„Ненчева е не само един даровит поет. За нас тя е един образ, въплътил в себе си всичко красиво и женствено, високо, чисто и мъдро“ Дора Габе
Екатерина Ненчева се ражда на 1-ви май 1885 г. в семейството на Димитър Ненчев Ханчев и Анна Ганчева. Баща ѝ е фелдшер и на семейството често се налага да сменя местожителството си. Тя се ражда в Троян, началното си образование получава в Севлиево, прогимназия учи в Никопол, а гимназиалното си образование завършва в Американския колеж в Ловеч. През 1904 година става студентка по Славянска филология в Софийския университет. Работи като учителка в различни села и градове на България. Освен това се изявява и на театралната сцена – първо в трупата „Сълза и смях“, а по-късно и на сцената на Варненския градски театър.
Животът ѝ е белязан от два трагични случая, които слагат отпечатък на творчеството и светогледа ѝ. Едва седемнайсетгодишна изгубва баща си, който умира в полицейски участък при неизяснени обстоятелства. А две години по-късно се самоубива по-малкият ѝ брат Страшимир. Колко тежко изживява смъртта му, свидетелства записаното на същия ден в дневника ѝ: „Ах, братче, скъпо братче, ти изтръгна сърцето ми! Ти ме обезпокои завинаги, ти направи от мен едно жалко същество, което знае само да страда…“
Първото си стихотворение написва едва 14-годишна. На 18 за първи път публикува своя творба в сп. „Летописи“. През 1909 г. издава своята първа и единствена стихосбирка „Снежинки“. Нея посвещава на своя съпруг – Иван Харизанов. За разлика от повечето творци на художествено слово, които в живота си изживяват драмите на любовното, а после ги претворяват в поетически изповеди, Ненчева е щастлива в любовта – омъжва се за своята първа любов и тази нейна любов се превръща в център на живота ѝ:
„Преди, кога се взирах в небесата,
всевишний бог ми пълнеше душата;
но днес, кога се в твоя поглед взрях,
там други бог захласната видях!
Пред този бог аз клетва веч изрекох,
В догробна служба нему се обрекох;
И с белите цветя на младостта
Ще кича храма свят на любовта.“
Крайният от ляво е Иван Харизанов, съпруг на Екатерина Ненчева
Но въпреки това в любовните ѝ стихове не е възпята щастливата любов, а е даден израз на горестта, мъката и меланхолните настроения. От една страна това се дължи на модата на времето, постановяваща любовта да се изживява като мъка, но от друга е свързано с психологическите особености на поетесата. Екатерина Ненчева е склонна към съзерцание, самовглъбяване, към мислене на нещата в тяхната същност. Ето какво пише поетът Веселин Ханчев, неин родственик: „Духът ѝ е така устроен, че не може да се задоволи ни от обикновената обич, ни от обикновеното страдание, а търси някакъв друг свят, в който чувствата и животът на човека са пречистени от земната кал.“
Екатерина Ненчева е първата българска жена, успяла да наложи името си на поетеса и да заслужи място в мъжкия дотогава свят на художественото творчество. На тази крехка и ранима жена се пада участта първа да разкрие чувствения свят на българката, да отмести вековния камък, притискащ желанията на сърцето ѝ: „Ела, безумец, въплъти/ безумния си блян,/ догдето в сладостни мечти/ духът ми е пиян.“ – пише Луко Захариев.
Животът на Ек. Ненчева е разполовен между поезията и нейният любим. През 1907 г. тя се сгодява за Иван Харизанов. Няколко месеца по-късно обаче се разболява сериозно, заради което се налага да се откъсне от младия си годеник и да замине на лечение. През цялото време на възстановяването ѝ те си пишат писма. В първото си писмо до любимия Ненчева засвидетелства своята голяма обич: „Безумно, лудо те обичам, обичам!!!…без тебе не бих могла да живея…“ В същото време тя се страхува, че поради крехкото си здраве ще помрачи щастието и на двамата. „Тук ще ти кажа между другото, – ех, Ваня, не добра другарка ще ти бъда аз… тъй разстроена физически и като следствие от това с много взискателства, грижи около ми – аз предчувствам, че нашия живот би бил облачен, помрачен, звучащ като разкъсана корда.“ И затова великодушно му предлага: „Сега накрай, с чиста съвест аз пак ще ти кажа: забрави ме. Това би било хиляди пъти най-доброто…“ Любовта обаче надделява над трудностите. Годеникът ѝ, който я обича безрезервно, е готов да понесе несгодите около здравословното ѝ състояние; тя се примирява: „щом доброволно искаш да страдаш с мене, аз няма да се противя повече. Затова нека да прекратим вече тия мъчителни обяснения, нека забравим всичко и да си върви всичко както преди.“ В следващото си писмо до него тя изразява своята предана обич: „…днес аз тъй силно вярвам в нашата в нашата вечна любов, че аз съм безумно щастлива, че мога тъй лудо да те обичам. Аз те обичам, обичам, обичам – вярвай ми!“
Две години след като официално се сгодяват, през 1909 г., преминали през изпитанията на съдбата, Харизанов и Ненчева сключват брак. Техни кумове са литературната двойка Дора Габе и Боян Пенев, които по това време са вече съпрузи.
Боян Пенев и Дора Габе
След още две години, през 1911 г. Екатерина Нанчева ражда своето първо дете – Милко, а през 1914 г. на бял свят се появява дъщеря ѝ Иванка. Майчинството изпълва целия свят на младата поетеса. Грижите за физическото и духовното отглеждане на децата придават нов смисъл на съществуването ѝ. В писмо до Дора Габе, нейна близка приятелка и изповедница, Екатерина Ненчева споделя своята висша радост от майчинството: „Ах, Дора, не можеш да си представиш какво велико щастие, каква самозабрава изживявам, когато обгърна това мъничко сладко същество и чувствам, че то живее чрез мене. Аз чувствам, че моето същество се раздвоява, аз заживявам нов живот чрез него. Аз го откърмям не с мляко, а с безгранична любов.“ В същото време Ненчева се чувства свързана и с културния живот на България, от който тя самата е част. В същото писмо Ненчева изразява впечатленията си за новата пиеса на Яворов и споделя учудването си, че той така бързо след смъртта на Мина се е събрал с Лора: „Малко чудна ми се вижда новата любов на Яворов. Как можа той тъй бързо да забрави оная трагедия?“
Освен това Ек. Ненчева изказва мнение и за поезията на Дора Габе: „Четох стиховете ти в „Съвременна мисъл“. След като се прочетат душата се чувства тъй непринудено, интимно завладяна от тях, че дълго време остава в това упоение да съзерцава тоя широк мир, който тъй сполучливо си илюстрирала на една само тъй мъничка страничка.“ В края на писмото си Ненчева дава израз на тревогата си по отношение на собственото си бъдеще като поетеса: „А да видим какво ще излезе от мене, като съм се заплеснала толкоз много в бебчето си.“ Но напразни са тревогите ѝ. Въпреки съпружеството и майчинството Ек. Ненчева не спира да твори поезия, отзвук на новото ѝ битие:
„Аз някога проклинах Бога в небето,
че на жената е отсъдил скъден дял,
Ах, някога разкъсваше сърцето
Таз вечна, спотаена жал!…
А днеска благославям тоя Бог суров,
че в пустинята житейска на жената
Отсъдил е да пие тя водата
От извора на майчина любов…“
В стиховете ѝ се промъква злокобното предчувствие за приближаващата смърт:
„Аз знам: ще дойде някога смъртта,
ще скръцнат мойте врата
и тя неканена ще влезе.
И знам, под сянката на хладни й крило
Животът ми навеки ще залезе.“
През есента на 1918 г. Ненчева се разболява от тежък бронхит, от който така и не се възстановява напълно. Бронхитът преминава в туберкулоза, а в последствие се усложнява, и младата поетеса е поразена от менингит. На 9-ти февруари 1920 г., ненавършила 35 години Ненчева умира. Последните ѝ месеци са особено тежки, защото поради болестта си не може да вижда децата си. Вместо последна майчина милувка, тя им оставя своето вечно слово – стихотворение за малката дъщеря и предсмъртно писмо до сина.
На обожаемата ми дъщеря
Рожбо ненагледна моя малка,
Ти очите имаш на русалка.
Слушай, моя рожбо, жалбо моя жива,
Проказчица аз ще ти разкажа,
Вярвай всичко що аз ще ти кажа.
„Мило дете, може би това са последните минути на живота ми; може би за последен път изпитвам това щастие да те гледам в дълбоките изразителни очи, които тъй много говорят на душата ми. Обожаемо дете, когато пораснеш и отидеш на моя самотен заглъхнал гроб – недей скъпи по една сълза, защото помни, че аз съм мъченица. Моят завет: живей по влечението на своята благородна натура, в чиято красота не се съмнявам. Пред никакви пречки не се спирай и не изменяй на себе си! Целувам те. Прощавай.“ Твоята майка Катя
И днес последните думи до децата ѝ ни потрисат с безкрайната обич и великото страдание, които струят от тях. Двете творби увенчават образа на Екатерина Ненчева – любимата и съпругата, поетесата и майката.
