„Разтърсваща и директна, чувствителна до болка, сграбчваща сърцето и сетивата“ – това е Елена Денева. За нея поетесата Камелия Кондова казва: „Когато Бог иска да ни каже нещо, но ние не го разбираме, тогава се появява Елена Денева. Тя работи на ниво подсъзнание, но в абсолютно съзнание, тези думи не просто ни докосват, те ни шамаросват, обръщат ни душите, правят ни и малки, и големи. Това момиче ни е подарък…“
Едва на 31, тя вече е автор на четири поетични книги: „Щастие в кибритена кутийка“ (2005 г.), „Картонен храм“ (2006 г.), „Натюрморт с пеперуди“ (2013 г.) и „Сенки и бонбонки“ (2014 г.), издадена със съдействието на Асоциация за изкуство и култура – Полски Тръмбеш.
Носител е на награди в редица национални конкурси за поезия и есеистика:
– Наградата на СБП в Националния литературен конкурс „Дора Габе“ (2005 г.)
– Трета награда в Националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2006 г.)
– Специална награда на Славянска академия от конкурса „Дора Габе“ (2010 г.)
– Първа награда в конкурса „Златен пегас“ на в. „Ретро“ (2012 г.)
– Награда за стихотворение, посветено на Добромир Тонев от Националния конкурс „Добромир Тонев“ (2013 г.)
„Изправете се. Идва бурята.
Тя е кратка и диша леко.
Из очите ѝ никнат бурени.
Из смеха ѝ сълзят пътеки.
По ръцете ѝ хапят мълнии,
от косите ѝ кестенее.
Изправете се като хълмове.
Идва бурята. Аз съм с нея.“
„Размисъл“
„Вървеше слабоумното момче…
Поне така му казваха децата.
Защо?
Навярно заради врабчето‚
което носи в пазва цяло лято.
Заради оня минал първи сняг‚
във който без обувки тръгна рано‚
понеже зад разбития му праг
го стягаше душата неразбрана.
Заради непознатия език‚
на който разговаряше с живота.
Или заради грозния му вик‚
когато бе отрязано дървото‚
което приютяваше без глас
безгласния му плач след нечий удар.
Вървеше.. Малък. Също като нас‚
но с вяра и усещане за чудо.
Замислих се със силния си ум
какво ли на земята ще оставя.
Момчето ме отмина… И от шумата
видях как дребно кестенче изравя
и как целува облото телце – детето на дървото.
И застинах – момчето има повече сърце от мен
по триста хиляди причини.
И сякаш със невидимо конче земята от небето се делеше.
Отмина слабоумното момче. Полека след сърцето си вървеше…“
Нейни стихове са публикувани в антологии – „Само за теб“ – антология на българската женска любовна лирика, както и в периодичния печат – списание „Знаци“, вестник „Словото днес“ и други.
Елена Денева е член на Съюза на българските писатели и е един от най-обещаващите и талантливи млади творци на България.
Елена Денева – коя е тя в 5 думи?
Лошо изпълнение на не лош замисъл.
Кога разбра, че не можеш без да пишеш?
Когато не спрях, въпреки упреците, че съм посредствена, неталантлива и пиша „римушки“. Тоест отдавна.
Имаш четири издадени стихосбирки – разкажи ми за тях…
Предпочитам те да говорят за себе си. Мога да кажа само, че бяха желани повече от хората, които им помогнаха да намерят книжните си тела, отколкото от мен. Никога не съм търсила средства за издаване, просто в определени моменти от живота ми някой е решавал, че би било хубаво да се появи книга. И аз съм се съгласявала. Благодаря на толкова много човеци…
Да очакваме ли нова стихосбирка?
Вероятно все някога ще се случи, има доста витаещи безнадзорно из виртуала стихове, които издишвам и нерядко губя.
Тъгата или щастието? Кое чувство ражда поезия?
Всяко чувство може да роди поезия. Някои хора я живеят, те самите са поезия. Аз само пиша стихове. И най-често те са сладникавото лекарство против тъга и гняв за мен.
Ърнест Хемингуей твърди, че животът е прекрасен и си струва да се борим за него… Каква е твоята философия за живеенето?
Нямам философия за живеенето. Умирам ежедневно и не знам как да живея без болка.
Но имам мантра. Отново част от стих.
„…Кротко!
И това ще мине.
Дишай!
Вятърът ще разпилее тръните,
остри и неясни като здрача.
Толкова си малък там на дъното,
че напразно плачеш и подскачаш.“
„Изкушения“, Виолета Христова
Какво/ кой те зарежда и вдъхновява?
Зареждат ме спокойните вечери с близки души и споделеното събуждане с любимия човек. Вдъхновяват ме трънчетата в петата, неудобните обувки, „Diorama“, „Ordo Rosarius Equilibrio“, „Воев“, „Depeche Mode“ и „Delirium“; несправедливата половина от лицето на света и белезите, които тя оставя по нас.
Страстта ти по Стивън Кинг?…
Страховете са по-малко страшни, облечени в думи. Смаляват се и не ме обсебват толкова, когато такъв невероятен ум ги затваря между кориците. „Романът на Лизи“, „Роуз Мадър“ и „Доктор Сън“ са моите книги. Биографични в голяма степен.
Кои други автори препрочиташ?
Чета доста съвременна българска поезия. Ако започна да изброявам авторите, списъкът ще стане по-дълъг от самото интервю. Изоставам с прозата, но съм изключително впечатлена от Керана Ангелова и планирам да си подаря книги на Силвия Томова и Георги Томов. Препрочитам най-често Франсис Бърнет, Емили Дикинсън, Карин Михаелис, Вилхелм Хауф и Нийл Геймън.
Коя е последната книга, която те впечатли?
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ на Рансъм Ригс. Това че Тим Бъртън избра да я филмира, казва достатъчно.
Какво четеш в момента?
Освен ежедневните дози поезия, чета (изненадващо!) Стивън Кинг, „22 ноември 1963“.
Поезия или проза?
Всичко, което дълго не ме оставя да заспя.
С какво се занимаваш извън стиховете?
Уча се да се обичам. Но явно ще повтарям класа.
В един друг живот би била….?
Птица край брега на Ганг.
Нещо любимо за финал…?
„Изгаряне на хашиш“
Георги Рупчев
–
Манометри –
мангусти
за скок готови
Пламъкът – мускул
се вкопчва
в отровата.
Лениво проблясват
фаянс и никел
и е тихо и тягостно
сякаш тук
няма никой.
Изгарят в бледа
ацетиленова панделка
килограми надежда
и любов
контрабанда.
Сякаш никого няма.
В тишината влудена
вентилаторът само
вие
като сирена.
Сбогом,
отчаян и трескав
свят под наем.
Няма спасение
за неспасяеми.
Зад прозореца – мрежи
и ръждясали локомотиви.
Тенекиена менажерия
дебне
жива.
И над спрели отдавна
изоставени композиции
плъзга слънцето ядни,
уморени езици.
В маранята потръпват релси
и далечни синкави къщи.
Обед е.
Нейсе,
какво че
всичко е
свършило.
