Настоящите обществени вълнения у нас покрай всичко свързано с прабългарите, съпроводени с отшумяващия интерес към всичко свързано със славяните, като че ли не оставят място за дебат върху третия основен компонент на българската народност – тракийския. Малко по малко започва да се забравя, че на българската история не се дава начало с появата на историческата сцена на прабългари и славяни, нито със сключването на мирния договор между Аспарух и Константин IV Погонат. Както авторитетно се отбелязва: „Дунавска България от 681 г. е приемник на заварената късноантична, пъстроцветна, многосъставна мозайка от култури, в която тракийската има основен дял“.

„Бащата на историята“ Херодот пише: „Тракийският народ е най-голям след индийския от всички хора. Ако той се управляваше от едного и беше единодушен под него, той би бил, по мое мнение, непобедим и по-силен от всички народи.“

Но какво от това, че траките са били толкова многобройни, ако те не са се показали с делата си достойни за по-сериозно внимание? Ако нямат своята славна история, свои видни представители, би било нормално повечето от любителите на история да не се интересуват от тях. Бих искал с този текст да покажа, че познанието за траките, осмислено в науката, посветена на тях (тракология), се развива достатъчно динамично през последните години, при което тракийската общност постепенно, но твърдо завоюва своето истинско място в историята.

Ето някои кратки данни за известни тракийци, представени в книга на Валерия Фол, Димитър Попов и Кирил Йорданов:

„Клио, музата на историята, отрежда: – названието „цар“/„рекс“ в западноевропейските езици да е производно от името на легендарния тракийски владетел Резос; – мечтаната цел на всеки музикант да е доближаването до Орфей – митологичния синтезен образ на тракийския цар жрец учител по мъдрост, който с музиката си може да подчини на своята воля дори боговете на Отвъдното; – всеки лекар да се стреми към умението на жреците лекари на Залмоксис – царят жрец, учител по безсмъртие на гетите, които са ненадминати лечители на тялото и душата; – идеалът на свободолюбивите да е Спартак – тракийският аристократ воин, повел хиляди роби към свободата, чиято героична смърт е равнозначна на орфическо жертвоприношение за безсмъртие“.

Александър Фол припомня: „Древна Европа е континент на етно социални общности, които използуват писмена (азбуки), но не са създали своя литература. Сред скитите, германците, келтите, славяните, иберите, илирите, фригите, етруските, италийците и траките, най-развитите старогръцки средища и Рим са изключения.“ Тъй като не завещават своя оригинална тракийска литература, познанието за траките се реконструира въз основа на представите на другите заобикалящи ги и обикновено враждебни на тях писмени общности.

Предците на траките живеят в предписмени времена, за тях информация черпим от археологията. Към момента за тях се знае следното. „Конници скотовъди от причерноморските степи, прорязани от пълноводни реки, земеделци, носители на традицията да се обработва плодородната тракийска земя, изкусни миньори и занаятчии – владелци на огъня, както и безстрашни моряци – майстори на ръчното кормуване, изграждат през 5 хил. пр. Хр. край Варна и на други места по Западното Черноморие първата европейска цивилизация, т.е. първата духовно осмислена организация на социума. Когато селища се планират и укрепяват, когато се вдигат светилища, за да се привлекат и съхранят божествената енергия на небесните тела, когато започват да се изписват пиктограми, тогава настъпва същинското самоосъзнаване.
Човекът започва да мисли себе си не само в групата и общността, но и във Вселената.“ (Валерия Фол). Тракийските предци създават тази първа европейска цивилизация, „първата духовно осмислена организация на социума“. Все още се спори за това, доколко е силна културната приемственост между създателите на въпросната цивилизация и траките, но така или иначе връзката помежду им е факт.

Какво обединява траките, за да ги противопостави на другите племена, населяващи тогава територията на днешна Източна Европа?

Това са тракийските представи за Отвъдното и техните култови практики, за които научаваме посредством откритите напоследък грандиозни находки в „Долината на тракийските царе“. Именно религиозните ритуали са нещото, което толкова различава траките от иначе толкова близките им елини. Тракийското общество е затворено, а елинското – отворено, по оценките на В. Фол. Какво значи това? За тракийския социум е характерна вертикалността, йерархичността, аристократичността: до тракийските култови практики се допускат само призвани и посветени мъже от висшето съсловие; местата за поклонение са скрити за погледа на непосветения (профана). Докато елинското общество е преобладаващо отворено, хоризонтално, елинските храмове за отворени за поклонение на всички. Освен това знаем, че Елада е люлката на демокрацията и на демократичните практики.

В стремежа да се съхранят от скверния поглед на непосветени, тракийските светилища често биват разполагани под могилен насип, запечатвани и изолирани по определен начин. Тази причина, концентрирането на вниманието на тракийските архитекти върху храмовата архитектура и сакралните площи, към скритото, потайното, отклонява вниманието им от общественото благоустройство. Затова в тракийските владетелски резиденции отсъстват пищните елински архитектурни ансамбли.

Образцова находка, илюстрираща по чудесен начин тракийския погребален ритуал, е гробът на тракийския владетел, открит през 2004 г. в могилата Светицата до с. Крън, в близост до Шипка. Става дума за владетел на Одриското царство.

Златната маска на тракийски владетел на Одриското царство, вероятно на Терес I, от V в. пр. н.е., открита в могилата Светицата

Гробницата, в което се намира покойникът, наподобява саркофаг: каменни блокове са положени в дълбока яма, покрита отгоре с други шест трапецовидни каменни блока. Открита е под могилния насип на могилата Светицата. Символно гробът би могъл да се отъждестви с майчината утроба: затова е така прилежно затворен за слънчева светлина, в очакване на (пре)раждането на Царя като антроподемон. Освен това подземната площ от гробницата е считана за свещено пространство, принадлежащо на Великата хтоническа (земна) Богиня-майка, но също така е и „вратата към Отвъд“ (В. Фол). Отвътре гробното пространство е частично обагрено със свещените хиерогамни цветове на тракийския орфизъм – червеното, което символизира изгрева, пораждането, е в източната част и черното, символизиращо залеза, смъртта – в западната. Това значи, че в смъртта си Царят е готов да встъпи в свещен брак с Великата богиня майка и да се превърне от смъртен в безсмъртен, в антроподемон, т.е. полубог-получовек, обожествен човек. За да стане всичко това, трябва да се възпроизведе орфическия ритуал. Царят трябва да бъде разкъсан на парчета от вакханките на Великата богиня майка, нейните жрици.

Гробницата от могила Светицата

Ето защо намереният от археолозите в гробницата покойник наистина е разчленен, т.е. ритуалът, даващ началото на обожествяването му, е осъществен. Главата му е отрязана, а на нейно място е сложена златна маска. Погребаният е облечен в бойни доспехи. В гроба са намерени още златен пръстен-печат, нарочно нарязани сребърни съдове, амфори, два железни меча, четири върха на копия и 144 стрели.

Златен пръстен-печат от Светицата с изображение на почиващ атлет

При траките царският погребален ритуал е всъщност орфически ритуал по встъпване в безсмъртие. Към това заключение водят редица археологически находки от Долината на тракийските царе: гробищно култовия комплекс при могилата Оструша, Мъглижката гробница, храмът-хероон на Севт III под могилния насип на Голямата Косматка, Казанлъшката гробница и пр. Важно е да се знае, че така характерната вяра в безсмъртието на траките добива измерение именно в разкритите царски погребални комплекси, които в същото време са и храмове, посветени на владетелите антроподемони.