Различните исторически периоди от политическото минало на всяка нация се възприемат с различно ниво на емоционалност от хората днес. Най-позитивното историческо събитие от гледна точка на еуфорията, с която се посреща всяко негово припомняне за мнозинството българи, това е Освобождението на българските земи от османско владичество.
Освобождението като акт води началото си от Трети март, което автоматично превръща тази дата в национален празник на България. Напоследък много често ни припомнят, че 3-ти март 1878 г. е просто краят на една война. Дори се поставя въпросът, трябва ли да празнуваме на официално ниво нещо подобно – предварителен мирен договор, последица от победна за Русия и пагубна за Османската империя война.
Аз мисля, че трябва. „Трети март“ е най-гордата дата от историята за мнозинството българи, което само по себе си поставя трудното задължение пред историците – да се съобразяват с обществените нагласи.
Моето лично мнение е, че пътят към Освобождението безспорно е път към прогреса. Самото Освобождение е логично следствие на множество процеси, фактори, събития, желания и амбиции, а не просто край на някаква си там, десета или единадесета поред Руско-турска война. Символният смисъл на „Трети март“ е много по-важен за българите, отколкото простият исторически факт на подписването на прелиминарния (предварителен) мирен договор между граф Николай Павлович Игнатиев и Савфет Мехмед паша на 3-ти март 1878 г. За хората – „Трети март“ е „Освобождението“, а Освобождението е и Левски, и Ботев, и Бенковски, и Каравелов, и Априлското въстание, и Шипка.
Защо Левски? Апостолът на свободата дори не дочаква Освобождението. Но нима той не е част от него? На Трети март си припомняме и неговото дело, почитаме и неговата памет.
Да прочетем думите на Апостола от прочутото му писмо до Панайот Хитов:
„Да Ви пиша какво аз мисля да права и ще го направа, ако рече Бог: за което ако и спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губа само мене си.“
Левски: „Ние сме жъдни да видим Отечеството Свободно, па ако щат ма нареди да паса и патките… Аз съм са обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв… Какво искам повече, като гледам, че Отечеството ми е свободно?“
„Ние не гоним турския народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума турското правителство, което владее не само нас, но и самия турчин.“
На Освобождението не бива да се гледа само като на еднократен и конкретен акт, защото по този начин ще го ограничим във времето. „Освобождението на България“ е всъщност процесът на освобождаване на българите, това, разбирано в по-широк смисъл, празнуваме ние на нашия национален празник – Трети март. За освобождаването са дали живота си и са посветили младостта си редица заслужили българи, които са станали символ на раждащата се нова България.
Ето какво пише през 1869 г. големият писател, публицист и общественик Любен Каравелов.
„Днес няма значение ни историческо, ни каноническо, ни монархическо право, а народното и човешкото. Всеки народ трябва да бъде свободен и да живее по своята воля, както и всеки човек. Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична, и свобода религиозна, с една дума свобода човеческа.“ (вестник „Свобода“, ноември 1869 г.).
От април същата година е и паметното обръщение „Към българския народ“, подписано от привременното правителство на Балкана.
„Всеки народ заслужава съдбата, която споделя. Само робът се оставя доброволно на своята съдба. Покажете, о българи, че не сте сътворени само да робувате, покажете, че сте достойни синове на вашите славни бащи, че във вашите жили тече още по някоя капчица от Крумовия и Симеоновия народ.
Станете, братя Българи! Хванете коси, ножове, сопи и отмъстете си и избавете се от срамотното робство! А ти пък, Християнска Европо, допусни да се освободим и ний, по-много от тебе не искаме!“
Тъй като освобождаването е процес, той има граници и същност. Това е процес, будещ почит и гордост у нас, наследниците на онези славни герои. Кое ни прави горди, когато си припомняме онези времена?
Ще дам няколко примера за личности, думи и дела, свързани с Освобождението на България, към които никой българин не може да бъде равнодушен.
Геополитическата среда, която се явява подходяща за политическия акт на Освобождението, е свързана с т.нар. „Източна криза“ (1875 – 1878 г.). Тази криза започва в Босна и Херцеговина (1875 г.) с въстания от страна на християнското население срещу поробителя.
Ето как реагира на тези събития Христо Ботев.
„Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си: Какво трябва ние да правиме? Единственият изход от това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна, революция, която да изчисти Балканския полуостров от всичко онова, което да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода. Сега е време да извикаме народът на въстание и като разделиме силите на общия враг, да помогнем и на себе си, и на нашите братя!“
Възползвайки се от босненските бунтове, БРЦК (Българският революционен централен комитет) решава да вдигне въстание и в България. На 12-ти август на общо събрание се взема следното решение: „Неизбежно нужно е при днешното сгодно време да провъзгласим всеобщо въстание в Българско“. За целта в България се изпращат апостоли, които да поведат населението. Най-добре се справя със задачите си Стефан Стамболов в Старозагорско.
Той коментира събитията по следния начин. „Всичка Тракия е във военно настроение. Всеки купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не е останало“ (29-ти август 1875 г.).
С началото на Старозагорското въстание из улиците се разнася Стамболовата песен: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини!“
Последвало Априлското въстание (1876 г.). Никола Обретенов още в края на 1875 г. предупреждава за него майка си баба Тонка: „Байракът, ако е уварден, гледайте да го вземете и крийте дрехи и оръжие, които ще трябват напролет, както и да е, ний не ще оставим Турция на мира – или ще измрем всинца, или ще освободим България!“
По време на събранието в Оборище (15 – 17 април 1876 г.) се приема „Възвание до българския народ“:
„Братя българи, дойде краят на зверската тирания, която от пет века насам търпим под османска насилническа власт. Настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. О, българино, докажи, че си жив, че знаеш и цениш свободата си. Бъди смел и храбър. Бий се безстрашно срещу врага, но не отказвай великодушието си към падналите в плен. От днес, от името на нашия народ, ние обявяваме пред целия цивилизован свят: Пълна свобода или смърт! Напред, напред, братя, Бог е с нас!“
От Румъния Ботев коментира ситуацията с вдигането на Априлското въстание така.
„Въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука не се иска молитва, а мотика.“ (12-ти февруари 1876 г.)
Преминавайки Дунава, поетът – революционер уверява: „…радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдна“.
Кървавото потушаване на Априлското въстание не слага край на българските мечти за свобода. Гледайки горящото Панагюрище, предусещайки погрома над въстаниците и собствената си смърт, предводителят на Хвърковатата чета Георги Бенковски възкликва: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“
„Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски по време на Априлското въстание, Петър Морозов
Усилията на споменатите български национални герой се увенчават с успех. Общественото мнение в повечето европейски страни минава на страната на българите. Най-чувствителна към въжделенията ни по свободата е руската страна.
Ето какво пише руското списание „Дело“ след Априлското въстание.
„Ако пред нас се постави дилемата: война или ново поробване на славяните, ново повторение на това българско клане, от което потрепера сърцето на целия цивилизован свят, то ние от цялата си душа, ненавиждаща пошлия шовинизъм, без колебание ще кажем: да, война!“
По време на Руско-турската освободителна война родните опълченци прославят името на България. Успяват да надделеят и удържат многократно превъзхождащия ги противник, и значително да подпомогнат крайния успех на Русия. Няколкодневните подвизи на българи и руси при Шипка вземат изключително много жертви, минава се през редица превратности, но това ни най-малко не смущава генерал-лейтенант Фьодор Радецки, който всеки ден лаконично рапортува до Главната квартира: „На Шипка всичко е спокойно.“ В крайна сметка тези самопожертвувателни подвизи се оказват ключови за победния изход на войната и показват, че българинът силно иска и заслужава свободата си. След Освобождението българската държава бързо се приобщава към европейското християнско семейство. Това минава през приемане на собствена конституция (16 април 1879 г.) от Учредителното събрание във Велико Търново.
Българските народни представители си избират княз, назначен е министър-председател, правата и свободите на населението са скрепени със закон. Започва собственото си развитие българският културен живот, създава се българска национална литература, наука, изкуство, българското стопанско и финансово дело. Нищо от това не би било възможно без най-светлата дата от новата българска история – Трети март!
