Червеният кръст е най-старата съществуваща хуманитарна организация в света. Представлява неутрално, независимо и политически необвързано дружество. Международният комитет на Червения кръст има изключително хуманитарния дълг да защити живота и достойнството на жертвите на въоръжени конфликти и на други ситуации на насилие и да им осигури подкрепа. Намесва се при случаи на въоръжен конфликт или на вътрешни междуособици с основната цел да намали и облекчи страданията на жертвите на насилието, без разлика от тяхната етническа, политическа, религиозна или социална принадлежност. За да стане това, хуманитарната организация трябва да бъде припозната от всички страни участници в даден конфликт. Мандатът на Червен кръст е правно утвърден и приет от международната общност с Женевската конвенция.

На 24-ти юни 1859 г., в близост до малкия град Солферино в Ломбардия швейцарецът Жан-Анри Дюнан става свидетел на ожесточеното сражение между френско сардинските и австрийските войски. Гледката на гинещите по бойното поле хора, лишени от елементарни медицински грижи, действа покъртително на Дюнан. Той се отказва от заплануваните си бизнес дела, за да се включи в помощ на ранените. Битката е най-кръвопролитната в европейската история след Ватерло, където е разбит Наполеон Бонапарт (18-ти юни 1815 г.). В 10-часовото сражение загиват 6 хиляди души, а повече от 30 хиляди са ранените. Много от ранените впоследствие умират поради липсата на медицински персонал, който да се погрижи за тях.

В полесражението френската армия разполага с повече ветеринари, отколкото са докторите. Напълно отсъстват транспортните средства, предназначени за ранените. Превързочните материали са изоставени в тила и след края на битката са върнати за Франция, без да влязат в употреба: липсва каквато и да била организация по санитарните въпроси. Ранените войници, придържани от другарите си или куцукащи, подпирайки се на оръжието, се отправят за близките села в търсене на малко вода, храна или някоя цигара. Така повече от 9 хиляди ранени се настаняват в Кастильоне, където много от тях остават инвалиди или умират. Ранени има навсякъде: по къщите, оборите, църквите, по улиците и площадите.

Жан-Анри Дюнан не е лекар, минава случайно и е зает със свои неотложни дела. Но не е човекът, който няма да откликне на зова за помощ на нуждаещите се. Ден и нощ той прекарва в църквата, където са наблъскали повече от 500 ранени. Дава вода на умиращите от жажда, промива рани и бинтова нуждаещи се. Праща до град Бреша своя кочияш, за да закупи марля, бинт, тютюн, плодове и разни други необходими на ранените неща. Уговаря няколко госпожи да му съдействат в помощ на ранените и умиращите. Пише до женевските си приятели да му помогнат, с каквото могат. Накратко, с личния си пример и с организационната си дейност той ограничава до минимум резултатите от бедствията, на които става неволен свидетел.
След завръщането си в Женева на 11-и юли той отново се захваща с личните си финансови дела.

Анри Дюнант

Ако опитът му в помощ на пострадалите във войните се свеждаше само до описаното до тук, името му сигурно щеше да потъне в забрава, както на многото други доброволци със сходна съдба. Но Дюнан никога не забравя гледката на ранените при Солферино. През 1861-а, след завръщането си в Женева, в продължение на една година той описва историята на военната кампания в Италия, съставяйки авторски труд, озаглавен „Спомен от Солферино“. Книгата се състои от две части: първата е описание на битката, по оценката на Франсоа Буньон, епически разказ, достоен да се числи сред най-високите образци на военната литература. В следващата част обаче изведнъж тонът се променя, лицето на войната се разкрива с цялата си грозота: появява се „Киеза Маджоре“ (църквата) в Кастильоне, натъпкана с ранени и умиращи, локви кръв, зловония, рояци с мухи, зейнали рани, усти изкривени в писъци, страдания и страх.

При това Дюнан не се ограничава с описания само на ужаса от войната. Той приключва с два въпроса към читателите си, които всъщност са два апела. Той пита, с каква цел се описват толкова много сцени на болка и страдания, защо да се подбуждат толкова болезнени емоции у читателя.

Оригиналната корица от книгата на Дюнант „Спомени от Солферино“

Защо толкова на дълго и на широко той се разпростира, като че с някакво удоволствие, върху плачевната картина, преразказвайки всички мъчителни подробности?

По този напълно съществен въпрос той предлага отговора си, поставяйки нов въпрос: А не може ли във времена на мир и спокойствие да се съберем и заедно да учредим грижовни общества, чиято основна цел ще бъде подкрепата на ранените по време на война? Така целият този ужас никога не би се повторил. Това ще стане чрез координация на усилията на квалифицираните доброволци.

И в отговор на този първи апел от Дюнан се появява институцията Червен кръст.

За да могат споменатите доброволци да извършват дейността си във военна обстановка, те трябва да бъдат припознати от страните в конфликта и да се ползват от специален статут. По тази причина политическите представители на отделни европейски стани се събират на конгрес, на който формулират основните международни принципи – конвенционални и свещени – които веднъж приети и ратифицирани ще закрилят пострадалите във военните конфликти във всички краища на Европа. Обсъждането на този втори апел води до приемането на Женевската конвенция.

Дюнан лично разпраща книгата си до водещите европейски политици. През октомври 1863 г. по инициатива на учреден по-рано през годината Женевски комитет се свиква международната конференция. На нея присъстват делегати от 18 различни държави, които в края на същия месец приемат резолюция, касаеща засегнатите от Дюнан въпроси. На следващата година се приема първата Женевска конвенция, която касае подобряване състоянието на ранените на бойното поле. Подписана е от 12 европейски страни. България създава своя Национална организация на Българския червен кръст веднага след Съединението, на 20-ти септември 1885 г.
Тази национална организация получава признание месец по-късно от Международния комитет на Червения кръст в Женева. Става ясно, че броени дни преди Сръбско – Българската война, в България се появява родна хуманитарна организация с международен статут и утвърдени принципи. На българска територия дотогава действат само местни дружества. Затова може да се очаква, че по време на Сръбско – Българската война, Българският червен кръст няма да е докрай ефективен.

Може да проследим неговата работа, базирайки се на спомените на един френски лекар, доброволец в организацията на Българския червен кръст по време на Сръбско – Българската война (1885 г.). Тази информация е особено ценна, защото е получена от един истински приятел на България, изключително добре разположен към скоро освободения български народ. Спомените са ориентирани главно към политическата обстановка в страната, те целят да демонстрират на културното европейско общество как функционира младата българска държава. За съжаление остава анонимен в спомените ни. Докторът с радост констатира, че малкият, но надарен български народ, едва освободен с помощта на Русия от турското робство, след петвековното иго бързо възвръща своето място под слънцето. В същото време не пести критики по отношение на видяното на бойното поле през войната.

По време и след сражение санитарите, практикуващи на линията на военни действия, чиято задача е да изнасят ранените към превързочните пунктове, не изпълняват съвестно задълженията си. Носачите и медицинските сестри нямат куража да търсят паднали на бойното поле войници. Ранените се придвижват до лечебните пунктове кой както може, повечето влачени или пренасяни от другарите си. Ранени в корема, стомаха или бедрото вървят сами чак до местата, предназначени за превързване. Санитарите не извършват задължението си да ги транспортират пеша зад огневата линия. Санитарите често ходят, където си поискат и не са на разположение на началниците си. Случва се лекарите да не следват плътно мястото на полесражението. Понякога определената от ръководителя позиция не се спазва. Тогава ранените, насочили се, където им е казано, не намират кой да им обърне внимание. Общата тенденция в санитарните грижи е групата да стои прекалено назад от огневата линия. Така в битката при Драгоман най-близкият лекар се намира чак в Сливница, или на около 8 км от полесражението.

Един ден, докато обядва, французинът получава съвсем ненадейно поканата за присъединяване като лекар към Българския червен кръст и да заминава за Сливница. Само час му е даден да обмисли предложението, а след три трябва да е вече на път. Приема, без да се колебае и за момент. Около седем години откакто е в България и вече чувства, че има дълг към тази страна, който е решен да изпълни. Предварително предвижда какви са пречките по изпълнението: липсата на материална поддръжка и на стройна организация. Накрая при заминаването си констатира, че единствените цивилни лекари от Червения кръст в помощ на българската армия в тази война са все чужденци като него.

Наблюденията му са, че санитарните служби в българската армия съществуват във все още зачатъчен вид. Само около една трета от армейските лекари отбиват военната си служба. Останалите са цивилни доктори, навлекли набързо военна униформа специално за войната със Сърбия. Това, разбира се, от позицията на времето се оценява като нещо много положително – подсказва за висока нравственост, родолюбие, готовност да се жертваш в името на Родината. Обаче от гледна точка на преките участници във военните действие, които имат специална подготовка, какъвто е случаят и с френския лекар от Червения кръст, цивилните лекари с недостатъчната си компетентност често създават трудности на бойното поле.

Французинът посочва и други примери за порочна организация на военната кампания. В армията при Сливница лекарят на най-висок пост е един от малкото квалифицирани български хирурзи. Вместо да бъдат ползвани уменията му на бойното поле, на него му е поставена задачата да се занимава с административна дейност към армейския щаб. Има случаи и на директно отказали се от участие във войната лекари. Какъвто е разговарялият с автора доктор С. (пълното му име е спестено). Освен, че е доктор, той е и член на съвета към Червения кръст. Това не му пречи да откаже участие, а да насърчава доброволци. Лично увещава французина: „Ще приемете, ще приемете, нали? В името на човечеството аз Ви моля да приемете! Ще имате 20 франка на ден…“ На френския доктор е обещано снабдяване с всички необходими подръчни материали (нещо, което остава далеч от истината.). Към мисията на Червения кръст трябва да се присъединят всеки момент и фургони за товарене на ранени, които всъщност се оказват не фургони, а каруци и пристигат чак след прекратяване на военните действия.
Към всеки полк са прикрепени поне по десет медицински сестри, като двойно повече са войниците санитари с носилки. Санитарите обаче носят същите униформи като фронтовите си другари, затова трудно могат да се отличат, още повече, че често губят лентата на Червения кръст от ръката си.

Материалното снабдяване включва за всеки от полковете на артилерията и на кавалерията по един транспортен автомобил за ранените (Millner-Lohner), какъвто ползва и австро-унгарската армия в Босна и Херцеговина. Тези автомобили обаче са прекалени тежки, прекалени високи и трудни за управление. По две или три талиги (каруци) служат за извозване на ранените на бойното поле. Войската има задачата да конвоира медикаментите и багажа на лекарите. Носилките са преизползваните руски от Освободителната война (1877 – 1878 г.). Няколкото касетки с инструменти, превръзки и медикаменти имат същия произход.

Не съществува нито фургон с материали, който да следва войсковото подразделение, нито аптека, нито лазарет (подвижна болница). В България по онова време няма нито една железопътна линия, освен Русе – Варна, която е неизползваема във войната. Санитарните услуги до началото на войната могат да се резюмират по следния начин: липсват военни фармацевти, липсват достатъчно медико-санитарни материали, нередовна и непълна е доставката на превръзки, лекарства и т.н. Липсата на координация се обяснява със съвсем скорошната поява на българската национална асоциация на Червения кръст. При избухването на войната тя е недостатъчно подготвена да реагира на възникналите нужди. Не разполага с почти никакви финансови средства, никаква материална база, а персоналът ѝ е съвсем неопитен. Благодарение на усилията на правителството е отпуснат кредит, който покрива първоначалните разходи до постъпване на даренията в пари и в натура, главно от чужбина.

Въпреки несгодите и лишенията, въпреки недобрата комуникация и лошо организирания Български червен кръст „войната на капитаните срещу генералите“ завършва с решителен успех за капитаните. Българските лошо екипирани във всяко отношение войници печелят съкрушителна победа, която е на първа място победа на морала и на честта. По този начин България защитава границите си и святото дело на Съединението. А храбростта и бойното майсторство на българските войници става един от аргументите да получат прозвището си „прусаците на Балканите.“