Всяка година ходя във Флоренция в търсене на чудеса. Накъдето и да погледна има толкова много да се види и усети – вековно изкуство, творения на Медичите, архитектура, звуците на камбанариите, ароматът на кафе, труфели и вкус на „finocchiona“ (вид колбас – салам), ентусиазиращото „бонджорно“ кънтящо от всички страни рано сутрин… Но истинските чудеса намирам зад зелените капаци на прозорците и резбованите врати на къщите, в магазинчетата, домовете и студията, където попадам на хора с богата душевност и житейски път, пъстър и криволичещ като фреските по стените навън.

Такава една врата за мен беше на ул. „Санто Спирито“ № 8, която през един скромен коридор води към скрит вътрешен двор – градина, и влиза в магическата работилница на Джулиано Ричи и Джианни Брици, майстори на метала.

Двамата навлизат в занаята като момчета, на 14-15 годишна възраст. Джианни не е могъл да ходи на училище (след Втората световна война) и започва да чиракува бижутерство в една от работилниците по това време. Джулиано от малък се занимава със занаятчийство с метал. Споделят работилница на два етажа, която им служи и като работно пространство, и като дизайнерско ателие, и като място за производство, и като магазин за продажби и обслужване на клиенти. Двамата работят заедно повече от 50 години, изработвайки украшения, брошки, кутии, бижута, ключодържатели, орнаменти и какво ли още не, за имена от модата като: Christian Dior, Neiman Marcus, Saks, Bloomingdales, Farmacia Santa Maria Novella, и бутици в Париж, Рим, Милано и Ню Йорк. 

снимка: Тина Бояджиева

Всеки посетител има възможността да се разходи и види цялата работилница, а Джулиано демонстрира процеса на изработване, като се започне от отливката, после разтопяване на метала и се стигне до крайното фино полиране на предмета. Първият етаж е мястото на Джианни, където с помощта на горелка, груб камък и една стара мивка нарязва метала на ленти и с хирургическа точност го превръща в прекрасни рамки за снимки, свещници, стойки за бутилки или огледални кутийки. Подземният етаж пък е мястото, където са тежките преси на повече от 100 години. Джианни до ден-днешен помни разрушителното наводнение от 1966 г., което наводнило подземния етаж до тавана. Необходими са били осем човека да изпомпват водата с ръчни помпи в продължение на три дни. Понеже нямало ток, прокарали електрически кабел от сградата на сегашната централа на Gucci. 

снимка: Тина Бояджиева

От тези гигантски стари блокове метал се раждат изящни цветя, фини гравюри, деликатни риби, звезди, водни кончета, миди, листа, калинки, слънчогледи, фигурки на Дуомото, Понте Векио и Палацо Векио. На въпроса: – „Какво става, когато машините се повредят?“ – Джианни само свива рамене и казва: – „Поправяме ги“. Мария – съпругата на Джулиано, е тази, която посреща клиентите при влизане в работилницата и ги изпраща с прекрасно обвити пакети. Да си техен клиент е нещо като да си техен специален гост вкъщи. Отнасят се към всеки посетител като към епизод от живота им и ако имаш време попадаш в ситуация, в която прекарваш часове в разговори на тема живота, любовта, политиката и каквото друго те вълнува.

Попитах Джулиано и Джианни дали считат работата си за изкуство или просто занаят. Джулиано скромно отговори, че е по-скоро занаят, изкуството е нещо друго, а Джианни сподели, че е повече умение, отколкото изкуство (не съм съгласна с тях). 

Еуфорията ми от присъствието в този магически свят угасна, когато се стигна темата за неговата приемственост и продължение. Както много други занаятчийски работилници във Флоренция и това студио е на доизживяване. Няма чираци, които да се интересуват да научат и продължат традицията на това живо изкуство. Младите хора предпочитат светската работа на компютър в стерилни офиси, за фиксирана заплата, отколкото да изгарят и режат ръцете си, работейки на крак по цял ден. Понякога ме хваща яд, че не съм мъж, и този ден го усетих повече от всякога. Представях си как светкавично бих изоставила „Excel“-ските таблици и бих отишла да отливам, кова и сливам с тези двама възрастни майстори.

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева

Появих се в работилницата с дълъг лист от въпроси и с намерението да снимам и интервюирам Джулиано и Джианни. 

На практика не зададох нито един въпрос от предварителния списък. Беше достатъчно да седна и наблюдавам творчеството им, докато житейското им битие се разкри пред мен като сюрреалистична картина. Прекарвайки една сутрин в тяхната компания, виждайки майсторството им на живо, слушайки скромността им и отдадеността към „занаята“, беше чисто чудо за мен. Спомням си всичките тези пъти, когато съм обикаляла огромните магазини в Ню Йорк, където гривните, кутиите и свещниците на Джулиано и Джианни чакат да бъдат купени от хора в обедна почивка, търсещи облекчение от напрегнатия служебен ден, или от лъскави двойки излизащи от луксозни коли, или от възрастни дами на обяд в „Бергдорф“, или пък от заможни туристи, нетърпеливи да напълнят кредитните си карти. В крайна сметка, всичките пари на света не могат да заместят удовлетвореността от творчество в продължение на 50 години, без да носиш усещане, за каквото и да е превъзходство, или да изпитваш и капчица суета. Джулиано и Джианни никога не са били в Ню Йорк, нито пък на другите места, където техните творения са достигнали. Но тяхната врата винаги е била отворена за всеки клиент, който и да е той, откъдето и да идва. И ще бъде така, докато работилницата остане отворена.

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева