„Безчетни поражения и вечна суета. О, сладко помрачение – аз влюбих се в смъртта. Дойди, дойди, възлюбена, от тъмни брегове – една душа изгубена на помощ те зове.“ („Смърт“)

Димитър Подвързачов е роден на 6-ти октомври 1881 г. в скромно чиновническо семейство. Баща му умира преди неговото раждане. Поради липса на средства Димитър е принуден да прекрати гимназиалното си образование. Впоследствие работи като чиновник в училищна инспекция, като училищен секретар, редактор на хумористично списание… Никога не се откъсва от литературния живот в страната. Голямото му признание идва, когато е назначен за главен редактор на престижното литературно списание „Звено“. Тук излизат творби на водещите писатели и поети на България – Н. Лилиев, Й. Йовков, Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов.

Димитър Подвързачов е известен като един от най-близките приятели на Димчо Дебелянов. През 1915 – 1916 г. двамата живеят заедно на квартира в София. През 1910 г. Подвързачов и Дебелянов издават „Българска антология – нашата поезия от Вазова насам“. Това е първата антология в историята на българската литература. Приживе Подвързачов издава само творбата си „Как дяволът чете евангелието“, плюс още две книги за деца – „Крачун и Малчо в София“ и „Война в джунглите“.

Подвързачов се утвърждава с времето като талантлив поет и отличен преводач от руски език. Оставя в наследство много лирически и сатирични стихотворения, басни, афоризми, фейлетони, вестникарски статии и спомени. Умира на 56-годишна възраст през 1937 г. Димитър Подвързачов е сред най-представителните лица на българския литературен живот в първите десетилетия след Освобождението. В същото време за него днес се знае обидно малко.

Защо, при многото и разнообразни средства за масова информация, е толкова трудно да се представи подобаващо големият литературен деятел на България, Димитър Подвързачов?

Причините са от най-различно естество. Факт е, че именно с популяризаторска цел творчеството му е включено в поредицата „Другата българска литература на XX век“, създадена по инициатива на Института за литература при БАН. В наши дни „рекламата“ на Подвързачов е нужна, защото заради политическите си пристрастия и естетически позиции той остава твърде дълго и незаслужено извън канона на българската литература. А този своеобразен канон определя кои са стойностните и качествени писатели и поети на България. Вън от канона, заедно с Димитър Подвързачов, са Трифон Кунев, Александър Божинов, Змей Горянин… Над всички тях тегне десетилетна забрава, произведенията им не са обсъждани и те остават непознати като личности за масовия читател. Книгата на Подвързачов „Как дяволът чете евангелието“ навремето дори е включена в списъка на „фашистката литература“.

Вярно е, че днес се правят редица опити да се разкажат и изяснят творческите приноси на Димитър Подвързачов чрез статии в медиите. И въпреки това той си остава все така загадъчен, далечен и дори непонятен на съвременния читател. Защо?

У Подвързачовите творби има твърде мрачни краски, като определено си личи, че авторът е обладан от духа на упадъка и разложението (декадентството). Той пише: „Моят живот изтече като една тържествена безсмислица. Всичко за него и около него беше само мизерия и нищо друго.“ В същото време Подвързачов не е зъл и озлобен към хората, той не загърбва красотата в света. От най-добрите неговите стихове често звучи жизнерадост.

„Обичам те като жена със хиляди чаровни прелести – о, бедна, хубава страна на алчни допотопни челюсти!
Обичам те кат жена, която шепне обещания – о, малка, хубава страна на общогражданско мълчание!“ („Родина“)

Подвързачов определено обича родината си и това личи в стиховете му.

„Ще дойде, Здравко, ден – последния на твоя татко земен ден. Склопи очите му на бедния баща и тихо просълзен кажи: „Прибра се вече стария – и всички що ми завеща: една несбъдната мечта: България!“ („На моя син“).

Подвързачов е ценен не толкова със сериозността и патетиката на творбите си, колкото със сарказма и ироничността си. Димитър Подвързачов умее да твори жалост и горчивина, майсторски да предразполага читателя си към тъжен смях и усмивки през сълзи. Саркастичният талант на Подвързачов е много голям. Той му отрежда завидно място в историята на българската литература: наследник е на Алеко Константинов и Стоян Михайловски, а приемник и учител на Христо Смирненски. Приятелите му го наричат „Хамлет принц Датски“ и „Бащата“. Той се превръща в духовен баща на поколението след Вазов, Кирил Христов и Михайловски.
„Добър поет, но рядко излиза да печата. Няма кураж да издаде своя сбирка. Хамлет, същински Хамлет!“ – казва за него Христо Смирненски. Близките описват Подвързачов като много обаятелна личност, но сякаш твърде отчуждена от делничното и практическото.

Писателят Константин Константинов си спомня: „Особено ми подействува първият личен досег с Подвързачов; изведнъж, не зная защо, той ми внуши някакъв необясним респект и в същото време усетих непреодолима, привличаща сила. По-късно, когато бяхме вече близки, аз не се чудех на това заробване. Сега мисля, че то беше оная върховна отчужденост от дребните неща на човешкото съществуване, оная мека полуусмивка, в която се чувствуваше знанието на важни неща, непознати за нас и страшни – и над всичко някаква тъжна мъдрост.“

Всъщност Подвързачов е колкото самовглъбен пред хората, толкова и дързък в мислите си. Самоиронията и скромността са най-силните му оръжия на литературната сцена. Показателно е, че Подвързачов не пожелава да включи в антологията, която пишат с Дебелянов, нито едно свое стихотворение. Смята се за излишен сред големите поети на България:

„Едно разбрах с положителност в моя живот: че навсякъде може без мене.“
„Не съм издал нито една книга. И надали ще издам. Страх ме е, че ще се намери критик, който ще ми каже: „Приятелю! Ти си мислиш, изглежда, че да подвързваш (от „подвързач“-ов) и да пишеш книги е едно и също.“ (Димитър Подвързачов)
Сам си признава колко му харесва „съзнателно да се затуля из покрайнините на литературата.“
„…и без да бе поет – писá стихотворения. Роден аристократ – във вечно безпаричие, живя като във ад, но с нужното приличие.“(„Епитаф“ 1912 г.)

Днес, преоткрили отново големия Димитър Подвързачов, сме длъжни да пазим спомена за този талантлив наш поет, чиято „една несбъдната мечта“ е България. Димитър Подвързачов – поетът на тъжния смях, на безнадеждността и покрусата, който си остана влюбен в смъртта.

„Суета на суетите!
Коя полза българину от всичкия му труд, в който се труди под слънцето?
Народно събрание дохожда, народно събрание прехожда и захожда, а страната все на едно място стои.
Отхожда вятърът към юг и се връща към север – непрестанно обикаля и отхожда, ала винаги минава през главите ни.
Всички закони изхождат от столицата и отиват в провинцията – и пак се връщат назад, обезчестени, смачкани, погазени – и страната е все същата, сиреч не прилича на нищо.
Което се прави, то е правено и което е било, то е, което ще бъде.
И няма нищо ново под българското слънце.
Има ли нещо, за което може да се рече: Виж! Това е ново и умно!
То е било все такова, каквото си е през пет десетилетия преди нас – и ще бъде все същото.
Аз дадох сърцето си, за да издиря и изпитам чрез мъдростта за всичко, що бива на българска земя.
И видях всички дела, що се вършат под българско слънце.
И ето – всичко е суета и угнетение на духа.
От робски народ никога не става държава.
И дефицит никога не става излишък.“ (Еклесиаст“)