Ирена Иванова (Рене Карабаш) е завършила „Приложна лингвистика“ (с английски и френски език) във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и магистратура по „Театрална режисура“ в Нов български университет. Стипендиант е на „Западен католически университет“ в Анже, Франция.

Автор на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“, 2015 г.) – номинирана за Националната награда „Иван Николов“. Нейни текстове са включени в световни поетични антологии; превеждани са на словенски, испански, гръцки, английски, чешки и турски език.
През 2016 г. става един от основателите на Творческа академия „Валери Петров“. Година по-късно, вече сама, Ирена Иванова сформира Творческа академия „Заешка Дупка“. Тя е създател и на Театрално ателие „Експериментика“ и театрален режисьор. А за ролята си във филма „Безбог“ получава редица награди от фестивали – „Сребърен леопард“ (Локарно), „Сърцето на Сараево“ (Сараево), „Алуминиев кон“ (Стокхолм), „Златна роза“ (Варна).

Срещнах се с Ирена Иванова във Велико Търново, на 15-ти юни, малко след аудио-визуалното представяне на дебютния ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет 45“, 2018 г.).

„Остайница“ е история за сблъсъка, за разлома между индивидуалното и общественото, между децата и желанията на техните родители, експресивен разказ за формирането на личността. За проектирането на чужди представи в нас и мъчното им износване, за психическите тежнения, за раните в съзнанието и отвъд него, за белезите на невъзможното сбъдване, гласните и негласни наказания, които понасяме, за да оцелеем, за да живеем. Книгата ни изправя пред албанските кръвни отмъщения, запраща ни в кръга на запазените насилнически закони. Въпросите за ролите на палача и жертвата, за отраженията им във всеки един от нас, за прекъснатите нишки на етиката, за отношенията между хората и техните многоаспектни рефлексии излизат извън охудожествените географски реалии, приближават се и провокират да се замислим.

Ето какво сподели Ирена Иванова за романа, за работата върху него, за сюжета и идеите, за импулсите на поетическото в прозата, за творческите си избори и намерения.

Защо решихте да напишете роман след успеха на „Хълбоци и пеперуди“? Как се роди идеята за „Остайница“? Какво породи желанието за писане в друга форма?

От доста време имам нуждата да кажа нещо повече, което излиза от рамките на стихотворението. Паралелно с поезията, пиша и проза, но не е публикувана. Имам разкази, кратка проза. Просто не съм събрала достатъчно за сборник. Имах нуждата да кажа нещо в една по-голяма форма, макар че романът ми е доста поетичен сам по себе си. Има много поезия в него, но спазва структурата на романа.

Исках да покажа света, който аз виждам, средата, в която съм израснала, която не е по-различна от средата на другите. Как се сформират травмите при човека, в ранните му детски години, малките случки, които го обособяват по-късно като личност и по някакъв начин му пречат да бъде това, което е. Всеки има някакви травми. За всяка травма егото си изгражда маска – маска на мазохист, на контролиращ, в зависимост от травмата. Исках да покажа как от малките събития и случки следва нещо много по-голямо, което е много по-трудно разрешимо. И ние трябва да мислим за това, да се борим всеки ден, за да се приближаваме до Бог и до себе си.

Говоря за Бог не крайно религиозно, а за човека-бог. За Бог, който е в нас и извън нас, защото за мен религията в наши дни е крайно изопачена и изобщо не се говори за нея на съвременния език. Много често говоря за Бог и няма да спра да говоря за него. Някои хора се фрапират и казват: „Ама това някаква набожна книга ли е?“ Всъщност всеки трябва да мисли за Бог, за тази сила, която е над тебе и вътре в тебе. Във всеки от нас има Бог. Най-малкото той се проява, когато създаваме – както той е създал света. Когато създаваме, тогава сме нещо повече от човек.

Кое беше по-трудно – постигането на определена форма, изграждането на романовата структура или овладяването на потока, опитът да канализирате идеите?

И двете бяха доста трудни. Овладяването на самия стил, изобщо да се влезе в структура на романа беше трудно. Стилът, с който си послужих, е поток на съзнанието и колкото и да изглежда, че както мислите си текат, така свободно се лее, той си има своята структура.

Всяка глава е своеобразен разказ сам по себе си. Първо направих скелета на романа и след това по него пълнежа. Това беше голямо предизвикателно за мен. Отне ми доста време. Две години работих върху романа. Отделно проучванията за албанските девици също ми отнеха много време и четенето за тях, четенето на изследвания, художествена литература.
Изразяването на темите беше трудно по-скоро от емоционална гледна точка. Вместването в тази форма на много силна емоция е все едно да имаш едно много бурно море и да се опитваш да плуваш в него. Просто трябваше да се оставя на бурното море да ме поклаща напред и назад… Тогава може да се получи нещо цялостно.

Как поетическото функционира в книгата? Как стихотворенията и писмата, включени в романа, влияят на неговия ход? С какво Ви послужиха? Защо Ви бяха необходими?

Потокът на съзнанието като стил е тежък за четене. Като читател и писател имах нужда от места за отдъхване. Места, при които можеш да прочетеш един правилно написан текст, да си починеш, да се върнеш и след това пак да влезеш в бурното море. Може би и защото съм голям почитател на „Опасни връзки“, който е изцяло епистоларен роман.
Но комуникацията между брата и сестрата в романа („Остайница“) беше много важна за мен и тя се случва именно посредством писмата.

Относно поезията – самият роман започва със стихотворение. Използвах т.нар. фуга, при която части от стихотворението, което е в началото, откриват главите. Иначе сама по себе си всяка глава е поетично написана. Има метафори, асоциации. Всичко е едно цяло и ако нещо се махне, пъзелът се разваля. В началото имаше въпроси: „Защо няма главни букви или точки?“ Ако сложа главна буква или точка, енергията ще се прекъсне. Романът си върви като енергия – със запетаите, за да си поемеш въздух и да продължиш.

Доколко Ви повлияват подобни въпроси? Отдавате ли значение на критическите отзиви за романа? До каква степен мненията за художествените Ви произведения се отразяват върху писането Ви?

Докато пишех романа, не мислех кой какво ще каже. Не ми пукаше. Разбих всякакви норми и на писане, и на съдържание на историята. Може да се каже, че това е роман-бунт за нашето поколение. Но засега критическите отзиви са крайно позитивни, от сериозни имена и само ме радват. Оттам нататък ако някой има проблем с точките, с главните букви, нека той напише роман с главни букви и с точки. Нямам нищо против. Това е моят начин на изразяване. Смятам, че се получава и влияе емоционално на читателя, докосва го. Това е най-важното за мен. Стилът е просто формата, в която е облечена историята.

Защо избрахте да разкажете точно тази история? Кое се появи първо – желанието да изразите определени идеи или историята на албанските девици?

Желанието беше първо, но всъщност темата ми хареса. Започнах да работя върху нея, защото е радикална. Имах нужда от радикална тема, която да накара читателя да ѝ симпатизира, за да си даде сметка за суровите закони, че това, което се случва там, се случва и в България, но просто законите тук не са писани. Темата изглежда далечна, но и у нас се поставят сходни граници. Те са морални, но засягат и свободата, за която се говори, демокрацията и свободата на словото, свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш да бъдеш. Исках да накарам читателите да си кажат: – „Ужасяващо е това, което прочитаме!“ Да си дадат сметка, че се случва и на нас, на всеки един човек – да прави избори, да върви срещу себе си, да предава другия, да дава прошка. Съблякла съм човека от опаковката (мъжка или женска) и съм извадила на преден план душата, човека, Бога… Всъщност търсенето на Бога не в материята, а в ефимерното.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This