фотограф: Ian Espinosa

Прилагателното „свеж“ се среща многократно в спечелилия американската Национална награда за критика и отличието на „Гардиън“ Книга на годината труд на Сара Бейкуел „В кафенето на екзистенциалистите“. Но какво е това, което превръща именно екзистенциализма от всички съществуващи философски направления в „свеж“ и води до широкия му пробив в комерсиалното изкуство?

„Ако вляза в университета, ще чета, каквото искам, и ще слушам, каквото искам, ще гледам картини и френски филми, и ще говоря с хора, които знаят много неща за много неща.“ Думи на 16-годишната лондончанка Джени, жертва на вече утвърдилия се, но продължаващ да набира популярност, културен феномен с родина Франция. Филмът „An education“ (2009 г.), който разказва историята на горчивия опит в порастването, пресъздава по неподправено жив начин Англия през 1961 година. В разговорите на гимназистките се формира образът на Париж като бленувано пространство на неограничена свобода, от което струи наелектризираната творческа енергия на революцията, а гласът на еманципираната жена и този на Жюлиет Греко се сливат в един.

Необикновените разкази започват с изключителни събития. Сара Бейкуел вижда генезиса на екзистенциализма в кайсиевите коктейли на улица „Монпарнас“. Въпреки това нейното изследване е необикновено. И не само заради екстраординарните личности, на които е посветено. Биографичните факти около съдбите на „действащите лица“ са поднесени на езика на живота, с вълненията, огорченията и надеждите на героите. Тази художественост обаче по никакъв начин не подронва научния авторитет на труда, който търси основанията за раждането на екзистенциализма, въвежда и тълкува неговите основни идеи, проследява тяхното развитие и влияние. За да бъде „В кафенето на екзистенциалистите“ завършен шедьовър, Сара Бейкуел вплита в повествованието собствените си впечатления от първите си срещи със Сартр и Камю, като по този начин добавя още една перспектива към многоизмерността на разказа, облечена във воала на интимното авторово съприкосновение с философията.

Всъщност Симон дьо Бовоар предоставя историята, съдържаща ключа към решението на Сартр да замине за Берлин, където да задълбочи познанията си за идеите на Хусерл и Хайдегер. Легендата гласи, че всичко започнало с думите на Реймон Арон: „… ако беше феноменолог, би могъл да философстваш дори за ей този коктейл“. Възможността за прилагане на философията към всекидневния живот пленява Сартр и се превръща в дългоочаквания мост за едно ново начало, което поставя основите на модерната култура и без чийто принос разбиранията ни днес за неща като свободата, избора и морала биха били много по-различни.

Jean-Paul Sartre

Сартр „пишел като романист“. От тази на пръв поглед незначителна особеност се поражда широкото разпространение на идеите му. Философията на Сартр, която предстои да прерасне в познатия ни екзистенциализъм, се отказва от академичната форма. Затова и голяма част от обществото попада в плен на очарованието ѝ.

Хората се оказват заинтригувани заради толкова естествените отговори на дотогава толкова смущаващи въпроси или поне така изглежда от съвременна перспектива. Схващането, че не съществува бог или някаква сила, която диктува хода на живота ти, а понасяш последствията от своите решения и действия, не е толкова невъобразимо. По този начин философията на бъдещия френски интелектуален елит прониква в музиката, изобразителното изкуство, модата и така чак до ежедневния живот, в който „екзистенциалист“ се превръща в иронично нарицателно за проблемен тийнейджър, разкрепостен млад човек.

Цялата философия на Сартр е организирана около разбирането му за свободата. Според него единствено хората от всички биологични видове са свободни да изграждат битието си. Те не са изцяло подвластни на първичната си природа, не са изцяло и продукт на средата, в която растат. Човекът сътворява сам себе си. Това е идеята, която стои зад постулата му „Съществуването предхожда същността“. Защото човекът е „проект в развитие“ до самата си смърт. В това откритие на радикалната мисъл Сара Бейкуел вижда началото на „шума“ около зараждащия се екзистенциализъм.

От осъзнаването на мащабите на свободата, която притежаваме, възниква бремето – личната отговорност. И днес са актуални призивите на Сартр да изберем света, в който искаме да живеем и да работим за създаването му, защото в противен случай сами ще заличим вида си.

Сартр и Бовоар прилагат новата философия дори върху интимния си живот. Свободата диктува отношенията между двамата писатели, които запазват отворен статута на връзката си докато смъртта не ги раздели. Ако разбиранията на Сартр претърпявали резки обрати с течение на времето и се колебаели между различни форми, то Бовоар заставала категорично зад възгледите си, а най-непоколебима и необорима била, когато става въпрос за буржоазното семейство. Полово предопределените роли, стремежът към умножаване на материалните блага и потомството – все аспекти от брачния живот, които тя предпочитала да избегне по волята на личния си избор. Наблюденията на Бовоар върху отношенията между мъжа и жената в рамките на брачната институция обаче не се изчерпали само с избирането ѝ на позиция, която да огласи.

Сама израснала в консервативно семейство, Симон дьо Бовоар пресъздала опита си, спомените си от порастването, във фундаменталния феминистки труд „Вторият пол“. Двете повествователни линии в изследването ѝ са историята на човечеството, която тя интерпретира като история на патриархата, и историята на жената като индивид от раждането до смъртта ѝ. Основната теза, която писателката излага, е свързана с отпечатъка, който израстването оставя върху жената – според нея, по-голям, отколкото при мъжа. Неравноправието на жената и мъжа пред закона за Бовоар е само външната проява на проблем, който тя се стреми да изучи и да представи. За нея „жената не се ражда, а става такава“ – това становище тя аргументира с примери от приказките, в които девойките очакват да бъдат спасени, и с разпространения повсеместно възпитателен модел, според който момчетата трябва да бъдат силни, а момичетата – уязвими, момчетата биват насърчавани да „обживяват“ пространството, докато момичетата трябва да се държат благоприлично, да бъдат чисти, спретнати и скромни.

Впоследствие Бовоар рисува картината на семейния живот през 40-те години. Жената (майката) стои в дома почти непрекъснато, докато мъжът взема дейно участие в живота, чертае съдбата си по силата на личния избор, залягащ във философията на екзистенциалистите. Изтикани в ъгъла на действеността, момичетата порастват в нерешителни жени, те се оказват „разположени в пространството“ (Бейкуел 2017: 248) като вещи. Бовоар предлага радикално становище – жените не гледат на себе си като на пълноценен субект, а като на „другия“. Тази идея писателката заимства от Хегел, който разглежда отношенията господар – роб и установява, че подчиненият се опитва да види действителността от перспективата на властимащия. По този начин в собствената си представа жената заживява като обект, докато мъжът продължава да притежава характеристиките си на субект.

Точно като в прословутия пример на Сартр с келнера, който играе предопределената и ошлайфана до съвършенство роля на келнер, забравил за личната си свобода, жените попадат в плен на самозаблудата. Но за разлика от келнера, който се преструва на келнер само в работното си време, жените са заставени да потискат действената си природа почти денонощно. Книгата се превръща в трактат върху отчуждението и механизмите на света, подобно на „Битие и нищо“, като дори превъзхожда проекта на Сартр.

Твърде скандален за времето си, днес вече „Вторият пол“ заслужено притежава статута на един от манифестните трудове на феминизма. И ако от перспективата на съвремието ни изглежда не само нерелевантно, а и донякъде абсурдно, че жената възприема мъжа за център и коректив, около който и според който съгражда своето половинчато съществуване, то трябва да бъдем благодарни на тези мъже и жени, танцуващи по парижките мазета под звуците на джаза, които се осмеляват да бъдат радикални във вижданията си, независими в постъпките си, решителни пред осъдителните погледи на закостенялото общество.

С постоянство и труд маргинализираните гласове на философията и човешките права успяват да си извоюват полагащото им се място – на гребена на историята. Философи или просто широкоскроени мечтатели с афинитет към удоволствията на живота, екзистенциалистите остават в световното културно наследство под един категоричен и недвусмислен знаменател – хуманисти.

къде и кога да отидем

предстоящи събития