„Дървото на спомена“ от Людмила Миндова

За жалост, ситуацията, в която светът изпадна и наложената забрана за провеждане на културни събития в страната не позволиха новата стихосбирка на Людмила Миндова да бъде представена на живо пред публика. И със сигурност тя не е единствената. Това обаче не пречи да ви я представя тук, както и да ви приканя да си я поръчате онлайн, докато все още е в наличност. Ако има нещо хубаво, то е, че четенето продължава да бъде безопасно и полезно занимание, а времето за него се увеличава. Но да поговорим за самата книга.

Стихосбирката „Дървото на спомена“ (изд. „Ерго“) като че ли идва тъкмо навреме, за да ни каже колко е важно да си спомним за някои хора, събития и за това, че сме хора. Книгата е наситена с образи. Тя тутакси ни подтиква да погледнем едновременно навътре, към самите себе си, и към онова световно минало, което събра на едно място толкова големи имена от света на литературата като: Анна Ахматова, Алеш Дебеляк, Ромен Гари, Тадеуш Ружевич, Елиас Канети, Томаж Шаламун, Данило Киш и много други. Това е книга, която извежда на преден план нуждата от памет. Дългът ни да пазим спомена за онова, което е било и което в крайна сметка ни прави такива, каквито сме. Не става въпрос само за личния спомен, за родовата памет и т.н. Става въпрос за паметта на човечеството не като биологичен вид, а като духовност.

Людмила Миндова неусетно ни вписва в световния поток от мисли, идеи, съдби, преживявания, потапяйки ни в спомена, следата на отминалото, която е също толкова обща, колкото и индивидуална. Един спомен никога не е сам за себе си, защото в него присъстват поне два субекта – спомнящият си и спомняният – с целия микрокосмос, който двамата носят и който е неразривно свързан с макрокосмоса и чуждите спомени, оставящи ремарки за едни чуждите житейски съдби. Интересна е цялата поредица от стихотворения, посветени на познати наши и световни автори. В тях Людмила не просто споменава имената им, а разговаря с тях, сякаш са още тук, още с нас или дори по-близо. Защото в живота разстоянието често ни разделя, а в смъртта то не съществува и всеки починал може да бъде извикан, ако не на живо, то поне в спомена и в мислите ни да се случи разговора.

Освен за разговорите, това е и книга за мълчанието. За онази тишина, която изпълва живота ни и му придава смисъл, защото събира в един миг минало, настояще и бъдеще, тоест цялата вечност. Тишина, която запазваме в спомена, за да ни е упора в шумното ежедневие на човешкото ни време и когато „търсим начин да избягаме от тъмнината в себе си“ („Сонети на отсъствието“ 2). А понякога записваме, защото няма по-сигурен начин да запечаташ спомена, освен чрез словото.

Харесва ми, че книгата разглежда темата за спомена, освен като нещо задължително, за да вървим напред, да помним кои сме и кои са били преди нас, но и за спомена като нещо, което ни възпрепятства да продължим от един етап на живота към друг. Както всичко останало, споменът е нож с две остриета, тъй като светът по начало се гради и държи на противоположностите. Стихотворението „Най-спокойно“ е свидетелство за това, как времето продължава да тече, но ние оставаме заключени в спомена и изоставаме от неговия ход, заключени в чекмеджето заедно със спомените си.