Случи се веднъж един чужденец, възрастен господин от Англия на име Джеймс, с изявен афинитет към изкуството, турист у нас, да ме запита нещо конкретно за писателя Елин Пелин. Отначало доста се зачудих на такъв въпрос. Джеймс обясни, че чул край себе си да се произнася името „Елин Пелин“, чието звучене го заинтригувало. Говорещите споменали с тези думи названието на улица. На въпроса му какъв е произходът на името на улицата, те му казали, че носи не „истинското име“, а псевдонима на известен български писател. И толкова. Джеймс се поинтересува що за човек е писателят със звучния псевдоним. За момент се затрудних. Какъв наистина е Елин Пелин, казано накратко. Отговорих на Джеймс първото, което се сетих: „Той е българският писател с най-пъргав ум.“ („virile mind“). Това още повече му се хареса. Каза, че ще потърси да прочете нещо преведено от него, когато се прибере след седмица в Англия.
Сега, захващайки да пиша за Елин Пелин, си припомних любопитството на Джеймс и тези изтървани като че случайно мои думи по адрес на големия български писател. И май наистина на Димитър Иванов Стоянов (Елин Пелин) са му особено любими тъкмо темите за хитроумието и пъргавия ум. Неслучайно неговите незабравими персонажи са все хитреци – Ян Бибиян, дяволчето Фют, Пижо и Пендо и, разбира се, Андрешко (той положителен герой ли е?). Тези са по-скоро безкористни хитреци и шегобийци.
За Елин Пелин е характерна усмивката, която снема всяка претенция, че си нещо повече от другите. Забавление в хитростта, породила се от пъргавия ум. Тази нагласа внушава понякога представата за незадълбоченост и повърхностност у един писател. Но пък това значи и художественост. Елин Пелин е художник, който рисува с думи в едри щрихи. Той маркира личностите, за да извлече есенцията им. Не го занимава идеята за психологизма у човека (не се вмъква в душите на героите си, за да ги изложи на показ пред читателите си). Изобщо на Елин Пелин му е чужда каквато и да е висока претенция в личните дела. Честолюбието му е противно, затова възприема хитрината и иронията така положително и я възпроизвежда художествено в творбите си.
Д. Б. Митов пише: „Елин Пелин не обича да говори за литературата, а още по-малко за себе си. Тънка ирония се изписва на лицето му, когато стане въпрос за суетнята около литературата, суетня, тъй характерна за българския писател. Макар че е вече един от по-възрастните писатели, никога той не употребява менторски тон към по-младите, а предпочита да лекува техните увлечения от позата с безобиден смях, който смущава и предизвиква размисъл.“
Във всяко едно време е нужно да има по един такъв Елин Пелин, който да „приземява“ писателстващите, за да ги предпазва от суетността и тщеславието. Така биха се предотвратили редица литературни „ежби“, вражди и бури (в чаша вода), които обикновено се разпалват от личности, почувствали се недооценени или литературно малоценни.
„Липсата на най-малката сянка от книжност в произведенията му е естествена същност на неговата природа. Наистина само понякога той се дразни леко, и то, когато някои хитри кариеристи се мъчат чрез насилствен шум около себе си или около организациите, към които се числят, да налагат мнения, да изтъкват бездарни работи като най-първи и най-значителни.“
Наистина, Елин Пелин е сред българските творци, чийто път към заслужена литературна слава не е застлан с рози. Особено в ранния си творчески период е потърпевш от лоши критически оценки, и то по отношение на емблематичните му разкази, които всеки от нас е изучавал в училище. Това обаче не озлобява талантливия творец, след време, когато става утвърдено име, той не се наема да води гонения срещу посредствеността. Просто й се надсмива. Без да разпалва литературни войни и да подхваща вестникарски саги срещу еретиците.
Ето как се отзовава за неговите творби известният от първите години на XX век литературен критик Стефан Минчев: „Липсата на творчество в повечето разкази на г. Елин Пелина личи в тяхната случайност. Много от тях са написани случайно и набързо, под влиянието на чуто или четено, без да са достатъчно преживени от автора. (…)
Изобщо тази лекост, с която се отнася г. Елин Пелин към своята работа, този дребен характер на сюжетите му, повечето от които представляват малки случки или малки сценички, без всякаква мотивировка, най-после голямата случайност в избора на сюжетите и в тяхното изпълнение – всичко това намалява извънредно много значението на неговите разкази. Техният ефект не е силен, макар да се забелязва в тях проявление на талант. Те не будят много и силни мисли (?!?!?!), колкото и да са жизнени темите, които понякога засягат, и колкото и хубаво да са разказвани. Селският живот, който е дал повечето от сюжетите на автора, е добил в неговите разкази формата на мънички картинки и малки сценички, къде любовни и наивни, къде смешни и духовите, къде, най-после, тъжни и трогателни, които не ни действат много силно. (Уникално наблюдение на Стефан Минчев!) На тези разкази липсва широка концепция. Затова и селският живот не е намерил в разказите на г. Елин Пелин своя силен израз. И това не може да бъде другояче: едно, защото тия разкази са дребни работи на един начинател, и друго, защото те са случайни работи.“
Когато излиза тази рецензия (1905 г.), Елин Пелин е на 33-годишна възраст. Едва-що дебютирал с „Разкази“ в предишната 1904-та година. Оценката на Стефан Минчев, редно е да се каже, обаче се простира върху много солидни творби – „На браздата“ (с незабравимите Белчо и Сивушка), „Косачи“ (където е открояващият се образ на Благолажът), „Печената тиква“ (за учителя Душко Добродушков и неговата слабост – печената тиква), „Ветрената мелница“ (за надиграването между Корчан и Христина, която загубила и му пристанала) и др.
Съществува закономерност, в която трябва да се вярва. Истинският талант няма как да бъде незабелязан, макар и оклеветен несправедливо от завистници и/или зложелатели. Талантливият човек винаги ще изплува над нечистотията, с която го заливат. Винаги.
Така става, разбира се, и с Елин Пелин. По-важното при него е, което вече се спомена, че той не попива от враждебния негативизъм. Не го стаява в себе си, не трупа злоба, която да излее след време, когато „стане силен“. Остава неопетнен. Както и трябва да бъде. Затова днес думите на С. Минчев за „липсата на творчество“ в разказите на Е. Пелин будят насмешка дори сред учениците.
За правилното възприемане на заслугите на Елин Пелин за българската литература е добре да се чете Владимир Василев. Този, считан от много специалисти като най-голям български литературен критик въобще, е във вихъра си, когато стане дума за образците на българската литература през XX век. В. Василев обръща внимание, че животът в творчеството на Елин Пелин „не е предмет на анализ, а на наблюдение“. И то на външно наблюдение, авторовият поглед е насочен навън.
„Всичко, което вършат хората и което става в природата, е интересно за него. Той не се фиксира в един изключителен момент, в който да изчезне целият друг свят. Наблюдението му постоянно се прехвърля от едно място на друго, от човек на друг, и тъкмо в тая променливост, в непрекъснатия ток на живота търси да го познае. Това наблюдение се проектира на едно девствено чисто съзнание, непомътено да слиза в дълбочини или да подчинява на идеи. Оставя животът сам всекиму да открие своя смисъл, нещата – собственото си значение. Няма да измъчва хората да разкриват своите тайни. У него те и нямат тайни.
За тая наблюдателност Елин Пелин има извънредно пригоден апарат: тънка възприемчивост, вярна оценка и най-главно – едно любовно отношение към всичко. Вече с интимността и топлотата, с която разказва, Елин Пелин ни съобщава за съдбата на всекиго, когото е срещал. Добър или лош, мечтател или изкусител, щастлив или нещастен – той му става близък, защото преди да стане материал за един разказ, всичко, до което се докосва, е било за него чувство: обич, състрадание, мъка, наслада, умора, бодрост. Това многотоние на преживяванията е възможно, защото Елин Пелиновите хора не са герои, нито носители на начала, а обикновени „човеци“, с най-прости чувства. Нещо от тях всеки би открил у себе си.“
Доста по-добри и по-верни наблюдения, нали? Нека се насладим на някои от поетичните му описания и сравнения.
„Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.“ („Косачи“)
„Усилна жътва кипи из равното Софийско поле. От край до край, докъде ти око види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори. Бог тия дни даде страшна жега. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар. Над широкото поле трепери адска марана. Отпуснати и уморени се синеят далечни гори и планини, и сякаш чакат кога полето а-ха ще пламне в пожар. Птичките са забягнали далеч из хладните усои и не им се чуе гласът. Само гугутка се обажда изрядко от сенчеста круша или грив гълъб усамотено префюфюква с криле към гората. Тежко и душно.
Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци.“ („По жътва“)
В. Василев отбелязва още: „Никога у него природата не е в покой: пее, нашепва, подсмива се, скимти или вещае.“
„Под моста играеше като момиче реката пъргава и бистра, бълбукаше, плискаше по камъните току-що разбудена от утрото, бързаше надолу и викаше: сбогом, сбогом, сбогом.“ („Изкушение“)
„Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. Сърцето на пролетта биеше усилено, бързо и новият живот над земята трескаво се готвеше да използува хубавия ден.“
„Елин Пелин получи своето предно място в българската литература преди всичко и чрез читателите. Те го обикнаха още с първото му появяване и не се уплашиха от заплашванията, че „нямат вкус“, че се увличат от „анекдотичното“ и ред подобни нелепици, почерпени все от учебници по естетика. И благодарение на своя вроден хумор и склонност да се подиграва с всяка поза той продължи своята свободна и жизнена песен за човешките радости и неволи, за милите преображения на българския селянин.“
