… Никой не би могъл с точност да датира балът на тираните; тъй като никой не знае кога е започнал и никой не знае кога ще приключи.
А зад балните маски се провиждат лицата на конкретни личности – назовани директно в стихотворенията или представени само с фрагмент от биографиите им – публични фигури от миналото и от настоящето – списък от имена на хора – заключени в балната зала, в лабиринта на бита, поставени в ситуации, в които изкристализират трансгресии и травестии на духа. Но разпознаването на конкретиката, художествено адаптирана, е първата стъпка от безумния танц, без начало и без край, първото равнище на прочита, първият ред от поканата за бала – покана за размисъл над етичните позиции на човека, покана за вглеждане в социалните роли, в ролевите характеристики на съвременния човек, в умозрителните привидности на града.
„Запознайте се…“ с неприпознатите деца на града – със семейства, с тайни и с явни агенти, с министри, с магазинерки, с преводачи, с изпратените в периферията, с близките до властта, с поети и с поетеси – които дебнат с подострени моливи или се продават, за да пристъпят по-късно към редакции на собствените си деформирани мемоари. Запознайте се с пияната жена, с полицаите, не толкова с прототипите, колкото с универсалните типажи, с престъпниците и с техните жертви, които сякаш неусетно си разменят местата, когато музиката, тонът подскаже или предизвика настъпилата промяна, когато йерархичните структури на политико-социалното са се приближили неимоверно до пълния си разпад, когато изходите от лабиринта са се оказали стени, високи каменни зидове, противоположно на залозите за изходи, а хазартът – освободен от данък добавена стойност. Светът през останалия без ценностната си система индивид изглежда освободен от отговорности, от памет и от идеята за памет изобщо, когато навред цари духовен срив, а преклонението се извършва не пред икони, не пред светци, а пред коронясаната безнравственост, стъпила на изопачен пиедестал, когато на преден план излизат отново и отново подвластните на непремереното себелюбие тиранични натури.
Лирическият говорител заема различни позиции спрямо тираните, спрямо техния бален град, спрямо общността, спрямо затъмнените улици на социума, в които малцина биха пристъпили с умерена крачка, с мяра, спрямо порядъка, условността на порядките, спрямо вътрешните измерения на човека.
В книгата липсва вездесъщ морализаторски нагон, липсва укорителен патос, липсва постановъчната трибуна, на която да се възкачи съдникът, провъзгласен за всезнаещ и праведен, тъй като през лирическия говорител и през дистанцията, която той заема спрямо събитията и тяхната интерпретация, през ракурсите на разслоената ирония, знакови сцени от съвремието ни, но и от архиви, от остарели папки на паметта, се метафоризират и поетизират.
Лирическият говорител се трансформира постепенно през стиховете, през танца в лирически аз. Влиза и под дебелата кожа на насилника, и в съзнанието на насиления, вживява се в акта на нарушаване на свободата; понякога репрезентира едновременно двама събеседници, срещнали се на бала, предава мислите им, вкоренени в социалната несвобода. А в последните стихотворения от книгата отявлената социална ангажираност все по-ясно и все по-отчетливо отстъпва място на проекциите на лично-интимното.
Книгата може да бъде прочетена и от скиците от натура през портретите за едното име до етюдите по памет, но и в обратна посока – от етюдите на аз-а към щрихите за застаналите на първата линия, огласените гости на бала, получили първи поканите си. Трите части на книгата ни връщат към първото стихотворение, към общата концептуална рамка, към „Балът на тираните“ (2016 г., ИК „Несарт – Милен Миланов“, Изд. „Кралица Маб“).
Книгата започва с:
„Отдолу – смърт, отгоре – сън, в средата
едно смутено тяло – свободата…“
и завършва с:
„Безсмъртието ходи между нас,
но винаги ни отминава.“
В оста между безсмъртието и смъртта е положена свободата, престъпена, очаквана, неизбрана, положени са и границите на властта – не само и единствено политическа, социална, обществена, но преди всичко власт над другия.
След последното стихотворение от книгата следват „Фрагменти към нова политическа поезия“… В тенденция се превърна търсенето и изработването на манифестни текстове, обръщането към изложения, които да постулират в една или в друга степен нови естетически принципи, нови поетики и пр. С лекота можем да определим и фрагментите от „Балът на тираните“ като манифест на новата политическа поезия, ако решим да вписваме всяко явление в тенденция, ако държим да си послужим с жанрови означители, с категории и парадигми. Във и извън въпросите около тенденциите и манифестите, трябва да имаме предвид преди всичко самия текст и поставянето му като послеслов в книгата. А текстът гласи: „Новата политическа поезия няма специфичен език, няма своя поетика или стил.“
Новата политическа поезия иска да живее с илюзията, че „може да бъде употребена“ само „за повече свобода“, защото помни старата политическа поезия, идеологически пристрастната си мащеха, площадните призивни стихове за масова консумация. Помни поети. Помни и граждани, политици, политиките и езиците на политиките. Новата политическа поезия не остава безразлична и към повторителните модели, които функционират в несвободното поле на общественото. Новата политическа поезия помни, знае, владее „много български езици“, знае как да ги говори, как да цитира, как да ги маскира и демаскира, как да ги говори и пресъздава като един общ, но индивидуализиран език.
Например езикът на публицистиката присъства в книгата, в новите политически стихове. Имената на произведенията, включени в „Балът на тираните“, предизвикват първоначално недоумение, тъй като на пръв поглед наподобяват заглавия на вестникарски статии, позиционирани обикновено в криминалната хроника или в жълтите страници. Но „журналистическите“ контури като прийом се изгубват в сумрачния фон на картините, в цветовете на иронията. Иронизира се изгубването на нишката, по която гражданинът би могъл да открие себе си в ежедневните си лутания, ако не беше засипван с подправена информация, с недействителни истории, с изкуствено моделирани, витринни сензации, с таблоиди и таблоидни светове, в лабиринт от мъгливи излияния. „Балът на тираните“ с реверанс и без излишен шум поставя проблема за разминаването между официалната версия и скрития „коридор“, между изговореното и смълчаните факти, между блудствата с думите и живителното слово.
Езиците на свидетеля, на разказвача и на разказвания също се преформатират в книгата. Например в стихотворения като „Надзирателката Ръжгева разказва спомени за концлагера край Ловеч“ отношението на пазача над затворниците се филтрира и вторично се иронизира. Но свидетелят е фикция (доколкото балът е метафора, чрез която се „дописва“ действителността) и в езика на преразказаното всъщност лирическият говорител, превърнал сам себе си в стенограф, предава като запис изказаното от надзирателката. В стихотворения, в които присъства чужд разказ, с цялата условност на разказното по отношението на псевдоцитирането му, връзката между действителността и фикцията едновременно изглежда размита, неясна, причудлива, но в същото време тя никога не се губи. Стихотворенията от „Балът на тираните“ запазват отношението си към факта, към случващото се или случилото се, към местата, където
„истината се задъхва и умира,
където между една лъжа
и друга
се шмугва
отровната змия на красотата.“
Новите политически стихове помнят и „априлската лирика“, и по-ранната – септемврийска, и протежението от Ботевото социално светоусещане през Гео-Милевото до днешното. Помнят контексти от българския (и не само българския) литературен живот. Някои от цитатите водят до промяна и в поетиката, промяна в изразността. В други стихотворения паратекста, позоваването на български или на чужд автор и/или на история, свързана с него, се превръща в сюжетопораждащ механизъм, в план за разгръщане на поетическото – напр. в „Стойчо Мамин: за едното име“.
Иронизират се автори, авторски тип поведение и самата философия на писането, на езика, иронизира се и самият автор – неговото име и неговото място в българската литература – и писането изобщо. Например „Поканата от президента пристига при точния човек“ – в стихотворението след „шопи без сопи“ структурата на произведението се видоизменя, като се декларира и желанието на лирическия говорител – който пише на гърба на покана, на обратната страна на официалното, сякаш наопаки на всичко – желанието да завърши самото стихотворение. Понякога произведенията изместват фокуса, насочват го към своите вътрешни правила и ги изговарят – напр. разиграва се римата като маска, като допълнителен код, чрез който се скрива не толкова присъщата на стиховете на автора белота на стиха, а по-скоро се напомнят други езици, други поетики, други типове писане. А в „Агент „Юрий“ превежда Робърт Блай“ през превеждането и агентурата, през преобразения цитат за стопанина, който заминал за Америка, се развива идеята за предателството:
„Понеже трудно се предават хора,
по-лесно се предават думи.“
В „Балът на тираните“ думата, със значенията си, със смисъла си, но и като символ на смисъла, се превръща в мярка, в посока за истинност и свобода.
А предадеш ли думите, предаваш себе си, губиш свободата си и заговаряш на чужд и отчужден език, мъртъв език, тъй като вече нямаш право на свой собствен, отрекъл си се, безизходно изгубен си. В угризения или без угризения – ти си олицетворение на езика на несвободата, докато като в „Бежанец открива друг път“, не се окажеш…
„по-навътре – в ръждясала дума,
по-навътре – където се губя,
по-навътре – надолу в тунел…“
и накрая не се заличиш безвъзвратно – и вече те няма. Балът продължава…
