За жалост, ситуацията, в която светът изпадна и наложената забрана за провеждане на културни събития в страната не позволиха новата стихосбирка на Людмила Миндова да бъде представена на живо пред публика. И със сигурност тя не е единствената. Това обаче не пречи да ви я представя тук, както и да ви приканя да си я поръчате онлайн, докато все още е в наличност. Ако има нещо хубаво, то е, че четенето продължава да бъде безопасно и полезно занимание, а времето за него се увеличава. Но да поговорим за самата книга.
Стихосбирката „Дървото на спомена“ (изд. „Ерго“) като че ли идва тъкмо навреме, за да ни каже колко е важно да си спомним за някои хора, събития и за това, че сме хора. Книгата е наситена с образи. Тя тутакси ни подтиква да погледнем едновременно навътре, към самите себе си, и към онова световно минало, което събра на едно място толкова големи имена от света на литературата като: Анна Ахматова, Алеш Дебеляк, Ромен Гари, Тадеуш Ружевич, Елиас Канети, Томаж Шаламун, Данило Киш и много други. Това е книга, която извежда на преден план нуждата от памет. Дългът ни да пазим спомена за онова, което е било и което в крайна сметка ни прави такива, каквито сме. Не става въпрос само за личния спомен, за родовата памет и т.н. Става въпрос за паметта на човечеството не като биологичен вид, а като духовност.
Людмила Миндова неусетно ни вписва в световния поток от мисли, идеи, съдби, преживявания, потапяйки ни в спомена, следата на отминалото, която е също толкова обща, колкото и индивидуална. Един спомен никога не е сам за себе си, защото в него присъстват поне два субекта – спомнящият си и спомняният – с целия микрокосмос, който двамата носят и който е неразривно свързан с макрокосмоса и чуждите спомени, оставящи ремарки за едни чуждите житейски съдби. Интересна е цялата поредица от стихотворения, посветени на познати наши и световни автори. В тях Людмила не просто споменава имената им, а разговаря с тях, сякаш са още тук, още с нас или дори по-близо. Защото в живота разстоянието често ни разделя, а в смъртта то не съществува и всеки починал може да бъде извикан, ако не на живо, то поне в спомена и в мислите ни да се случи разговора.
Освен за разговорите, това е и книга за мълчанието. За онази тишина, която изпълва живота ни и му придава смисъл, защото събира в един миг минало, настояще и бъдеще, тоест цялата вечност. Тишина, която запазваме в спомена, за да ни е упора в шумното ежедневие на човешкото ни време и когато „търсим начин да избягаме от тъмнината в себе си“ („Сонети на отсъствието“ 2). А понякога записваме, защото няма по-сигурен начин да запечаташ спомена, освен чрез словото.
#бюлетин
#поезията днес

Новата стихосбирка на Даниела Найберг – поезия на спасението
Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са...
Само малко, много малко, и градът ще се събуди,
тази крехка тишина ще се стопи с мъглата.
Затова сега надве-натри набързо си записвам,
за да я отглеждам после като рядък цвят в душата си.
Силно впечатление ми направи стихотворението, чието име носи книгата. То е посветено на Данило Киш и в мен дълго продължават да звучат думите:
Когато бях дете, ядях смокини,
защото някой друг ги беше засадил по-рано.
P.S. Така свети, Данило, твоето дърво на спомена
за бащите без гроб… За бащите-градини.
Това е и смисъла на поезията, която великите поети завещават на следващите поколения, за да имат хляб за душата… или смокини. Невинаги си даваме сметка колко важни са оставените в стиховете думи и как те не просто свидетелстват за един отминал живот, но и са зрънцето, от което ние покълваме като личности, като творци и като хора.
Харесва ми, че книгата разглежда темата за спомена, освен като нещо задължително, за да вървим напред, да помним кои сме и кои са били преди нас, но и за спомена като нещо, което ни възпрепятства да продължим от един етап на живота към друг. Както всичко останало, споменът е нож с две остриета, тъй като светът по начало се гради и държи на противоположностите. Стихотворението „Най-спокойно“ е свидетелство за това, как времето продължава да тече, но ние оставаме заключени в спомена и изоставаме от неговия ход, заключени в чекмеджето заедно със спомените си.
Споменът е утеха, защото в човека винаги присъства страхът от изоставяне, от самотата. Но тази самота я носим също със себе си. Какво Людмила пише в „Носталгия по Марина“: „И нещо повече: с последната си клетка да знаем, че телата ни са самота.“ Ето защо непрестанно търсим близостта и топлината на друго тяло. Както поезията търси начин да се свърже с друга поезия, с други живота – отминали и бъдещи.
Ето защо споменът е толкова важен. Ето защо Людмила Миндова го е извела като основен герой на действието в тази книга. Защото, макар и сбор от отделни стихотворения, тази книга притежава цялост и последователност в този вид, в който я виждаме. А човешките спомени израстват в едно общо дърво, което дава плодовете и семената на онези, които ще помнят след нас. За мен книгата не е просто стихосбирка, а един роман за хората, поетите, времето, спомена.
още за четене

Съветите на Страхил: 6 често срещани грешки, които ви пречат да отслабнете
С тази статия ще се върнем малко или много към някои от основните принципи на здравословното и...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов
За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от...

Какво мога да направя днес, за да подобря живота си утре
Качеството на нашия живот зависи от качеството на навиците ни, казва писателят Джеймс Клиър....

Бат Органа – родоначалник на Стара Велика България
Напоследък в научните среди се налага схващането, че прабългарите са предимно от ирански...

„Човек с бинокъл“ – поезия от Наталия Иванова
Наталия Иванова е от онези млади поети, които не крещят с творчеството си, а пишат някак стаени в...

Български къщи и хотели от приказките
Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите...

„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало (Бордало II)
Темата за проблема с боклука е доста широко дискутирана навсякъде по света. Проблемът с...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?
Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид...
къде и кога да отидем
предстоящи събития