За стихосбирката „Свръхизискване“ на Крис Енчев

Планирах да напиша отзив за тази книга още по време на премиерата ѝ на 26-ти ноември 2018 г. Но събитието, което беляза следващия ден, отклони мислите ми в съвсем друга посока и така и не се върнах към книгата, докато все още беше „топла“ на рафта. Въпросното събитие е лично и много неприятно (животозастрашаващо), затова ще пропусна подробностите. Важното е, че тази книга остана. Макар и доста по-късно, тя е топла в ръцете ми и аз най-сетне успях да чуя истински онова, което страниците ѝ шептят. И може би е по-добре, че ще говоря за нея от дистанцията на времето. В онзи отминал момент щях да говоря по-скоро през призмата на впечатленията си от премиерата и звуково-сетивния пърформанс, който Крис ни беше подготвил (и който високо оцених), отколкото за самата книга.

Книгата е разделена на четири части, всяка от които започва с цитат, задаващ основната тема: In between, ex post, (a)part, nihil privativum. В първия цикъл, какво подсказва името му, Крис ни разкрива многообразието от възможности и нюанси на оставането или пребиваването „между“. Интересно е да се опитаме да изброим всички „между“, които присъстват в цикъла и колко различни отправни точни ни поставят те. „Между две прехапвания на устата“, където според Крис „може да се приюти някоя излиняла от употреба вечност“, „тънката линия между двата ни телесни острова“, „между една и друга стъпка, между една и друга финална фраза, между себе си и себе си“, както и всички останали недоизказани „между“, които изискват или свръхизискват твърде прецизно сетиво, за да бъдат усетени. Харесва ми улавянето на вечността между тези две прехапвания на устните. Онзи кратък момент на смълчаване, докато вършиш нещо рутинно и уж не мислиш за нищо, а всъщност събира цяло едно съществуване, разгърнато до степен на вечност.

Едно друго разгръщане на вечността е следното стихотворение (не пиша заглавие, защото по-голямата част от стиховете в книгата нямат такова):

позволи ми да потъна
да те чета с подводни очила
когато изплувам
ще издишам думите

Тук Крис Енчев загатва за онази способност само в определени, моменти, „подводни“ или изключителни да черпим от вечното слово, от висшия разум или колективното несъзнавано. Наречете го, както ви харесва, и в тези моменти обикновено е тихо, смълчано, като под вода, чак щом излезеш на повърхността, когато се върнеш в реалността, успяваш да издишаш и да изговориш онова, което си видял или прочел.

Друго стихотворение от цикъла, което ми направи силно впечатление, особено тази фраза:

разстоянията са въпрос на затвор
{….}
на свобода не по-малко

Не мога да не прочета това стихотворение през обектива на случващото се по цял свят в този момент, включително у нас. Какво са разстоянията помежду ни, зависи от начина, по който ги разглеждаме. Разстоянията не съществуват, ако се срещаме в духовната си свобода.

Поезията на Крис Енчев е едно сериозно интелектуално предизвикателство, което обаче задължително трябва да бъде предприето, защото то дава много отговори за самите нас, читателите, до които едва ли бихме стигнали иначе, тъй като въпросите са абсолютно отвъд ежедневното, бутафорното и логичното. Това е поезия на свръхизискването, поезия, която дава изключително много, стига да можеш и ти да дадеш от себе си. Да дадеш онази съвкупност от времето, концентрацията и готовността си да ѝ се отдадеш така, че да я допуснеш до себе си, да допуснеш да ти дава. Тази книга е отворена, дори когато кориците ѝ са приклещили цялото съдържание вътре. Страниците просто са готови за разговор във всеки един момент, но не крещящ, не натрапчив, а много личен, откровен, до степен на оголване, но и на приятелско прегръщане, което малко книги притежават като свръхсила.

Силно препоръчвам книгата на всички онези, които са готови да се срещнат с една различна поезия, не целяща имитации или ексхибиционистично показване, нито потъване в многократно повтаряното! Това е поезия за онези, които не се страхуват да гледат отвъд, но всеки път по нов начин!