Есента в стихове – селекция съвременни български поети

Есента е строго индивидуално преживяване, което не оставя равнодушен никого. Дори и най-непоетичната душа не може да отрече наличието на по-особени вибрации във въздуха, когато разноцветните листа започват да се откъсват от клоните и да политат надолу, нежно привиквани от своя вечен гроб – земята. В този така поетичен сезон ви предлагам следната селекция от стихове на съвременни бълрагски автори, осмелили се да пишат за промените, настъпващи в природата и в ума през есенните месеци.

Есен

Подритвам
празна бутилка
настъпвам
пожълтял фас
и си мисля – от лятото са останали
само клишета.

~ Петър Чухов

Есенност II

Насред самите умълчани листа,
които вече не принадлежат на дърветата
и са така безкрайно жълти –
само от любов може
така да затворят очи.

Подкупваща есенна есен

Залезът
преди да потъне в себе си

въздушна ласка се оглежда.

~ Аксиния Михайлова

#бюлетин

#поезията днес

„Дървото на спомена“ от Людмила Миндова

Ирен Петрова | ново, поезията днес, ревю

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите...

Начало на есента

Мария навлиза
в седмия месец

плодът в корема ѝ
проглежда.

~ Георги Гаврилов

***

Есенен площад
във фонтаните се къпе само вярата,
че някъде вечно е юли.

~ Елена Ташева

Привидение

Потопена в ромола
на сухи листа,
сред сгушени жълъди
безмълвно вървя.
Шепот ме достига,
обръщам се нехайно,
погледа й срещам,
нежно кехлибарен.
Ефирна и загадъчна,
пристъпва причудливо,
напълно мистериозно,
земята не достига.
Присъствие магично
дъбравата изпълва,
мигом разпознах я –
есента прекрасна.

~ Евгения Михалска

***

Есента не е сезон
тя е разказ
за смелостта.

~ Христина Гутева

Когато за последно

Есен,
която прилича на лято,
е по-сладка от лято.
Зрелост,
която прилича на младост,
е по-сладка от младост.

~ Мария Донева

***

Навътре,
до близкото минало,
сенките в градината падат,
броиш есента им.

~ Теодора Тотева

Есен

Първите знамена на дъжда
паднаха пред нас.
В бяло и черно – отрязаха сцената.
Есен е. Не виждаш ли
как унило прегарят зениците,
остарели в дъжда от безкрайното взиране?…
Есен е.
И спрелият вик се завръща
без моята лятна хармония –
без нея и утрото.
Детето е спряло в средата на релсата
уморено от тичане.
Само конете препускат след тихия зов
и отмятат калта със копита,
като време, загубено някъде.
Тихо е. Есен е.
Начало на зимата.

~ Добромир Търновски

още за четене