„Да се живее творчески – това значи да се действа в името на свободата“ – Ламар

В ученическите години повечето от нас, влюбените в книгите, са се пробвали да пишат стихотворения. Тогава поезията все още е само израз на напиращите в гърдите ни чувства. Най-често пишем, водени от сладостта и щастието на споделената любов, но понякога и от тъга – заради разбито сърце и измамна любов. За детето поезията значи интимност. Растейки, постепенно изоставяме изповедите си върху белия лист, които, повече по навик, продължаваме да наричаме „стихотворения“. Истински поети стават само онези от нас, за които писането на стихотворения е проява не само на чувства, но и на оригинални мисли. Когато у нечия мерена реч отсъства дълбокият смисъл – насреща нямаме истински поет. От друга страна, натоварените с мисли и идейност стихотворения не могат сами по себе си да бъдат заявени като поезия. А поетите ги степенуваме не според познанията и интелекта им, а в зависимост от художественото майсторство.

Днес ще ви срещнем с един от най-талантливите български поети, чиито творби са изпълнени и с много сериозен идеен замисъл, и с бликащо и покоряващо чувство. Името му е Лальо Маринов Пончев, но всички го знаят като Ламар. Ламар е първият български поет, който не се съобразява с пунктуацията. Стиховете му свидетелстват за разрушителните тенденции и революционните пориви на времето. „Аз започнах най-напред да разрушавам словото, словореда и накрая разруших и мисленето.“ (Ламар)

Неговите ранни стихосбирки, „Арена“ (1922 г.) и Железни икони“ (1927 г.), бележат поврата, състоял се в литературния живот на страната след Първата световна война. Ламар е най-близкият следовник и съмишленик на Гео Милев сред поетите. Двамата заедно осъществяват завета на Г. Милев за „оварваряване“ на българската литература. Макар и днес да не е толкова популярен, колкото великия Гео, то Ламар оставя солиден отпечатък в историята на нашата поезия.

За поета Ламар стиховете са вдъхновение (изразяват чувство), но и оръжие в борбата за свобода и по-справедлив живот. В манифеста на издаваното от него списание за изкуство „Новис“ (носещо името на печатницата му) четем: „Да се живее творчески – това значи да се действа в името на свободата.“ И още: „Новото изкуство е изкуство на новите истини.“

Лальо Маринов Пончев е роден на 1-ви януари 1898 г. в село Калейца, Троянско. Семейството му не е богато, а бъдещият поет от малък е приучен на усилния селски труд. Лальо има още трима братя. Всички заедно спят в една стая, където лягат върху измазания с кал под и се завиват с една изпокъсана рогозка. Въпреки бедното детство и първите години на село, поетът Ламар винаги изглежда и се чувства съвсем на мястото си в столицата, където прекарва целия си творчески път. Ламар завършва Търговската гимназия в Свищов, после се записва да учи право, но не се дипломира. Изкарва Школа за запасни офицери и участва в Първата световна война, като подпоручик-артилерист.

По онова време търпи въздействието на поетите на традицията – Иван Вазов и Кирил Христов. Започва да пише подражателни стихове с патриотично съдържание. В тях донякъде се улавя влиянието и на Николай Лилиев. С тези творби Ламар все още не заслужава да се именува „поет“ – те са последица от порива на младежките му чувства. Ламар става поет, когато един ден неговият приятел Николай Хрелков решава да го запознае с Гео Милев. Запознанството между Ламар и Гео Милев е бележит момент за българската поезия след Първата световна война.

Ламар влиза в обществото на хора на изкуството, поставили си за цел да модернизират родното изкуство – Гео Милев, Христо Ясенов, Николай Райнов… Ламар е далеч от блестящата образованост на Гео Милев – този вундеркинд и ерудит. Но и сред големите поети на България той далеч не може да бъде наречен „селянче“. Помнят го винаги елегантен: с неизменната бяла риза, с черна папийонка или вратовръзка. Весел, дружелюбен и разговорлив.

Поетът съумява да се свърже с изкуството и да престане да трепери за насъщния, след като баща му, залагайки имотите си, го снабдява с печатни машини. Ламар се посвещава на печатарството, което става негов занаят от 1925 г. до 1947 г. Поетът – печатар живее в столицата и дружи с просветената интелигенция. Ламар сътрудничи на списанието на Гео Милев „Везни“ (1920 – 1922 г.), на „Пламък“ (1922 – 1923 г.), „Кормило“ (1930 г.) и др. Най-големи творчески успехи си извоюва със стихосбирките „Арена“ и „Железни икони“.

Нека споменем малко повече и за конкретните творчески приноси на големия поет. След Голямата война (1914 – 1918) Старият свят (Европа) вече не може да живее постарому. Хилядолетни империи са изправени пред гибел. Националните идеали рухват пред очите на съвременниците. България преживява жестока национална катастрофа. Краят на илюзиите обещава ново начало. Начало за нова Европа, нов свят, нова естетика…

„Аз сам ще ви уча на нова естетика
на нови закони обноски и форми.
Аз сам ще ви уча да свиквате
с грозното
с нещата, които са кръстени в сила
и вие ще тъпчете радостно розите
и устни ще впивате сластно в бодиля.“ (Ламар – „Цирк“)

Ламар изразява позивите на времето си. Прогърмява младежката му самоувереност. Критиката сравнява стиховете на Ламар с богохулни заклинания. Ламар се отличава с „варварската си виталност и парещата саркастичност.“

„Моя кръст е забоден
в светото причастие;
брат ми (дявол)
вика над мене с участие:
– Свободен! –
ти си свободен!“ („Разпятие“)

„У него спорят селянинът и гражданинът, суровият бунтар и безгрижният епикуреец, спонтанният примитивист и радикалният експериментатор с авангардни художествени форми и методи.“

Кое е оригиналното у Ламар, което остойностява произведенията му и свидетелства за важното му място в литературния ни живот?

Ламар не е просто следовник на Гео Милев. Неговата заслуга не се свежда единствено до модернизация на родното, чрез пригаждане към идващите отвън „-изми“ – авангардизъм, имажинизъм и футуризъм. А той постига едно смешение на чуждите стилове, успявайки майсторски да ги съчетае с родното, традиционно българското. Това особено добре личи у следните стихове от високо оценяваната му поема „Мирни-размирни години“.

„В небето звънтели копрали
и слънцето – яростен палешник
– небесната нива разпаряло
и падала нощ като алище.“

Тук народно песенното творчество е обвързано с имажинизма. Слънцето „разпаря“, т.е. оре с ралото своята „небесна нива“, а нощта пада „като халище“ – езикът на творбата е типичен за народната песен, но не и използваните в нея метафори и сравнения. Ламар следва кредото си, което го издига до един от емблематичните поети на България за 20-те г. на XX в. „Големи творци бяха тези, които в модерното вплитаха родното.“ (Ламар)

къде и кога да отидем

предстоящи събития