациенти, хора на изкуството, масови идеи и културни тенденции, завладели човечеството в някакъв етап от развитието му. Сам по себе си той няма един-единствен облик и отвежда към менталните механизми при древните в смисъла си на „образец на поведение“.

 

Своеобразен синоним на архетиповете са мотивите в митовете, които продължават живота си във възникналите по-късно форми на културата, макар и привидно видоизменени. Като изрази на архетиповете Юнг посочва мита и приказката, а средствата, които стоят в основата на изграждането им, според него са алегорията и символа. Чертите, които им приписва, все още са актуални и пълноценно функциониращи в литературната теория.

От всичко, казано дотук, следва, че в изследванията си върху човешката психика Фройд и Юнг тръгват от различни предпоставки. Методологията на Фройд може да се окачестви в опростен вариант по-скоро като организирана около личните преживявания на субекта, а тази на Юнг – като концентрирана около онези общи звена, които характеризират всеки човек и не са придобити, а наследени още от митологичните времена.

 

В психоанализата на Фройд несъзнаваното също е недостъпно. В него се разполагат травми (най-вече произхождащи от детството), които са били преработени от защитните механизми на несъзнаваното – отричане, изместване, изтласкване и др. В несъзнаваното е положено и либидото, което служи за основен обяснителен механизъм на типовете поведение. Сред ключовите понятия, които той изковава, са „Аз“ (его) и „Свръх-Аз“. Това ни отвежда към забраните и модела на поведение (в детството се свързва с фигурата на родителите, а по-късно започва да носи значението на съвест).

 

Интересът на Фройд към фигурата на творческата личност го тласка да приложи инструментариума си върху нея, за да извлече знание за психичния произход на изкуството и неговото въздействие. Търсейки артистични заложби още у детето, Фройд стига до заключението, че фантазирането при човека на изкуството е равнозначно на играта при детето. Според него никой не може да се откаже от удоволствието, а просто заменя една форма на удоволствие с друга. Всяко желание на лицето отвежда до предишен момент, когато това желание е било задоволено, като този момент лежи най-често в детството, а именно желанията задвижват играта, респективно – фантазирането. Същността на тази дейност на въображението според учения е изчерпателно обяснена от самия език в съществуването на една и съща дума за означаване на сън и мечта. Това е продукт на фантазията – Traum, както и Dream, като в основата си тя е предпоставена от егоистичните желания на Аз-а.

 

Инфантилните желания Фройд намира за ключови, що се отнася до основните конфликти в творчеството на Достоевски. Той открива различни форми на мазохизъм, породен от чувство за вина, в произведенията на руския гений. Търсенията му на първопричината за тези състояния са  увенчани с типично фройдистки отговор. Той смята, че Достоевски е пожелал смъртта на баща си и когато тя се е осъществила, е започнал да възприема себе си като негов убиец. Оттам идва и произходът на неговата епилепсия – припадъците, в тяхното символично значение на краткотрайна смърт, не са резултат от друго, а плод на идентификация на Аз-а с бащата, регулирана от Свръх-Аза във функцията му на санкциониращ орган.

 

По отношение на митовете Фройд предполага, че съответстват на изопачените остатъци от желанията и фантазиите на цели нации. Как обаче тези, изключително насочени към задоволяване на егоистичното удоволствие, желания успяват да доведат този преход до трансформация в колективни желания? Трансформация, имайки предвид факта, че по презумпция включването в дадена общност и активното участие за изпълняването на целите ѝ предполага преминаване на егоистичните нужди на заден план?

 

Относно тази масовост, споделеност на желания под формата на идеи, Юнг пише, че само потвърждава съществуването на колективно несъзнавано, защото както всички религии, така и „всичко, което се римува с –изъм“ (Юнг 2016:68) притежава изключително силен емоционален заряд. Той е почерпен от мотива за сизигията (двойката божества), който има универсално разпространение в психологията на примитивните, в митологията, в сравнителната религиология и литературната история. Любопитно е, от друга страна, как Фройд не само не отрича съществуването на мотиви, но се позовава на тях. Психоаналитикът счита, че техния живот се ограничава до първичната митология, народното творчество и неговото ясно разграничимо влияние върху литературата, а използването им като обяснение на явления от по-късните етапи на цивилизацията е неподходящо.

 

Все пак това навежда на въпросите: Защо тогава Фройд отрича наличието на колективно несъзнавано? Какво е неговото разбиране за мотива, щом като не е поддръжник на психоанализата, служеща си с архетипове? Частичен отговор може да се открие в изследването му „Мотивът при избора на ковчежета“. В него проследява произхода на сюжетите на „Венецианският търговец“ и „Крал Лир“, за да стигне до извода, че двете драми са свързани от известен стар мотив. Като негова най-разпространена реализация той посочва избора между три жени (сестри), най-младата от които е най-добрата и най-красивата, какъвто е случаят и с Пепеляшка.

 

След известни интертекстуални търсения Фройд заключва, че трите сестри са мойрите, като третата всъщност е богинята на смъртта. Информация именно за начина, по който Фройд си обяснява мотивите, носят следните редове: „…за разлика от някои митолози ние не вярваме, че митовете са прочетени от небето, а по-скоро споделяме становището на О. Ранк, че са били проецирани върху небето, след като са възникнали другаде при чисто човешки условия.“ Оттук следва, че в мотивите Фройд отново търси личностните съдържания и елиминира възможността те да са плод на вродената тъмна психика.

 

„Ако Леонардо да Винчи наистина е изобразил двете си майки в образите на св. Анна и св. Мария – в което аз се съмнявам, – тогава все пак е дал израз на нещо, в което са вярвали  милиони хора преди и след него.“

 

Особено интригуващо е изследването на Фройд върху картината на Леонардо да Винчи „Света Анна“. В „Архетиповете и колективното несъзнавано“ Юнг се позовава на него, за да опровергае някои от идеите на своя предшественик, и излага личната си интерпретация. Юнг пише: „Фройд обяснява забележителната картина с факта, че самият Леонардо е имал две майки. Тази казуалност е лична. (…) Това е мотивът за двете майки – архетип, който се среща в най-разнообразни варианти в областта на митологията и религията (…)“

 

По-нататък в изложението си той говори за вариантите на този архетип, които отвеждат до произхода на героите в старогръцката митология (раждат се от връзката между божество и човек), привежда като пример и двойственото раждане на фараона в Египет. Юнг твърди, че и самият Христос е роден два пъти, като второто му раждане се осъществява чрез кръщението му в Йордан. Според него мотивът за двойното родителство е по-разпространен, отколкото предполагаме, откриващ се и в практиката децата да получават двама кръстници.

 

С развитието на литературната теория се променя и методологията, с която тя борави. Психобиографичният метод, или с други думи – отъждествяването на личността на автора с героите и сюжетите, които той създава, бързо остарява. Неговата ненадеждност проличава и тук, в критиката към Фройд по отношение на „Св. Анна“, която Юнг отправя. Въпреки това обаче психоанализата без съмнение отваря много нови врати за интерпретация на изкуството, фолклора и социалните явления. Интердисциплинарния подход, който Фройд и Юнг възприемат и следват, създавайки холистична картина на взаимообвързаност между всички епохи и сфери от човешката цивилизация, продължава да бъде актуален и днес.

Още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This