Елица Наумова е родена в гр. Троян през 1992 г. Един от полуфиналистите в първия сезон на музикалния формат „Гласът на България“. Има редица награди в областта на музиката, както и авторски самостоятелни авторски парчета. Занимава се предимно с музика, но едновременно с това изобразителното изкуство се превръща в нейна страст и като „допълване на творческия израз на артиста“. В картините ѝ има музика и живот. Както самата казва: „Това вдъхновение ме води и така знам кога и как да започна, кога и как да приключа и да ги завърша. За мен музиката и рисуването са свързани и носят дух в себе си. Както всеки талант даден от Твореца – Самият Бог, защото благословение е да твориш, благословение е да преоткриваш…“

 

Изкуството е неизменна част от Вас. Но нека започнем с музиката, която, ако не се лъжа, Ви съпътства в живота най-дълго време. Разкажете как започна всичко? Кое Ви подтикна да пожелаете да изразявате себе си в света чрез музика?

 

Започнала съм да пея още в детската градина. Качих се на сцената за първи път, когато бях на шест години. Предполагам, че всяко дете приема емоционално първите си стъпки в изкуство или в каквото и да е начинание. Аз бях дете, но вътре в себе си знаех, че това ще бъде моето нещо. Когато е твоето нещо, го усещаш несъмнено по-специално (на колкото и години да си), понеже е като това – да откриеш своя призив. Призивът е вложен в човека. И аз вярвам, че всеки от нас има такъв.

 

Вземате участие и сте сред полуфиналистите в първия сезон на музикалния формат „Гласът на България“. Това промени ли Ви като изпълнител? Какво Ви даде и/или какво Ви отне?

 

В „Гласът на България“ открих чудесни приятели! От тогава започнах и да гледам на музиката по-творчески, а именно да пиша и да творя по-смело. Срещата ми с екипа на „7/8“-ми сякаш не беше случайна, защото ми донесе влияние, прехвърли ме в едно друго пътуване от живота ми, срещна ме с публика, която не познавах, но която ме насърчаваше да творя. И мога да съм единствено благодарна за всичко това.

Според Вас множеството музикални формати, набиращи и все по-голяма популярност,  от полза ли са за един млад музикален талант?

 

Смисълът на популярността е главно, за да донася положително въздействие/ влияние, пример и емоция (според мен). Обаче това е малко трудно, ако човек още не е открил себе си и не е наясно със същността си. Аз също не бях, но цялото това изживяване ми донесе близост и то онази, която те изправя пред самия себе си, опознавайки и познавайки се. Сега вярвам, вече след време, че всичко това е за добре. И мога да кажа само: добре, че съществува промяната!

 

От друга стана, смисълът на популярността не трябва да бъде самоцел. И в тази посока,  мисля че е добре  да се изграждаме. Впоследствие проверката на времето ще определи  всичко, а именно дали си бил готов за определени неща, или не. Това, в крайна сметка, ще покаже и това до къде ще стигнеш. Единствената цел на всичко това е да израстваме в нашия призив и възможността да си служим най-добре и ефективно с него (дали ще е с музиката, или с нещо друго в нашия живот). Ползата се определя от отношението на сърцето. Това бих казала в заключения на всичко това.

#бюлетин

#музика

Пътувате много в чужбина. Разкажете има ли разлика, когато сте пред българска публика и чуждестранна? Като емоция, усещане, диалог и т.н.

 

Разлика има и тя е заради всичко – култура, манталитет, възпитание, възможности. Има различия в предпочитанията за стила на музиката (в този смисъл не осъждам никого). Просто се уча във времето. Признавам, че напоследък в България ми е малко по-трудно, заради това, че прекарах доста време навън. Очакванията за стила в момента се различават от това, което аз мога да предложа. Но, за радост, това не е навсякъде. Понеже виждам, че където съм поканена за участие, атмосферата, с която съм приета съответно е и много топла.

 

Освен всичко друго, Вие сте и текстописец. Вашите текстове мога да кажа, че се открояват със собствен почерк. Характеризират се с особена дълбочина, която не търси само благозвучието, а и определено идейно-смислово послание чрез думите. Какво мислите за съвременната българска музика и конкретно текстовете на редица песни, които сякаш се стремят да изобразят липсата на идеали, възпявайки материално-вещното повече, отколкото емоционално-екзистенциалното? Линията между преди (70-те, 80-те години на ХХ век) и първото десетилетие на ХХI век е много ясно различима. Особено в поетиката на текста.

За българската музика и за времето, в което живеем в момента – мога да кажа следното: Имаме нужда от повече светлина, сила и насърчение – както в текстовете, така и в самата музика. В страната ни често е тъмно, поради всякакви проблеми – свързани с политика, бедност, недоимък. Ето защо музиката, която е необходимо да влияе, би трябвало да бъде с повече светлина, наситена със смисъл и думи на живот в себе си. Поне аз така усещам нещата. Като знам и това, че музиката може да лекува.

 

Самата аз се стремя към духовно израстване, за да мога именно да предложа такава музика един ден – и повече от нея (надявам се силно). Нещата идват и се случват отвътре, за да се извадят навън, мисля че е добре да видим какво носим вътре в себе си, за да израснем духовно, защото не е добре да живеем в духовна тъмнина. Трябва  да търсим истината, да познаваме вярата си, да видим кои сме всъщност и за какво сме създадени да влияем. В този смисъл обичам и винаги препоръчвам книгата на книгите, а именно Божието слово – Библията. От три години я изучавам и мога да кажа, че е животопроменяща!

 

Центърът не е просто да съществуваме в стремежите за слава и пари, което е посоката на обществената девалвация на ценностите днес. Има нещо по-важно, а именно личната отговорност и съвест, личният избор и свободната воля, които Бог ни е дал. Тялото ни е временна палатка на тази земя (и това съзнавам за себе си), затова е добре да взимаме добри решения, за какво ще го впрегнем да работи, за какво ще впрегнем волята си. Понякога не е лесно всичко това, но и никой не е обещавал, че ще бъде лесно. Отговарям на въпроса Ви без упреци, но със съзнанието, което според мен е необходимо, отчитайки, че и аз се уча. Надявам се това да е достатъчно. Ще Ви дам още един стих за край тук:
„Повече от всичко друго, което пазиш, пази сърцето си, понеже от него са изворите на живота“.

 

Сега искам да Ви попитам и за друга Ваша страст, а именно изобразителното изкуство. Как се открихте с него? Разказвали сте ми, че то се появява в живота Ви в труден момент и се превръща в екзистенциален остров в откритото тогава море, ако мога да използвам подобна метафора…

 

Метафората Ви е чудесна! Започнах да рисувам наистина, когато бях в болница с моя баща. Понеже той се разболя и в един период престоявахме седмици в различни болници. Една сутрин просто се събудих и в ума ми сякаш бяха вложени странни идеи. Изпитах желание да отида незабавно да си купя четки, платна, бои – така и направих. Никога преди това не ми се беше случвало подобно нещо. Първите ми картини бяха нарисувани в болницата. Вярвам силно в Бог! Знам, че той е този, който може да дава и разширява дарбите на човека. Нямам логично обяснение за случилото се, а и не търся такова.

Споделяте, че картините Ви са „допълване на творческия израз на артиста“. Как диалогизират те във Вас, къде се преливат, за да Ви допълват като артист?

 

Картините станаха толкова прекрасна част от моя живот! Цветовете ме карат да се вълнувам! Те могат да бъдат като видение, така се случва и в живота. Виждаш нещо в съзнанието си като картина и после започваш да работиш за него, да се стремиш да го визуализираш. И безспорно ако вярваш безусловно, то тогава всичко може да се изпълни: „Всичко е възможно за този,  който вярва.“ – така казва Бог.

 

Как ме допълват картините? С това, че мога да нарисувам моето състояние, състоянието на някой друг (вътрешно-външно), да рисувам мечтите си, да нарисувам някого, когото обичам или нещо/някого, който друг обича. Хоризонтът на израза е толкова широк, висок, дълбок… Каквато е и любовта вложена в човека, не е ли така..?!

 

Има ли имена в изобразителното изкуство, които Ви вдъхновяват, от които се учехте в началото, докато търсехте собствен стил, защото картините Ви безспорно вече са разпознаваеми и в тях личи ръката на Елица Наумова?

 

Харесвам експресионизма. Харесвам Ван Гог и неговото творчество, но ме вдъхновяват още много и различни художници. Например мои добри приятели в момента: Красимир Кик , Владимир Киров, които са художници от моя роден град. Личното ми общуване и допир с тях като артисти, е огромно насърчение и вдъхновение за мен. А аз искам да рисувам просто от сърце и душа, и като себе си.

 

Все още мисля, че не сте показвали картините си  в самостоятелни изложби. Възнамерявате ли да направите подобна крачка?

 

Много ми харесва идеята за моя самостоятелна изложба. Просто си представям моите картини заедно с новата музика, която още не съм създала, но надявам се предстои. Вярвам, че за всичко това ще дойде точното време, понеже мечтая и се стремя, а останалото са следствията от всичко това. Надявам се и вярвам, че ще бъда способна някой ден!

#интервю

Забелязах, че вече снимате и то професионално. Какво за Вас е изкуството на фотографията? Какъв тип кадри предпочитате?

 

Фотографията също ми е любима. Аз обичам да снимам артистична фотография. Хората са различни, всеки човек носи своето необикновено излъчване, което просто търся да уловя, а именно в семплотата, в начина, по който той самият го иска или пък според моята представа (доколкото ме допусне до себе си). Фотографията също е палитра – багри от цветове – улавяне на моменти от личността, от емоциите. И откриваш във всички тези неща всъщност колкото свобода може да роди един момент. Вълнуващо е!

 

Често свързваме това изкуство с израза „Carpe Diem…“ или желанието да уловим мига, да го грабнем. Какво от света, от заобикалящото ни искате да уловите в снимки? И къде или в какво съзирате този миг?  

Искам да улавям желанията, мечтите, изрази на любов, вълнение, емоциите, когато обект е човекът. Когато говорим за природата или заобикалящото ни… Обичам да снимам неща, които не искам да забравя: определено място, залез, изгрев, цветя, светлина, особена светлина и т.н. Но бих казала, че от всичко най-много обичам да снимам хората, понеже в Човека има толкова много неща – в очите му, чертите на лицето му, езика на тялото. Всички тези неща ме карат да се вълнувам, обогатяват ме.
Също така  снимам и сватбена фотография, започнах да харесвам и това, тъй като любовта между хората е вдъхновяваща и винаги ще бъде така.

Благодаря Ви за тези въпроси!…

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This