Традиционните вярвания и практики на родопчани отдавна са обект на интерес. Един от пионерите в изучаването им е видният български етнограф, фолклорист и историк Стою Н. Шишков. Неговото име днес носи Регионалният исторически музей в Смолян, чийто основател е самият той. За Шишков, Стайко Кабасанов пише: „Той ведно с братята си по дело Христо Попконстантинов и Васил Дечев образуват родопското тризвездие народоуци и се явява негов най-ярък представител.“ С. Шишков е един от големите изследователи на бита и културата на помаците. Родом от с. Устово, той от дете си общува с българомохамеданите от съседното село Влахово. Когато по-късно започва да се занимава с научна дейност, ще посвети на тях и част от публикациите си. Той си запазва твърдото убеждение, че българомохамеданите в Родопа „само по вяра, и то повърхностно, едва забелязвано, се различаваха от нас, българите-християни.“
„Единствените отличителни белези между помака и българина християнин остават, че първият отива в джамията, а другият в черквата; единият се казва Хасан или Ахмед, а другият Петко или Вълчо. (…) Езикът е родният им български и в къщи, и вън. Носията тоже е една и съща, само помакинята е запазила странния обичай да си сплита косата на малки сплитки и оставя от страна при ушите си къдри, подобни у селянките българки из Тракийското поле. (…)
В много села можете да чуете помаците сами да се изказват, че кръвта им е родствена, че еди кой си помашки род има роднински връзки с еди кой си християнски, че еди кой си български род има свои делове от прадеди от овощните дървета на еди кой си помак и други такива. (…)
Седенките, взаимните спомагания и други такива народни обичаи дори по-традиционно са спазени у помаците, отколкото у българите. Гостоприемството и благотворителността са пък пословични у тях. В някои помашки кътове и народното хоро не е изоставено. Същото е и народното творчество: песни, мелодии, приказки, залъгалки, детски игри, поверия, пословици и пр.“
Стою Шишков описва наблюденията си, придружени с бележки, върху култовете към слънцето и към огъня сред родопчани. Нека обърнем по-сериозно внимание върху тях, не само защото са направени от такъв съвестен изследовател и добър познавач на родния си край, но и защото датират от самото началото на XX в. (1905 г. и 1912 г.) По това време обичаите и култовите практики са запазени в далеч по-автентичен вид, отколкото ги виждаме в следващите десетилетия.
Слънцето във фолклора на родопчани било млад момък. Веднъж, преди още да започне да огрява земята, една змия го уклосала (ухапала) по едното око и така то останало еднооко. А добре, че било така, защото ако би гледало и с двете очи – цялата земя щяла да пламне и да изгори.
Слънцето нямало баща, а само майка и сестра. Сестра му се казвала Мариица. Живеело накрай земята, там, където човешки крак не пристъпвал. Ако все пак някой дойдел при него за помощ, то не го връщало с празни ръце.
Сутрин Слънцето било отпочинало и весело, затова греело помилаим, т.е. не напичало силно. Колкото повече път извървявало, уморявало се, ставало ядовито и припичало все повече. Вечер, когато се измаряло, отслабвало греенето. Прибирало се в къщи прашно, мръсно, окървавено от блъскане по пътищата и затова – още по-сърдито. Само майка му се осмелявала да го посрещне и заговори, ако му се изпречил друг тогава насреща – то би го разкъсало и изяло.
Случило се веднъж една бедна вдовица да дойде до Слънцето, да го пита ще ли омъжи скоро застарелите си три дъщери. И добре, че не сварила прибиращото се в къщи разярено Слънце, защото то би я погубило. Вместо това Слънчовата майка бързо скрила женицата, в очакване Слънцето да се прибере, да си отпочине и да му мине ядът.
Въпреки че било буйно и нетърпеливо, Слънцето било и много работливо, затова успявало винаги да свърши овреме с всичките си задължения. Прибирало се по едно и също време за вечеря, рано си лягало и рано ставало.
При изгрев и при залез слънце българите в Родопите се прекръствали обърнати към него и измолвали берекет. Не бивало срещу Слънцето да се хвърлят нечистотии и да се пръска с вода. Вярвали, че който пикае срещу Слънцето, мигом то ще го накаже, изпращайки му болест.
Българите в Родопите посрещали слънчевото затъмнение като изключително лошо знамение – чакало се, значи, кръвопролитие. Със светлината си Слънцето прогонвало злите сили, затова додето греело се държало навън прането, след залез мигом го прибирали вътре.
Слънцето присъствало и в доста клетви на местни жители: „Да ма услеапи слоанчицеану!“ Още: „Слънце да та укьори!“, „Слънце да те не види!“ и др. В разговорния език обикновено за слънцето се използва умалителната форма – „слънчице“. Ето и две народни песни от родопския край, които пресъздавали местните представи за Слънцето. Първата е от село Ковачевица, Гоцеделчевско, Западни Родопи. В нея местният юнак Михал успява да надбяга Слънцето със своя „фирогона коня нефирана“.
Похвалил се Михал добър юнак,
похвалил се снощи на седенки,
похвалил се при малките моми,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара това ясно слънце
и превара той силни ветрове.
Кога било утрес сузарана,
отидоха тие малки моми,
отидоа на Ивер за вода;
там видеа слънчевата майкя,
па на майкя веля и говора:
– Таком бога, слънчева майчице,
похвали се Михал добър юнак,
похвали се снощи на седенки,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара това ясно слънце
и превара той силни ветрове!
Па си стана слънчевата майкя
па на слънце вели и говори:
– Таком бога, мое ясно слънце,
похвалил се Михал добър юнак,
похвалил се снощи на седенки,
похвалил се пред малките моми,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара тебе, ясно слънце
и превара той силни ветрове!
Пак си стана това ясно слънце,
па отиде Михаилови двори,
та сос Михал облог облагали
у утром заедно да вървят:
ако превари това ясно слънце,
да му земе коня фирогона,
фирогона коня нефирана;
ако превари Михал добър юнак,
да му земе сестра Мариица.
Кога биде утро сузарана,
па си тръгна това ясно слънце;
слънце вече ойде на обеда,
а Михал си руйно вино пие.
Па го виде слънчевата майкя,
па на Михал веле и говори:
– Кога не мож облог да си държиш,
защо баре облог ми се фащаш?
Слънце вече ойде на обеда,
а тизека руйно вино пиеш!
Па стана ми Михал добър юнак,
тури нога во лесна зенгиа,
дур прехвърли и левата нога,
той отиде слънчеви изгреви;
до де Михал добре да си седне,
той си стигна това ясно слънце,
па на слънце вели и говори:
– Таком бога, това ясно слънце,
язе щ’ида на твоите пладнища,
кога тизе мене стигнеш,
да ма викаш заедно да вървим!
Стигна слънце на пладнище,
стигна слънце и замина,
а на Михал се не обажда;
коня цвили, Михала собужда:
– Стани, стани, Михал Добър юнак,
слънце стигна вече и замина,
а на тебе не се обажда.
Пак си стана Михал Добър юнак,
воседна си коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
пак ей стигна това ясно слънце,
па на слънце вели и говори:
– Язе щ’ида на твоите двори!
А слънце му вели и говори:
– Чекай, Михал, заедно да вървим,
да ти даам сестрица Мариица!
Я Михал му вели и говори:
– Язе неща сестра Мариица,
нело ида хора за похвала.
Местните вярвали, че откакто Михал юнак надвил Слънцето, то много се разлютило на хората и вече трябвало да се пазят от него, където го срещнат. Втората песен е част от „Показалеца“ на Раковски („Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч.“). Разказва за Слънчовата женитба с Хубава Грозданка.
Славки си рожба не трае!
Добила Славка момиче,
твърде е било хубаво.
Славка се чуди и мае
как да му име нарече.
Па го нарекла Грозданка –
да му е грозно името.
Расла, порасла Грозданка,
голяма мома израсла,
слънце не си я виждало.
Че си Грозданка излезе
у бащини си градини,
пред бащини си дворове,
там си я слънце съгледа!
Три дни, три нощи трептяло,
трептяло, не захождало;
все му е майка готвила,
готвила, надявала се,
защо се слънце забави.
Кога си у тях отиде,
мама му го е съдила,
съдила, още питала:
– Слънчице мило, мамино,
защо се, слънце, забави,
та ти вечеря изстина,
вечеря – крава ялова
и девет пещи кисел хляб?
Слънчице дума мами си:
– Да, знаеш, мамо, да знаеш
каква си мома съгледах
на долна земя, на света!
Ако таз мома не взема,
не ще си ясно изгрявам,
както си ясно изгрявах…
Да идеш, мамо, да идеш,
да идеш, мамо, при Бога,
да идеш, да го попиташ
може ли да я вземеме,
тук жива да я дигнеме –
за нея да се венчая?
Ходи мама му и пита:
– Боже ле, благодарим те!
Слънце е тъжно и жално,
че е мома съгледало
долу ми, на долна земя.
Бива ли и приляга ли
жива момата да вдигнем?
Господ старици думаше:
– Старице, майко слънчева,
бива си и приляга си.
Да спуснем злати люлчици
на Грозданкини дворове,
на личен ден, на Гергьовден.
Ще върви мало-голямо,
за здраве да се люлее;
най-подир ще иде Грозданка,
на люлка ще си поседне,
на люлка да се люлее;
ний ще си люлки дръпнеме,
нагоре ще я дигнеме. –
Както е казал, станало…
На личен ден, на Гергьовден,
златни са люлки спуснали
на Грозданкини дворове.
Вървяло мало-голямо,
за здраве да се люлее.
Люлели, що се люлели,
най-подир дошла Грозданка;
сама я мама залюля.
Като седнала на люлки,
тъмни се мъгли спуснали,
и люлки са се дигнали.
Като се люлки дигнаха,
мама й плаче нарича:
– Грозданке мила, мамина,
девет си годин сукала,
девет месеца да говейш
на свекър и на свекърва,
на първо либе венчано.
А Грозданки се дочуло
девет години да говей.
Че е Грозданка говяла
девет години на свекър,
на свекър и на свекърва,
на първо либе слънчице.
Слънчу се жалба нажали,
че е Грозданка немица,
та се за друга загоди, – да не е няма-немица.
Грозданка ще е кумица,
Грозданка ще ги венчава.
Дигнали сватба голяма.
Грозданка було пребули,
само е було пламнало!
Булка под було продума:
– Грозданке, млада кумице,
ако си няма-немица,
че сляпа ли си слепица,
та ми булото запали?
Грозданка се е засмяла
и булки дума, продума:
– Яз не ти було запалих,
само е було пламнало,
и не съм няма-немица,
нито съм сляпа-слепица!
Мене ми мама наръча –
девет съм годин сукала,
девет годин да говея
на свекър и на свекърва!
Сега й девета година,
сега ще и да продумам. –
Като я слънце зачуло
и стара майка слънчева,
булка са назад върнали,
Грозданка с слънце венчали.
Друга много разпространена практика в Родопите е култът към огъня. Нека направим малко исторически паралели, за да можем да обясним появата и развитието ѝ. На първо място, можем да отбележим, че е твърде вероятно езическите капища в Плиска, Преслав и Мадара от Първото българско царство, да имат общо архитектурно изпълнение например с т.нар. „храмове на огъня“. Тези храмове са познати от Хатра, Северен Ирак и от Хумаринското градище до река Кубан, Карачаевско – Черкезката област на Руската федерация. Става дума за храмове, свързани със зороастрийски практики.
В центъра на храмовата постройка се издигал каменен постамент, на който горял свещеният огън. Този огън символизира божественото присъствие, затова трябвало да бъде много строго пазен. Свещеният огън се наричал Атар. Създаден е от Ахура Мазда, зороастрийския бог на доброто, и е израз на Висшата правда (Аша Вахища). До него имали правото да се доближават само жреци, които носели специални бели маски на лицето, за да го пазят от скверния си дъх. Дървата, които служат за поддържането на огъня, също се подлагали предварително на очистителни процедури. Огънят в храма бил на най-голяма почит, но освен на него, зороастрийците се кланяли на всеки един огън, дори на този в домашното огнище – затова бивали наричани огнепоклонници.
За да се предпазим от крайни заключение относно произхода на култа към огъня в българските земи и в частност в Родопите, нека напомним, че подобен култ е бил разпространен из почти цяла Европа. Така че може би става дума за обща (индоевропейска) почит, която се проявява под различни форми във времето и пространството. Джеймс Фрейзър дава редица примери за това в книгата си „Златната клонка“.
В Ирландия се палели летни огньове, през които минавал яловия добитък, за да добие отново плодородие, а пък момиче, което прескочело такъв летен огън три пъти, щяло скоро да стане булка. Във Франция вярвали, че девойка, която танцува около девет такива летни огньове, до една година ще се омъжи. В Чехия пък смятали, че стига само да види деветте огньове и ще се омъжи.
В Обермедлинген, Германия, местните палели на 15-ти юни огън, който назовавали „Небесен огън“. След това взимали колело от каруца, намазвали го с катран и усуквали със слама, после повдигали на върлина, висока четири метра и го запалвали. Изправяли се с него на височината на един хълм, откъдето постепенно слизали надолу, произнасяйки заклинателни думи към небето. В този обичай с „Небесен огън“ можем да видим доста паралели в българския „Паликош“, при който на висок прът се държи запален кош със слама.
Не е безинтересно да се запознаем с версията на Милош Сидоров за произхода на този обичай „Паликош“. Според него става дума за т.нар „огън – пред – божеството“ – свещен огън, горящ някога още в хетските храмове. Този огън се изнасял навън от храма, сред хората, само веднъж годишно – на „Сирни заговезни“ у българите и на „Неуруз“ (Ново лято) у язидите – огнепоклонници. Тогава при язидите започвало народно шествие, на което участниците вдигали високо във въздуха пръчка със завързана на върха ѝ слама. Твърде спекулативно е обаче да се търси родство в ритуално отношение само между българи езичници и зороастрийци. Виждаме, че подобен езически обичай го имало и в Швабия (Обермедлинген), според описанията на Джеймс Фрейзър.
Стою Шишков излага 25 различни случая на спазване на култа към огъня сред родопчани. Интересен е случаят с назовавания от хората „жиф оган“ или „диф оган“ (наричан в Гоцеделчевско и „Божи оган“). Той се запалва задължително и само от триене на две сухи дървета. Нощно време през него прекарвали добитъкът, за да го запазят от разни епидемии като шап, шарка и др. Според Шишков, за родопските овчари това било най-сигурното средство за опазване на добитъка от болести. Тук пък виждаме подобие с ирландския обичай, включващ също прекарване на животни през огъня. Названието „Божи оган“ пък се родее с „Небесния огън“ в Германия. Няколко думи накратко и за другите описани от Шишков култови практики.
Докато новородено дете навърши една седмица, до стаята на родилката и денем и нощем стояло паниче огън, което пазело майката и детето от зли духове.
Когато влизал чужд човек отвън в къща с малко дете, преди да се поздрави с домакините и да се докосва до детето, трябвало да попипа с голи ръце огън.
Когато обличат малко дете в нови дрехи, трябва първо да промушат жив въглен в тях.
Когато къпели малко дете, първо хвърляли горящ въглен в коритото.
На урочасани и настинали хора и на плачливи малки деца им давали да пият вода, в която предварително пускали живи въгленчета.
Преди стопаните да се настанят в новата си къща, трябвало първо да накладат огъня в огнището, който да гори цяла една нощ, без да угасва и т.н.
В обяснение на разнообразните, но всъщност подлежащи на класифициране култови практики, нека напомним заключенията на Фрейзър: „Независимо дали се използува под формата на големи клади, запалени на определени места, на факли, които се разнасят от място на място, или пък на въглени и пепел, взети от димящия куп гориво, смята се, че огънят допринася за растежа на посевите и благоденствието на хора и животни.“
Има две обяснения за същността на култовите практики с огън.
„От една страна, се твърди, че те са слънчеви заклинания или магически церемонии, предназначени да осигурят необходимата слънчева светлина за хора, животни и растения на принципа на имитативната магия – като се разпалват огньове и като се наподобява на земята големият източник на светлина и топлина на небето. (…)“
Значи огънят е разбиран като заместител на слънцето.
„От друга страна, се твърди, че ритуалните огньове не са по необходимост свързани със слънцето, а са просто замислени като пречистване, предназначено да изгори и унищожи всякакви вредни влияния, схващани както в лична форма – вещици, демони и чудовища, така и в безлична – като разпространило се замърсяване или влошаване на въздуха.“
При всички положения култовете към слънцето и към огъня сред родопчани са имали голямо значение при формирането на ценностната им система.
