През последните години нерядко се случва нациите да бъдат обяснявани, общо взето като „въобразени общности“, като „въображаема политическа общност, която се представя едновременно като същностно ограничена и суверенна“. Това ще рече, че нациите имат фалшива същност и са изобретение, личностно творение, а не са се формирали в продължение на историческия процес, през вековете.

За българската нация, например, някой може да твърди, че е изобретена по волята на Великите сили. Дори на една Велика сила – Руската империя. Тъй като Руската империя имала нужда от православна християнска държава, която да се намести на политическата карта на Европа, в максимална близост до Проливите, разкъсвайки територията на Османската империя – и ето поражда се България. Всичко се развива много бързо. В Русия набира все повече сподвижници славянофилското движение („всички славяни сме братя, да помогнем на братята славяни, които са под робство“), руската енергия се пренася върху неоформената още нация в Мизия, Тракия и Македония, всички тези хора, живеещи във въпросните земи, благодарение на Русия, руските внушения и в унисон с руските имперски интереси, осъзнават себе си, „въобразяват себе си“ като българи.

Трябва да посочим, че една такава история е дълбоко невярна. Тя може да битува само като въобразена вътре в общност, имаща интерес от продажбата на такъв небивал разказ. Защото такава история може да е валидна за други, по-нови нации, но не и за българската. Ето защо:

Всеки българин е учил в училище „История славянобългарска“ (писана през 1762 г.) и е запомнил, ако не друго, поне известното обръщение обвинение на Паисий към родоотстъпниците и отцеругателите: „О неразумни и юроде!“ Значи още през 1762 г. в българските земи е имало българин с изявена патриотична позиция, чието дело е било посветено на това, да възпитава в патриотизъм своите родственици. А за Паисиевото дело не е отговорна една или друга империя, най-малко Руската, което се потвърждава от т. нар. „Гръцки проект“ на Екатерина Велика, две десетилетия след написването на „История славянобългарска“, целящ възстановяване на гръцката византийска държава върху българските земи.

Трябва да знаем, че Паисий не е някаква „бяла лястовица“. Той е еманацията на един никога нестихващ процес. От тази гледна точка ще бъде интересно да видим кои са другите подобни нему патриоти, които са обичали българщината, давали са ѝ израз и са я противопоставяли на небългарското.

Става дума за изтъкнати български средновековни книжовници, които често остават встрани от интереса на любителите на историята. Причините основно са езикови и мирогледни. Езикът, на който създават произведенията си, с неговите граматически норми, е твърде далечен за голяма част от нас. Стилистиката на средновековните творби пък е подчинена на религиозната доктрина, отново нехарактерна и чужда на нашето секуларно (критично към православния канон) общество.

Черноризец Храбър (X в.) е първият старобългарски книжовник, който твърдо застава на позициите на българското (славянското), противопоставяйки го на чуждото (гръцкото). В „За буквите“ пише:

„Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз (…)“

Много важен е и следният пасаж от произведението:

„И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език [библията]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници.“

Сравнявайки създаването (изнамирането) на славянската азбука с това на гръцката, Черноризец Храбър изтъква предимствата на първата, родната. Отначало гърците не са имали своя собствена азбука, а са ползвали финикийските писмена. След това цели 70 мъдри мъже превеждат Светото писание от еврейски на гръцки и така постепенно пригодяват гръцките букви, докато сам св. Константин Кирил Философ в кратък срок, „за малко години“, създаде славянската писменост. Освен това творецът на славянската писменост е светец, докато творците на гръцката са езичници. Всички тези факти служат, за да се покаже достойнствата на българското и родното пред чуждото, в случая – гръцкото.

В Бориловият синодик, от XIII в. с приповдигнат тон е изразена гордостта от мощта на българския владетел Иван Асен II.

„Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни, и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове — архиереи, свещеници и дякони — почете с голяма чест. Още повече той потърси с голямо желание да възобнови патриаршията на българското царство.“

Освен христолюбивото дело на царя, се подчертава царското величие, изразено и в това, да се „възобнови българската патриаршия“. Явно е, че съществува историческа памет за собствена, българска църква, а „великият и благочестивият цар Иван Асен“ е такъв, защото съумява отново да добие правото ѝ на съществуване. Така се постига своеобразна легитимация на българщината в очите и на небългарите.

В по-късното допълнение на Бориловия синодик, датиращо след падането на България под османско владичество, отчитаме признанието на потомците пред делото на мъчениците за българската вяра, загубили живота си в „благоверие“ и дали отпор на исляма:

„(На) всички български митрополити и епископи, архимандрити и игумени, които са починали в благоверие, вечна им памет!

(На) всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена църква на българското царство, вечна им памет!

(На) Семир, Иончо, Добромир, Иваншо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет!“

В бележките на монах Исая от 1371 г. можем да видим запечатан ужаса на обикновените българи пред лицето на турското нашествие. Монахът споделя:

„Тази книга на св. Дионисий, започнах да превеждам в добри времена, когато божествените църкви и Света гора процъфтяваха като рай, като някаква постоянно напоявана градина. Свърших я обаче през най-злочестото от всички зли времена, когато Бог бе излял гнева си над християните от западните страни (имат се предвид християните от Балканите). И наистина, тогава живите облажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми, не аз, който съм невеж във всичко, но и премъдрия сред елините Ливаний не би могъл с писане да представи нуждата, която споходи християните от западните страни.“

В Дриновския сборник и синодик (XVI век) се съдържа поменик на българските царе. Там четем за „Иван Асен, българският цар, освободил от гръцките работи българския род. Теодор, наречен Петър, негов брат и цар. И Калоян, цар и брат негов, и много победи придоби той над гърци и франки.“

Друг ценен документ с богато историческо съдържание е славянският превод на хрониката на византийския писател Константин Манасии, т.нар. Манасиева хроника. Този превод е направен по поръчка на българския цар Иван Александър (1331 – 1371 г.). Имал е за цел да запознае българите със славното им минало, пробуждайки у тях гордост и любов към отечеството. Хрониката съдържа 70 миниатюрни цветни рисунки. Сред тях срещаме изображения на Крум, Симеон, Иван Александър, на похода на русите в България, войните срещу Василий II Българоубиец и др. Явно Иван Александър правилно е отчел въздействието на тази хроника върху сънародниците си, след като и днес хората не са безразлични към рисунката на Крум от наздравицата с боилите му след победата над Никифор Геник или към миниатюрата с Кръщението на българския народ.

В българската агиографска литература (сред житията на светците) също долавяме откъслечни, но безспорни патриотични податки. Споменава се за „преславния наш град Търнов“, т.е. директно е припозната столицата на Второто българско царство. В житието на света Петка, от Люблянския сборник, четем за „славния град Търнов“, за „великия преславен град“. Определен интерес представлява същото житие в Копривщенския сборник от XVII в., в който се съобщава:

„Иван Асен, син на стария цар Асен, крепко държеше тогаз царството, и никак не се побоя от ония френци, които завзеха Цариград, ами реши да повдигне войската си и да плени нечестивците, и да завладее много земя. И скочи юнашки, по Божията воля, и прие македонската земя, и Сяр и Атонската гора, сиреч Света гора.“ Подвизите на Иван Асен II (1218 – 1241 г.) определено предизвикват одобрението на пишещия.

В житията на светците Никола и Георги Нови Софийски подвигът на българските мъченици за христовата вяра служи за пример. За тях двамата, Паисий Хилендарски ще напише, че „от безбожните турци пострадали в царство Селимово“.

Истина е, че средновековната книжнина не е доминирана от близките и съвременни на нас стереотипи, в този смисъл изглежда някак далечна и чужда. Но пък виждаме, че патриотичното чувство сред българите „от онова време“ е налице, то не бива да се пренебрегва, защото приобщава тези хора с нас, за да ни обвърже в една исторически формирала се общност, преминала заедно през превратностите на времето и оцеляла.