Росен Русанов преподава История на съвременните православни църкви и Обща църковна история в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Завършва специалност „История“, а след това и „Теология“ във Великотърновския университет. Интересува се от църковна история, историческо богословие, принципи и проявления на теокрацията в историята.

 

В интервю за списание „Българка“ писателката Емилия Дворянова наскоро отбеляза, че знанията за християнството липсват ужасно на днешния човек. В наши дни вярващият буди в добрия случай усмивка, а в лошия – подигравка. Няма как да се преборим с тази глобална тенденция, но нека поне, с помощта на специалист като Вас, да обогатим познанията си за православието – традиционната религия на България…

 

Факт е, че в общия случай съвременният човек е отлично образован в областта на информационните технологии, икономиката, търговията и останалите аспекти на прагматичния, на светския начин на живот. Но в областта на религиозната духовност средностатистическият българин остава практически неграмотен, с бегли познания, получени в средното училище от учебните дисциплини история, литература и философия.

 

Тази липса на познания превръща съвременния човек или в атеист, или в суеверен, самодостатъчен индивид. Опирайки се на откъслечните си знания и неограмотената си вяра, той се старае да влезе в личен контакт с някаква известна само нему „висша“ сила, която да го предпазва от проблеми и да му помага в различни житейски ситуации. И макар, съгласно Конституцията, православието да е традиционната религия на България, религиозната православна грамотност практически липсва в общообразователните училища.

 

Хубавото е, че след промените от 1989 г., ако някое семейство пожелае да се ограмоти или да даде религиозни знания на децата си, това вече е възможно чрез неделните православни училища към храмовете, в катехизическите беседи, които се провеждат там за възрастните, и благодарение на все по-богатата богословска литература, издавана напоследък. Семинариите, Богословските факултети в София и Велико Търново и катедрите по богословие в Пловдив и Шумен също правят зависещото от тях в тази трудна ситуация.

 

Доктор Русанов, Вие преподавате „Обща история на Църквата“. Известно е, че Българската православна църква следва Символа на вярата, който изповядва принадлежност към „една, света, съборна и апостолска Църква“. Ще разкажете ли накратко, кога през годините се случва отпадане на особено големи общности от „едната, света, съборна и апостолска Църква“? От канонична гледна точка как следва да се отнасяме с отпадналите от Църквата?

 

Канонично учредена на 4-ти март 870 г., Българската православна църква – Българска Патриаршия е неотделим член на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, с глава самия Господ Иисус Христос и се направлява от живеещия в нея Свети Дух. Тя е една от поместните автокефални църкви и се намира във вероучително и канонично единство, молитвено и евхаристийно общение с останалите православни църкви. Като автокефална (самоуправляваща се) тя е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия.

 

През 11 век, в 1055-та година, от Църквата отпадат римокатолиците. Отпадането им от Църквата води до отстъпления, които не се срещат в историята на православните – завоевателни кръстоносни походи, инквизицията, продажба на индулгенции. След тези отстъпления идва Реформацията (1517 г.), която представлява опит на вярващите в Западна Европа да върнат християните, подчиняващи се на папата, към учението от първите векове на Църквата. За духовен компас протестантите използват Свещеното Писание. Те обявяват, че биха желали да живеят само съгласно предписанията, които могат да бъдат открити там.

 

В своя стремеж да възстановят чистотата на църковния живот отиват твърде далече – започват да фетишизират Свещеното Писание и категорично да отричат Свещеното Предание. Получава се следната ситуация – римокатолиците фетишизират Свещеното Предание и не желаят Свещеното Писание да бъде преведено на разбираем за отделните народи език.

 

Точно обратното правят пък протестантите. Православната църква отхвърля и двете крайности и приема, че Свещеното Писание и Свещеното Предание са равнопоставени. А тяхното изкуствено противопоставяне измества погледа и мислите на вярващия от техния създател – Света Троица. Вероизповедта на римокатолици и протестантите, тяхната свободна воля, ги довежда до отпадане от Църквата.

 

Възниква въпросът, как би трябвало православните да се държат към тях, заради техните еретически учения? Краткият отговор на този въпрос е – като към болни, много близки и обичани хора. Разбира се, че стремежът за единение на Църквата не трябва да бъде забравян и изоставян, а да бъде търсен от православните. Но винаги трябва да бъде поставян въпросът: Единението на каква основа би трябвало бъде осъществено, на принципна или безпринципна основа?

 

Защото е известно, че от Истината, от Бога, само се отпада. Не може да има много „истини“, много „църкви“, както няма много „богове“. Разбира се, православният не бива да си лепва етикет на гърдите, че е спасен, и да се държи високомерно. Но трябва да подчертава, че процесът на връщането в Църквата е осъществим само с изповед и покаяние, а не с безпринципни договорки.

 

Някак помежду другото в часовете по история се споменава, че Българската православна църква е първата народностна църква (църква на един народ), която е издигната и призната в ранг на патриаршия. Но това е много важно, тъй като значи, че в християнския свят българите и Българската църква задават тенденция, следвана по-късно от всички останали народи.

 

Трябва ли да се гордеем с този свой принос? Какво е значението на победата на светите братя Кирил и Методий и техните ученици над „триезичната догма“? Бихте ли разказали интересни подробности за Преславския събор (893 г.) и последвалото признание на Българската патриаршия (927 г.)?

 

С издигането в ранг на патриаршия на Българската православна църква, Вие явно имате предвид факта, че по такъв начин тя става автокефална (самостойна). Наистина тогава за пръв път една народностна църква става съвсем самостоятелна и този факт представлява прецедент, който е в основата на историческото развитие на съвременните православни църкви. Въпреки някои атаки срещу автокефалността на поместните църкви напоследък, именно самостойността на поместните църкви позволява да бъде съхранена съборността на Църквата и да не се развие една опасна тенденция – превръщането на Константинополския патриарх в източен, православен папа. В този смисъл точно победата на светите братя Кирил и Методий и техните ученици над „триезичната догма“ и решенията на Преславския събор (893 г.) полагат здравите основи на автокефалността не само на българите, но и на другите православни народи.

 

В Духовно просветен център „Свети Архангел Михаил“ във Варна, в рамките на Кирило-Методиевите дни (11 – 24-ти май) през 2017 г., взимате участие в публична лекция на тема „Български владетели-християни V – IX в.“ Кои са тези владетели-християни и какво знаем за тях?

 

В историографията съществуват две противоречащи си тези. Въпреки откритите до сега писмени и материални извори не мисля, че скоро ще има съгласие по спорния въпрос, дали християнството насилствено е наложено над българския народ, или е прието в резултат на еволюция. Аз лично съм привърженик на втората теза. Безспорно кан Кубрат, а вероятно и кановете Аспарух и Тервел са християни. Самият факт, че християнството е пуснало корени във висшите слоеве на прабългарското общество, включително в семейството на владетеля, явно говори за силните му позиции сред прабългарите и в полза на едно постепенно приемане на християнството.

#бюлетин

#интервю

В наши дни съществува напрежение между Българската православна църква и неканоничната Македонска православна църква – Охридска архиепископия. От позицията на специалист по история на съвременните православни църкви бихте ли разяснили на нашите читатели причините за неканоничността на македонската църква?

 

Знаем от историята, че Охридската българска архиепископия е основен крепител на българщината в периода на османското владичество, а тази архиепископия е призната като българска още по време на император Василий II Българоубиец…

 

Основният проблем е в това, че в Скопие нарочно смесват, крадат и подменят основните канонически понятия и историческата истина. Когато говорим за Охридската архиепископия и Македонската православна църква, трябва да сме наясно, че става дума за две различни църковни общности в различни исторически времена. Едната е канонична, другата – разколническа. Охридската архиепископия е учредена (1018 г.) и унищожена (1767 г.) като българска църква.

 

Докато другата, Македонската православна църква (МПЦ), е факт от средата на четиридесетте години на ХХ век. Тя е резултат от денационализаторската политика на комунистите в СССР, Югославия и България. Промяната на статута на МПЦ от разколнически на каноничен означава за нас, българите, приемането на фалшификациите на комунистите, предателство към убитите за свободата на географската област Македония през периода 1878 – 1944 г. и хилядите мъченици в Голи Оток и другите концлагери на комунистите в бивша Югославия.

 

Правилното, каноничното решение на този проблем е свикването на Поместен събор в Охрид, където да вземат участие Константинополската патриаршия, БПЦ, СПЦ (Сръбската православна църква), Еладската архиепископия и Албанската православна църква. И да бъде взето решение, което да гласи, че се възстановява автокефалната Охридска архиепископия (без никакви национални определения) в границите на Република Северна Македония.

Христовата Църква по нашите земи има богата история още преди да започнат варварските нашествия, които ще доведат до създаване на Дунавска България при Аспарух. Ще разкажете ли за по-важните и интересни моменти от църковния живот в българските земи до 681 г.?

 

През периода от Петдесетница до 681 г. църковния живот в българските земи е изключително интензивен, богат и напрегнат. Мисионерските пътувания на светите апостоли Павел и Андрей, и техните ученици, полагат основата на Църквата по нашите земи. Техните последователи, християните, оцеляват през трите етапа на гонения, през които еврейските общини, езическото общество и светските власти съзнателно и жестоко ги подлагат на мъчения и изтребление. В крайна сметка те устояват на своите врагове и успяват да променят радикално обществото.

 

Чрез своите стройни организационни структури (християнското семейство, енориите и епархиите) християнските общности не само подготвят вярващите за тяхното спасение, но им дават възможност да се докоснат и да придобият Христовия мир в душите си, да живеят своята вяра, оделотворявайки я чрез милосърдие и благотворителност. Големи християнски центрове през разглеждания период били Марцианопол (дн. Девня), Никополис ад Иструм (с. Никюп, Великотърновско), Нове (Свищов), Сердика (София), Филипополис (Пловдив).

 

При скорошното си гостуване у нас папа Франциск получи отказ от Светия синод на Българската православна църква на поканата си за обща молитва за мир. Каква беше причината за този отказ, кои са непреодолимите различия във вероизповеданието на православните и римокатолиците?

 

Православният светоглед отрича следните римокатолически схващания. Римокатолиците изповядват Символа на вярата с така нареченото „Филиокве“ (Filioque). Това е латинска фраза, която означава „…и от Сина“ и се отнася за изхождането на Св. Дух не само от Бог Отец, както е в каноничния Символ на вярата, но и „…и от Сина“. Това прави Св. Дух подчинен на Бог Отец и Бог Син, а това противоречи на православната догматика.

 

Православните не приемат римокатолическите схващания за непорочното зачатие на Св. Дева Мария, за изчакването до определена възраст на децата преди приемане на първо причастие, както и римокатолическото учение за чистилището. Неприемливи са вярата на римокатолиците в непогрешимостта на папата и претенциите им към папско върховенство в Църквата. Освен това в молитвата за мир щяха да бъдат (и бяха) казани неща, които противоречат и дори обиждат православния християнин, като поставят под въпрос дали Христос е Син Божи (например в молитвата на мюсюлманите). Поради всички тези причини Св. Синод на БПЦ правилно взе решение по време на молитвата за мир да няма православен участник.

 

През 2016 г. в Колимвари, Крит се провежда църковен събор, който претендира, че е всеправославен, „свят и велик“. В него обаче отказват да вземат участие четири от поместните православни църкви, в това число и Българската. Какви нововъведения се предлагат на този събор и правилно ли са пренебрегнати те?

 

БПЦ, РПЦ (Руската православна църква), Антиохийската патриаршия и Грузинската православна църква отказаха да вземат участие в този събор, защото не бяха съгласни както с формалните правила за свикването и работата му, така и с (преди всичко) проблемите, касаещи съдържанието му. Съборът не беше свикан съгласно образците, останали в историята на Църквата, а по модела на Втория Ватикански събор на римокатолиците, с което повечето от присъстващите епископи бяха на практика лишени от глас. Но това е по-малкият проблем. Истински притеснително за вярващите християни беше решението на събора за признаването на множество „църкви“, макар и в исторически смисъл. Това решение признава римокатолическата и многобройните протестантски общности за църкви, което противоречи на Символа на вярата. А там ясно е казано, че Църквата е ЕДНА, света, съборна и апостолска.

 

Признаването на множество „църкви“ разрушава догматическата разлика между Църквата и ересите, което е неприемливо за вярващите православни християни. Те остават поставени пред избора да се съобразяват или със Символа на вярата, или с решенията на Колимварския събор. В този смисъл изборът на православния мирянин е ясен. В крайна сметка догматическата и каноническата истина винаги са взимали връх над ересите и схизмите.

 

Много се шуми около дадения томос (признатата независимост) на Украинската православна църква от страна на вселенския патриарх Вартоломей. Защо никоя от поместните православни църкви не следва примера на Вартоломей и не влиза в общение с въпросната организация?

 

Проблемът за автокефалността на Украинската православна църква е много сложен. В него са вплетени исторически и канонически подмени, започнали още от средата на XIX век и продължени с особена сила от болшевиките в Русия. Първоначалните географски понятия Малорусия и Украйна биват изпълнени с националистическо съдържание. Така с политически средства болшевиките създават украинската нация. Същият процес е познат и по нашите земи, когато пък от комунистите в СССР, Югославия и България бе създадена македонската нация. Но проблемът за историческата истина, макар и много важен, отстъпва на каноническите противоречия, произтичащи от намесата на Константинополския патриарх Вартоломей.

 

В Украйна една от двете страни в спора – двете разколнически структури (спрямо Московския патриархат) бяха опростени и приети в общение от Фенер (Истанбул). Така трета страна се намесва в чужд спор. Това противоречи на каноните. Едноличното решение на патриарх Вартоломей да подпише Томос (формално за автокефалия, а реално за ограничена автономия) представлява двойно нарушение на каноните. От една страна, това означава навлизане в чужда канонична територия, а от друга – подмяна на принципа на съборност в Църквата.

 

Този прецедент на неканонична намеса в делата на една православна (най-силната и многобройната) църква заплашва да се превърне в практика, която ще навреди на всички останали поместни църкви. Ето това са част от причините никоя от сестринските православни църкви да не влиза в общение с разколническите образувания. Още повече че те самите напоследък отново спорят и дори враждуват помежду си.

 

Занимавали сте се в научно отношение и с Българската Екзархия. Знаем, че тя е първата официално призната организация на българите в Османската империя (1870 г.). Но нейното седалище Цариград е избрано по политически, а не по исторически причини. Иначе би следвало седалището на Българската църква да е Охрид, където сравнително доскоро преди това функционира Охридската българска архиепископия. Не се ли превръщат още тогава македонските българи в заложник на отношенията между Екзархията и Турция?

 

Появата на Българската екзархия е резултат от борбата на българския народ срещу погърчването. Но гърците фанариоти и турските власти се възползват от нейното учредяване, за да подменят легитимните български стремежи за възстановяване на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия като автокефални църкви. Подмяната се състои в това: старите, каноничните и легитимни църковни структури на българския народ следва да бъдат подменени от нова, несъществувала в историческото и каноническото пространство структура. Тя тепърва трябва да бъде оформяна, признавана и легитимирана. Вместо да бъдат възстановени автокефалните поместни църкви (със съответните им канонически граници), се създава нова църковна структура. Това означава, че каноничните граници на новия диоцез автоматично се превръща във въпрос на преговори, спорове и дори вражди.

 

Веднъж създадена, Българската екзархия има своето положително значение за българската история и за българския народ. Но полза от нейното съществуване, ние, българите, имаме само по време на националноосвободителното движение – до освободителната за нас Руско – турска война. След нея печеливши са сърбите, които придобиват свободата да правят каквото си искат в обявените за схизматични български екзархийски диоцези в Македония. В този смисъл оставането на Българския екзарх в Цариград не само не е канонично, но вреди на българските национални интереси. Той е трябвало да се премести в Одрин или най-добре – в Охрид. Тогава и схизмата с Цариградската патриаршия можеше да бъде вдигната преди Първата Балканска война, а договорите между Гърция, Сърбия и България щяха да бъдат различни, а от там и цялото ни историческо развитие. Но уви!

 

 

Посочва се, че знанията за християнството (идеологията и културата му) и християнските добродетели ни възпитават в патриотизъм. Доказателствата за това са много. Но лично вашите кои са, защо трябва да живеем като добри християни? Защо според Вас християнството ни превръща в по-добри патриоти и по-достойни наследници на предците ни?

 

Понятията християнин и патриот не си противоречат, колкото и някои мултикултуралисти да твърдят обратното. Просто понятието християнин е по-общото от двете. Да бъдеш православен християнин означава, че съзнаваш греховете си и искаш да се спасиш, като живееш вярата си чрез делата на тази вяра. Да си патриот не означава да си националист или шовинист, а да обичаш своята татковина и да не си майкопродавец. Всеки човек има своето достойнство, име и уникалност. И именно като личност той има възможност да се изповяда и да вземе Причастие – тялото и кръвта Христови. Същото важи и за народите. Те също притежават достойнство, име и уникалност. Достойнството на един народ е неговият патриотизъм.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This