Виктория Ершова споделя личната си история и стремеж към развитие през последните 20 години, като с филма „Деца на тихата революция“ обръща специално внимание на темата за „Прехода“. Документирала е в едно съдбите на българските си съученици, като всички те са станали свидетели на падането на комунизма. В първия си документален филм, Виктория проследява периода на промените през погледа на приятелите си и начина, по който се развива живота им.
„Деца на тихата революция“? Уникално заглавие! Каква беше най-силната мотивация за създаване на този филм?
Най-вече исках да разкажа историята на съучениците ми. Първоначално всички много ми липсваха. Също така, исках да разбера какво се беше случило със страната? Тъй като първите 10 години от заминаването ми не следях от близо какво се случваше, а този проект ми даде възможност да навляза повече в историята и политиката, и да разбера за себе си какво се е случило.
Какво се случи през тези близо 3 години от приключването на кампанията в „Kickstarter“ до момента на първата прожекция в България? Как би описала момента на създаване и кои бяха най-запомнящите се моменти за теб?
Кампанията беше края на 2012 г. Отне ми три пъти повече време да завърша филма от плануваното. Сумата, която събрахме в „Kickstarter“, беше само 1/3 от необходимата и това беше основната причина, която ме забави толкова много време. Правех го основно с лични средства, а и работата не ми позволяваше да се занимавам само с филма. Първоначално го монтирах сама, направих първите два варианта, като втория беше много по изчистен, и се получи около два часа и половина. След тази фаза взех направеното до момента и се прибрах в България, за да го завърша и започнах да търся екип. Най-добрата монтажистка в България – Нина Алтъпармакова, хареса проекта и реши да ми помогне. Работих с нея и Петър (неин бивш студент). Тя преподава в НАТФИЗ – монтаж. Върнах се в България с идеята, че за 3-4 месеца ще завършим филма, но останах една година. Много труден период на усилена работа. Завършихме филма към края на септември, началото на октомври 2015 г. Документалното кино е много по-трудно, защото има много повече изненади в процеса на работа. Добрия сценарий е много важен, за да се движи по-лесно проекта. Някой от най-запомнящите се моменти от заснимането на филма са може би събиранията, които правехме с класа. Аз започнах да го снимам на 10 годишнината ни, след това и на 15 годишнината. Също така един от съучениците ми, който участва във филма, живее в Норвегия и пътуването ми до там беше много вълнуващо. Природа е много красива, а аз пътувах далеч на север, зад полярната окръжност. Тогава пътувах от Oslo до Stokmarknes около 12 часа с влак и после 12 часа във ферибота на север. Местата, покрай които минавахме, бяха уникални и мисля, че ако не беше филма, може би никога нямаше да отида точно там, за да мога да им се насладя.
Намери ли отговора на въпроса дали нещата наистина са се променили или просто едни проблеми са заменени с други?
Нещата със сигурност са се променили, не са същите каквито са били. Има нови проблеми, но това е нормално. Според мен е една илюзия това, което сме си мислили в онези години, че за 5 години всичко ще се промени и ще бъде идеално. Такова нещо не се случи и не би могло да се случи. Това е била една илюзия. Като цяло моето виждане е, че промяната е за добро. Има все още много неща, които остават неразрешени, но все пак се движим към нещо, много по-положително от това, което е било.
Разкажи ми за моментите, в които нещата не се движеха по предначертания път и с бързината, която ти искаше да се случват? Кой ти помогна и как успя да минеш през този труден момент в създаването на първия си пълнометражен филм?
Повечето моменти бяха такива и те се случваха постоянно. Най-вече аз самата трябваше да вярвам, че ще успея да ги преодолея и ще продължа проекта, каквото и да ми струва. Получих подкрепа от хората покрай мен. Това, че Нина и другите хора в България, с които работих ме подкрепиха, за мен беше много важно. Филмът е това, което е и се получи добре, точно защото те изиграха важна роля в направата му.
Ти представи филма в рамките на фестивала „София Филм Фест“. Как се приема филма до момента от хората в България и мислиш ли да го представиш някъде навън – в Европа, в Америка?
В България се приема много добре за момента. На „София Филм Фест“ имаше около 200 души на премиерата и за мен беше много радващо, че салонът беше пълен. От тогава имахме още няколко прожекции, като тези в София продължават. След представянето на филма в Казанлък – моя роден град, и в Стара Загора предстои филмът да бъде прожектиран в кино „Одеон“ на 3-ти май. След всички прожекции се срещнах с много развълнувани хора. Естествено има и такива, които не са съгласни с моите преценки и мнения, относно политическия и социален разказ, но това е въпрос на гледна точка и политически възгледи.
Поколенията се сменят, идват нови, млади хора като нас и навлизаме в етап, когато нещата зависят от нас самите. Стига да сме достатъчно осъзнати за промяната и да знаем точно какво искаме да се случи, няма начин да не се променят нещата към по-добро.
Относно това, къде другаде ще се прожектира филма извън България, все още изчаквам да видя кои международни фестивали ще го приемат, за да направим международна премиера. След това в Съединените щати и градовете, в който има български общности. Мисля, че и те биха имали интерес. На чужденците в България, които гледаха филма им беше много интересно да си изяснят, точно какво се е случило със страната.
Снимка от премиерата на „София Филм Фест“ – въпроси и отговори след прожекцията с монтажистите Нина и Петър и участниците Николина и Лъки
Как се отрази на теб самата, като дете на „тихата революция“ това, че замина, завърши и продължи развитието си навън?
За мен това беше добра стъпка, въпреки че ние бяхме поколението, което имаше сравнително повече свобода от поколенията преди нас. Като деца живеехме сравнително спокойно. Стреса и трудностите падаха на раменете на родителите ни, които се грижеха за нас. Имахме поглед над живота преди нас и можахме да се възползваме от доброто образование по него време.
Как помниш времето до 1989-та година?
Не помня много неща. Спомням си денят, в който свалиха Тодор Живков – тогава съм била на 12 години. Прибрах се в къщи и родителите ми гледаха телевизията в шок, тъй като бяха от тези, които не знаеха, че това се случва.
Какво следва сега? Нов филм, проект… идея?
Имам един проект, който съм започнала много отдавна и работих по него 3-4 години, след това прекратих работата, за да мога да завърша „Деца на тихата революция“. Сега искам да се върна отново към този проект и той зависи основно от това, дали ще намеря финансиране и екип, с който да работя. Ще променя много неща от процеса на работа и със сигурност ще е по-различен от този на „Деца на тихата революция“. Филма става въпрос за история, която се случва в Щатите.
До момента съм работила и по късометражни игрални филми. Завърших магистърска степен по режисура в Chapman University в Калифорния и повечето късометражни филми, които съм правила, са били част от програмата, с изключение на един, който ми помогна да се подготвя за „Деца на тихата революция”.
