За свободата и духът български – учител спасява цяло село само с музика и голямо сърце

снимка: chernivit.info

Мрачни, самотни и тънещи в разруха – така изглеждат повечето български села днес. Няма ги вече цъфтящите градини, прясно окосените нивя и мириса на свобода. Само тук-там от разбитите прозорци, като че ли надничат духовете на онези, които са напуснали не само това село, но и този живот.

Има обаче и села, които са белязани с късмет и са оцелели под напорите на обезлюдяването. Поне засега. Такъв е случаят с Черни Вит – село с огромен дух и история, сгушено под Балкана, недалеч от Тетевен. През 70-те години селото, като много други, е било на път да остане без „своите хора“. Спасява го простичката, но революционна идея на учителя Павел Панчев, който по това време е директор на училището „Георги Бенковски“. Усетил как духът на българското постепенно си отива и хората бягат към големия град, за да търсят друг дом, друга работа и да преследват други мечти, той решава да върне децата назад – към корените им и да съживи българската традиция. Павел въвежда изучаването на българския фолклор още в 4-ти клас, като сам учи децата да свирят, да пеят и да танцуват така, както са го правили техните прадеди. Това се превръща в нещо повече от учебен предмет, в нещо повече от традиция. Децата пеят не по задължение, а защото това осмисля живота им и създава усещане за сплотеност. За тях песента е като „добър ден“ и „как си“. Неща, които често пропускаме да си кажем, разминавайки се.

Във филм на БНТ учителят разказва, че преди години завел деца от училището на музикален фестивал в Полша, където се класирали на 3-то място, само защото фестивалът бил за юноши, а неговите ученици били едва в 5-ти клас. Но този успех доказва, че талантът съществува, необходимо е само човек да има сетива, за да го открие и желание да го обучи и окуражи.

Още нещо много важно, което не се среща никъде другаде, е може би ключът към запазването на традицията и селото – връзката между поколенията. Днес ние рядко говорим истински със своите деца и родители, по-често говорим един на друг и слушаме единствено собствения си глас. В часовете по фолклор в Черни Вит обаче участват всички – деца, майки и баби. По този начин се създава приемственост между поколенията, хората запазват способността си да говорят на един общ език, поддържат връзката – така необходима, за да се разбираме един друг и да запазим историята си. Има неща, които не можем да прочетем никъде – трябва някой да ни ги разкаже, за да разказваме и ние по-късно. Така е запазена националната ни памет през годините, така е запазена и историята на едно от знамената, носени от четата на Бенковски по време на Априлското въстание.

Друг герой на селото е 85-годишния Марин Йотов, в чийто дом до преди година и половина стоеше знамето, което може би самият Георги Бенковски е държал в ръцете си. Някога Бенковски поръчва да се направят 12 знамена, на които пише „Свобода или смърт“. Шест от тези знамена са намерени преди повече от 140 години в хралупа на дърво край селото от предци на Марин. Малко преди края на въстанието, четата минава от там и съзирайки тъжния финал, оставя знамената и си заминава. Знаме номер 9 е съхранявано дълги години в музея на селото, но за по-сигурно, Марин го прибира при себе си. Така то оцелява през времето и е повод за национална гордост на жителите на селото. За Марин то е светиня, за опазването на която се е посветил.

Недалеч се намира и „Бенковската пещера“, в която самият Бенковски се укрива, преди да бъде застрелян от турците в местността Костина. Въстанието е удавено в кръв. Едно от най-големите зверства се случва в Батак, където Ахмед Ага Барутанлията запалва баташкия храм и изгаря няколкостотин души, сред които и деца. В Перущица Спас Гинев и възпятия от Вазов Кочо Чистеменски убиват жените и децата си, а след това и себе си, за да не попаднат в ръцете на турците. Господ изпраща на Ахмед Ага най-смъртоносната болест в света – проказа. Червеите буквално излизат от кожата му, точно както при Ирод Велики, който избива всички новородени момченца във Витлеем и управляваните от него области. Но това не може да върне невинно изкланите.

През 2011 г. жертвите в Батак за обявени от Светия синод за светци и това като че ли е малко възмездие. Такова обаче няма за загиналите в Априлското въстание. Но какво се промени за 142 години? Какво стана с нас? Как е възможно онези българи да тръгнат на сигурна смърт, за да умрат в името на България, а днес ние напускаме страната и собствените си домове? Чудя се, дали ако знаеха, че малко от нас ще си спомнят с благодарност за жертвата им и ще използват всеки удобен случай за бягство, щяха да се бият въпреки всичко? Заслужаваме ли делото им? Но те не са искали благодарност, не са мислели като нас и не са знаели какво ще последва.

Има места, на които Бог присъства. Има места, които Бог обича. Такова място е село Черни Вит, което все още пази своите гори и реки, в което все още тече младата кръв и надеждата, че българската традиция и история ще живеят вечно. Учителят Павел Панчев гледа с надежда. И макар че през 90-те години държавата му връща само 150 лв. от още 100 хиляди вложени в банка за земеделска лихва, той продължава да вярва в доброто у хората и в децата, които са бъдещето. Той е изпълнил своята задача – запазил е училището, селото и традицията. Марин Йотов е успял да съхрани знамето десетки години. Значи и тези, които идват и тепърва ще идват, ще успеят да запазят България, давайки частица от себе си и своята любов за нея. И както пише Вазов:

„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!“